Пророчеството на Човека-Мечка

   
   Из “Край шайенските лагерни огньове” , Джордж Бърд Гринел 

     През зимата на 1856-1857 г. три клана на шайените – Wuh’ta piu, Oi’vi manah’ и Hev’ataniu лагерували на Рънинг-крийк. Веднъж шаман на име Човекът-Мечка излязъл от потилнята, където правил парна церемония заедно с неколцина стари мъже, приближил се към олтара от земя, върху който лежал бизонов череп, обърнат с муцуната към входа на потилнята и казал на хората, които пушели около него: 
     - Когато моите приятели пееха в колибата за изпотяване, имах видение. 
    - Какво бе то, - попитали те, - кажи ни. - Докато се молехме и потяхме, - отговорил Човекът-Мечка, - получих видение, че пеши отряд поуни се приближава към нашия лагер. Водачът им държи в реце нещо, увито в плат. Така че трябва да се съберем заедно (навярно става дума за семейните станове в страни от лагера) и да вържем всички кротки коне.
   След като Човекът-Мечка свършил, глашатаят Мечият Език станал и започнал да обикаля лагера, повтаряйки пророчеството на Човека-Мечка.

     С напредването на слънцето хората докарали конете и вързали най-кротките. Неколцина младежи се скрили край лагера, за да открият поуните през нощта. Минали две нощи е не се случило нищо. На третия ден хората започнали да говорят, че Човекът-Мечка се е объркал и през нощта не вързали конете. И през тази нощ не станало нищо и всички престанали да мислят за предупреждението на пророка. Рано сутринта след четвъртата нощ в лагера дотичал един младеж и извикал, че поуните са откраднали коне. Той държал в ръка поунска стрела, която била изпаднала от колчана, докато притежателят й възсядал коня. Всички шайени изтичали от лагера, за да проверят конете си. Жените отишли за вода и намерили одеало, също загубено от поуните. Преди да отвлекат шайенските коне те се изкачили на хълма под лагера, седнали в една редица и се молили. Тук оставили торбите си с царевица, сушено месо и мокасини. Връщайки се с конете, те взели багажа си; следите сочели, че на това място са слизали от конете.

    Така се сбъднало пророчеството на Човека-Мечка. Шайените се върнали в лагера и разказали какво са разчели по следите. После започнали да оседлават конете за преследване. Мечият Език отново обходил лагера, викайки: “Можете да не морите конете си след тях, поуните са взели само няколко хубави коня”. Табунът с хубавите коне се намирал над лагера, докато поуните откраднали тези, които били от долната страна; те принадлежали на клана Хеватаниу. Клановете Вутапиу и Оивимана лагерували по-нагоре по реката, а конските им табуни пасели още по-нагоре. Накрая воините оседлали конете и поели последите, които водели към Салмон Форк. Месността била съвсем равна и надвечер преследвачите спрели при потока, който се влива в тези реки. Тук следите били съвсем пресни.
    За водач на отряда бил избран Черния Котел, млад вожд, женен за жена от клана Вотапиу. Той казал на младежите: “Сега сме близо до поуните. Нека притежателите на добри коне ги оседлаят, а тези, които имат по-бавни коне, ще останат тук”. 
     Много воини яздели обикновени коне, а бойните водели на повод. Но хубавите коне на други били откраднати и те яздели по-слаби. Наоколо имало много бизони и Черният Котел наредил на тези, които останали в лагера, да не се отдалечават, а да застрелят някъде наблизо няколко тлъсти крави, така че когато отрядът се върне, да имат много храна. Той им наредил също да поддържат през цялата нощ голям огън, с оглед евентуалното завръщане на преследвачите, след като настигнат поуните.
    И така, Черният Котел с воините отново поели по следите и когато се оказали при река Салмон, Черният Котел ги накарал да се построят в една линия, да се спешат и застанат пред конете. След това той извадил от колчана си една стрела, излязъл пред своите хора и взел стрелата така, като че ли се готвел да стреля, след това я върнал в колчана и се върнал при хората си. “Виждате ли върха на този хълм? – попитал той. – Точно под него почиват и се хранят поуните”. Всички се метнали на конете и препуснали към хълма. Там те открили, че поуните току-що са напуснали мястото. Пламтял огън, на който се печало бизоново месо. Шайените тръгнали надолу по реката и скоро видели поуните, които се опитвали да възседнат най-бързите коне, за да изчезнат колкото се може по-бързо. Но конете на шайените били по-бързи. Наистина, у двама поуни се оказали знаменити коне, един бял, принадлежащ на шайена Изпитотото Лице, и един сив – на Брадавичестия Нос. Тези двама шайени на младини били знаменити воини, а сега били останали за предвоводители на тези, които имали бавни коне.
Петима поуни побягнали към близките дървета, надявайки се да се скрият между върбите и тополите. Скоро и петимата паднали мъртви. Шайенът на име Антилопата отбелязал първото ку. Онези двама на знаменитите коне обаче избягали. Шайените даже и не се опитали да ги настигнат. Върнали си всички коне освен тези двата и още девет животни, между които имало осем не ставащи за нищо кобили и едно старо муле, което вече не можело да се язди. Когато шайените поели назад, паднала нощта и те били принудени да спрат на бивак. 

   Рано сутринта на следващия ден те продължили по-нататък, макар че конете им били уморени. Черният Котел казал: “Хайде да спрем на реката и приготвим скалповете”. Така че те отново спряли за известно време. Хората говорели помежду си: “Няма да показваме скалповете, докато не се приближим съвсем, и тогава ще можем да ги размахаме пред самите им лица”. Такива били обичаите в онези дни .

   Отрядът, който бил останал назад, се изкачил на един хълм и чакал сигнал, известяващ дали някой от шайените не е ранен или убит. Но хората на Черния Котел не подали сигнал. Те се приближили и вече били готови да извадят скалповете, когато осиновения брат на Черния Котел, Изпитото Лице, се спуснал към него, измъкнал изпод наметалото си скалп и го размахал пред лицето на Черния Котел. За хората на Черния Котел това било напълно изненадващо. Изпитото Лице посочил надолу по реката и казал: “Тялото му лежи там”, тоест там те убили този поуни. Когато хората, останали в първия бивак, отишли да ловуват бизони, те видели индианец на муле, който карал пред себе си осем коня. Щастието било изневерило на този индианец-поуни. Всички негови коне били всъщност негодни кобили. Той можел да язди само мулето, единственото послушно животно от тези, които отвлякъл. В тъмното тези диви кобили му се видели охранени и поунът решил, че са му се паднали хубави коне. На сутринта той разбрал грешката си и нямал какво друго да язди, освен старото муле.

   Шайените разправяли, че този поуни трябва да е бил луд. Когато го атакували, той скочил от мулето и побягнал надолу по реката. По пътя се натъкнал на дупка на койот. Той я покрил с наметалото си, свалил мокасините си и ги сложил така, че да изглежда, че под наметалото лежи някой. И шайените наистина се излъгали, те се хвърлили към наметалото и първият от тях го ударил с лъка си. Едва тогава те разбрали, че под наметалото нямало никой. Хукнали по-нататък, претърсвайки месността и в края на крайщата го намерили в коритото на реката. Когато поунът разбрал, че е открит, скочил на крака, държейки лъка си и сноп стрели. Посочил слънцето и казал на езика на знаците, че е подобен на слънцето и ако шайените го убият през този ден, ще одържат велика победа. 
    Шайените казват, че дори да е бил луд, този поуни се сражавал като истински воин. На два пъти едва не хванал Изпитото Лице и ако имал кон, със сигурност щял да убие мнозина. Изпитото Лице се сражавал пешком, поунът го подгонил и започнал да го преследва. Големият Нос имал пушка, та се спешил и започнал да се цели. Когато поунът видял това, затичал се към Големия Нос, който в този момент се прицелвал иззад коня си и когато поунът се приближил съвсем, го повалил с един изстрел. Шайените обаче дълго не се решавали да приближат. Малко преди това били стреляли в него и той се престорил на мъртъв, а когато шайените прибилижили, скочил и ги подгонил. Сега предполагали, че той отново ги заблуждава.
     Зареждайки пушката си, Големият Нос решел да се прибилижи и видял, че врагът е мъртъв. Това бил един силен младеж. И така, шайените взели шест скалпа и си върнали всички коне с изключение на онези два бързи коня, на които избягал врагът. През останалата част от зимата те играли Танца на скалпа.