Първото видение (The first vision of Plenty coup)

Из "Вождът Многото подвизи" 

Една сутрин, когато лагерът щеше да се мести, брат ми потегли на война срещу нашите врагове - лакота [сиуксите]. Мислих за него през целия ден. Дори по време на приятното оживление, което настъпваше при прекосяването на Еленовата река, брат ми не излизаше от ума ми. Винаги ме бе радвало правенето на салове, върху които старците и децата пресичаха голямата река. Всеки сал се теглеше от четирима мъже на силни коне, което бе много интригуваща гледка. През този ден обаче нищо не ме интересуваше. Настъпи нощта и всички, освен вълците, заспаха дълбоко, но аз не можах да мигна. Когато се установихме край Голямата река [Мисури], до нас достигна вестта, че брат ми е загинал от ръката на сиуксите при река Паудър.


Сърцето ми падна на земята и остана там. Оплаквах го за¬едно с майка и татко, жалех за него и когато бях сам. Нанасях си рани, докато не почувствах слабост от изтеклата кръв. Знаех, че само ако сънувам вещ сън, надеждата ми да отмъстя за моя брат би могла да се сбъдне. Веднага започнах да се готвя. Трябваше най-напред да пречистя тялото си в парна баня. Никой не забеляза кога напуснах селото. Измъкнах се и се изкачих на планината, която ние наричаме Сърцето на бизона. Там постих още два дни и две нощи, но безуспешно. Нищо не ми се явяваше и реших да се върна обратно в шатрата на баща ми, за да си почина.

На четвъртата нощ, докато спях, чух глас, който ми каза: „Много Подвизи, ти не отиде на правилната планина." Тогава разбрах, че все още ми предстои да видя пророческия си сън. Селото се подготвяше да се мести до планините Литъл Рокис, което бе добре за мен, и още преди жените да започнат да прибират шатрите, отново потеглих сам. Освен резервни¬те мокасини, носех със себе си голямо наметало от бизонова кожа, с което, щом стигнех планината, щях да покрия колибата за потене и отново да пречистя тялото си. Бях съвсем близо до Двата върха и избрах да се изкача на южния. Там си напра¬вих легло от ароматна салвия и кедрови клонки. Бях решил никаква миризма на човешко същество да не остава по мен и запалих малко сейдж [корен, който расте в планините] и салвия. Опуших се хубаво с дима им, а накрая натрих и тялото си със салвия.

Денят беше горещ. Започнах да се разхождам по върха на планината гол и да призовавам Покровители, но никой и нищо не ми отговаряше. Когато слънцето отиде на запад, започнах все повече да усещам умора и най-сетне си легнах, но така че краката ми да сочат посоката на изгряващото слънце, когато то се появи отново. Изтощен от ходенето и постенето, заспах, запомняйки единствено последните лъчи на слънцето, което се прибираше в дома си. Когато се събудих и погледнах към небето, видях, че Седемте звезди (Голямата мечка] са се завъртели около Неподвижната звезда (Полярната звезда]. Нощта се изнизваше на запад. Утрото наближаваше и вълците виеха в равнините под мен. Чудех се дали лагерът ще пристигне до Литъл Рокис преди падането на следващата нощ. „Много Подвизи!" - произнесе някой името ми. Гласът идваше зад гърба ми. Сърцето ми подскочи като елен, улучен от стрела. „Да" - отговорих аз, без да се помръдвам. „Те те търсят, Много Подвизи. Изпратен съм да те взема" -каза гласът зад гърба ми. „Готов съм" - отвърнах аз и се изправих. Главата ми бе ясна и бистра като въздух.

Нощната тъмнина бе станала съвсем непроницаема и по-скоро почувствах, отколкото успях да видя някакво Същество да се движи от дясната ми страна. Не бих могъл да кажа какво бе то, макар да ми се стори, че ми махна. „Идвам!" - казах аз, но Съществото не отговори, а се носете напред в една особена светлина, която сочеше къде е. Преминахме през същите места, откъдето бях дошъл сутринта, а краката ми като че не докосваха земята. Босите ми ходила не усещаха неравния път и аз го следвах, все едно че планината беше гладка като равнината. Тялото ми бе голо, вятърът хладен и много приятен, но аз гледах откъде минаваме. Звездите ми подсказаха, че сме поели на изток, а в същото време чувствах, че вървя след Съществото надолу по склона. Не го виждах, но следвах странната светлина. Краката му не бутнаха и камъче; не се чуваха никакви звуци нито от неговите, нито от моите стъпки.

Отдясно изви койот. Отляво отговори друг. Малко по-на-долу чух воя на цяла глутница, която ни бе заобиколила и се движеше с нас. Койотите отпред спряха и седнаха, продължавайки да вият, а тези отзад приближиха, стеснявайки кръга, и извисиха глас, все едно искаха да кажат нещо на Съществото. Разбрах, че сме наближили целта си. Съществото спря и аз видях шатра до него. Тя като че ли изникна направо от земята. Забелязах, че то се приближи откъм задната й страна и че самата шатра бе обърната на изток, така че Съществото трябваше да я заобиколи отдясно, за да стигне до входа. Така или иначе не успях да го разпозная, макар че се изкашля, за да извести на някого в шатрата, че сме пристигнали. Без да промълви и дума, то повдигна покривало¬то на входа и влезе вътре. „Ела, Много Подвизи" - каза любезно и аз го последвах.

Вътре не гореше огън, но беше светло. Забелязах, че е пълно със Същества, които не познавах. Бяха се разположили в четири полукръга, по два един зад друг отляво и отдясно. Всеки от присъстващите беше стар воин. Лицата и държанието им го показ¬ваха. Всички имаха отбелязани ку. Разбрах го по забитите пред всеки бели ку-жезли, обкичени с въздушни пера от боен орел. Някои дори използваха само твърдите големи пера, чиито стволове са достатъчно здрави, за да се забодат в земята. Перата бяха ослепително бели и хубави, най-красивите, които бях виждал през живота си. Не можех да ги преброя - толкова много бяха. „Защо си довел този млад човек в нашата шатра? Не ни е нужен. Той не е като нас и затова няма място помежду ни." Тези думи долетяха от юг и сърцето ми натежа като камък. Опитах се да видя кой седи от южната страна и замръзнах от страх. Това бяха Ветровете, Страховитите бури, Гръмотеви¬ците, Луната и многото Звезди - до един всемогъщи, всеки от тях по-смел и много по-силен от хората. Предполагам, че Многото Подвизи искаше да каже, че на юг са седели великите сили на природата - ветровете, бурите, луната и звездите.

„Хайде, Много Подвизи, ела и седни при нас" - дочух любезен глас, идващ от север. „Седни" - каза довелото ме Същество и изчезна. Повече не го видях.

От северната страна ми направиха място. Седнах след първите двама - трети в редицата. Двете групи същества се разделяха при вратата на изток, а също и в противоположния край - на запад, където беше главната страна на шатрата, така че Пътят на духа от изток на запад беше открит, ако някой пожелаеше да тръгне по него. И от двете страни на този път седяха същества, които не бяха като мен. Всички бяха различни, но аз знаех, че Ах-бат-дат-диа ги е създал, както е създал мен и другите хора. Никой не ми го беше казал, но аз го чувствах така ясно, както и присъствието на съществата в шатрата около мен. Разбрах, че за да живея на този свят, трябва да приема, че онези, които седяха от другата страна и не ме искаха сред тях, имат своето право и че с нищо не мога да им попреча. Малко ме беше страх, но се чувствах радостен, че съм там.

„Вземи ги, Много Подвизи"- каза онзи, който седеше начело на северната страна, и ми подаде няколко ку-жезъла с красиви опашни пера от боен орел.

Погледнах го в очите. Беше джудже, вождът на Малките кора, които живеят в Свещената скала. Оттук тя се вижда почти цялата. Тези същества изработват каменни върхове за стрели. В този миг забелязах, че всички от моята страна бяха като него - не по-високи от коляното ми.