сряда, 28 декември 2011 г.

От иглу до конец - един българин сред ескимосите



източник:capital.bg

Проф. Асен Баликси, българин, роден в Истанбул с името Асен Балакчъ, преоткри България през 1995 г., когато се върна да живее в София. След ескимосите, сред които е живял и за които е направил поредица от 11 филма, професорът по визуална антропология от университета в Монреал не остава равнодушен и към българската "екзотика". В продължение на десетина години той изучава обществото на помаците и ромите и също прави филми за тях. Неотдавна проф. Баликси участва в първото издание на Фестивала на етнографския и антропологичен филм в София

Седмица след фестивала седим в уютния кабинет на ул. "Милин камък" в София, отрупан с книги и причудливи предмети от различни краища на света и първият ми въпрос към него е: защо не се върнахте да живеете в родния си град Истанбул.

"Много лесно обяснимо – понеже не знам турски, лаконичен е проф.Баликси. Живял съм там до 7-8 годишна възраст, после дойдохме в София. Когато бях на 14, в навечерието на 9 септември 1944 г., баща ми каза "и тук ще има клане" и отново се върнахме в Истанбул. На 16 години заминах да уча в Швейцария, където завърших колеж. След това се отправих към Канада. Там работих във фабрики, за да си вадя хляба. После намерих местенце като каталогьор на френски фолклорен материал. В Националния музей. Останах няколко години и
след това отидох да уча в Колумбийския университет."

От мозабитите до ескимосите
"Нямах абсолютно нищо общо и въобще нямах намерение да изучавам ескимосите", казва днес проф. Баликси. В Швейцария се записал да подготви дисертация за едно северноафриканско алжирско племе - мозабити. В музея в Отава се запознава с млад французин - Клод Дегоф, по думите му истински ескимолог, завършил школата по ескимоски науки в Копенхаген. С него работят в една стая и се сприятеляват. Дегоф ходи на терен в Канада. Първата година той отива да изследва ескимосите в Балчер, а на втората година се удавя там. "Директорът на музея ми каза: Вие бяхте приятели. Защо не продължите това, което той правеше. За нас ескимосите са важни. Германците направиха филм за моите приключения при ескимосите. В него аз показвам снимка на Клод Дегоф, спомня си проф. Баликси. Аз не знаех нищо за тях. Имах известни познания само от колегата. Той по цял ден учеше ескимоска граматика."

Ескимосите имат силабична писменост, която е създадена от мисионерите с опростени знаци като кръстчета и запетаи. И досега един-двама журналисти се мъчат да пишат на нея. "Един мой приятел писа за своето ескимоско детство, но те обикновено вече са от смесени бракове, по-често живеят на юг и пишат на своята азбука от време на време." С две думи, традицията се губи.

Дивите невинни

Когато през 1960 г. на екран излиза филмът "Бели сенки" (The savage innocents) с Антъни Куин в главната роля, зрителите за пръв път се запознават с живота на ескимосите. Голяма част от представите ни за тях и до днес се градят на този филм. Младият мисионер (Питър О`Тул) плаща с живота си за това, че отказва да приеме поканата на гостоприемния домакин да "се посмее" с жена му. Наистина ли са чак толкова гостоприемни, питам проф. Баликси. "Не е вярно това, не са чак до такава степен гостоприемни, но делят храната си с госта. Те са много общителни, отворени, приказливи." За Баликси се оказва голям проблем това, че те го хранят, а той няма с какво да им се отплати. "Задлъжнях много към тях, но компенсирах, като им давах патрони, неограничено количество тютюн и чай. Там без чай не се живее. Животът е много страшен без чай", казва професорът, който трудно, но все пак се е адаптирал към бита на ескимосите.

"Там, където 1960 г. започнах моите изследвания, където направихме филмите, беше едно много традиционно селище. Понеже те живееха в най-дълбоката част на един фиорд, който беше запушен наоколо от айсберги и кораб не беше влизал във фиорда, те бяха останали напълно изолирани. Затова и направих там филма", обяснява антропологът.

Как се чувства човек в иглу?

"Малко клаустрофобично", отговаря антропологът. Диаметърът е около три метра. Вътре живее цялото семейство. Правят се легла от сняг, върху които се натрупват дебели кожи. Доста студ се събира там. На стената и на тавана са пробити дупки, заради огъня. Следобед към 5-6 часа става по-топличко, приятно. Незнайно защо, но точно тогава става приятно. При този суров живот обаче ескимосите далеч не са сурови хора. Напротив, те са изключително вежливи и солидарни. Лоша дума няма да кажат срещу комшиите. Уважават се.

Проф. Баликси започва да работи сред ескимосите през 1957 г., когато те вече са установили контакти с бели търговци, китоловци, мисионери и са почти покръстени от протестантски и католически мисионери. И след като са приели християнството, известно време са практикували и двете религии.

Изгубеният шаман

Религията е много важна за ескимосите. Имат няколко велики божества. Но най-важното за тях е техният свещеник, шаманът, защото работи постоянно в услуга на обществото. Ако ловците не намират дивеч, племето гладува, шаманът изпада в транс и праща покровител дух да открие големите елени. И като ги открие, праща ловците в тази посока. Ако се разрази буря, три-четири дни и ловците не могат да излязат, той отново изпада в транс, за да изпрати духовете покровители да спрат урагана. Той лекува и болните. Ако баба изгуби игла - той ще я намери.

За ескимосите социалната единица е голямото семейство. Бабата, дядото, братя, сестри с децата си, които имат много силна родствена връзка помежду си. Няколко семейства оформят група, а всяка група си има свой шаман или двама шамани. Няма правило. Шаманът не се избира. Той пътува заедно с тях, но от време на време остава сам. Всеки чувствителен млад човек, който се интересува от тези неща или страда от безсъние, може да се ориентира към шаманството. Той постоянно се допитва до шаманите за духовете, за боговете и наблюдава, дарбата му се проявява, а старият шаман го учи и го посвещава. Вярно ли е това, че когато възрастните вече са в тежест на семейството, то ги изоставя – нещо, което беше показано във филма "Бели сенки"? "Не знам да е традиция, но има такива случаи, казва проф.Баликси. Аз съм описал случай с много възрастен мъж, който вече не може да върви, когато семейството тръгва на път. Вместо да продължава да се мъчи, той предпочита да го изоставят. Обикновено синът дава последните грижи. Ние например пътувахме с един възрастен мъж, който беше 70-годишен, болен, но семейството се грижеше много добре за него. Местеха го на най-топлото място."

Ако всичко преживяно от проф. Баликси не беше съхранено в неговите ленти, то щеше да е безвъзвратно изгубено. Научният интерес към съхраняването на миналото днес продължава неговата дъщеря – Анна Баликси, която е директор на държавния исторически институт на Сиким, старо кралство от ХIII-XIV век, присъединено към Индия през 1976 г.

1 коментар:

  1. възхитена съм и очарована от професора и изследванията му. ще потърся повече.

    ОтговорИзтриване