неделя, 4 декември 2011 г.

ПРЕПУСКАЙ, ИНДИАНЕЦО!



Борислав Гърдев

Героят на моето детство и юношество Гойко Митич на 13 юни стана на 67 години. Роден в Лесковац и завършил спортно училище в Белград, той има щастието и късмета да се снима като статист в някои от култовите приключенски филми, които американски, италиански и западногермански фирми реализират в някогашна Югославия, за да спестят излишни разходи. Тогава моделът за изнесено снимане с цел икономии се прилага с пълна сила в западната ни съседка.

Гойко участва в популярните хитове “Сред хищници” на Алфред Вьорер и “Поразяващата ръка” и “Винету” на Харолд Райнъл в периода 1963-1965 г. Особено важни за него са продукциите на Райнъл, екранизации на романите на Карл Май, в които той играе в обкръжението на Пиер Брис и Лекс Баркър, търпеливо чакайки мига на своя късмет. Той настъпва през 1964 г., когато в “ДЕФА” чешкият режисьор Йозеф Мах решава да екранизира класическия приключенски роман на Лизелоте Велскопф-Хенрих, като за главната роля на смелия Токай-Ихто избира именно красивия и мускулест сръбски физкултурник. Гойко полага похвални усилия и освен бицепси и изсечено, обветрено лице, вдъхва и щипка психологическа достоверност на своя герой. Разбира се, правилният немски, който той се опитва да говори през цялата си “ДЕФА”-кариера, но винаги за сигурност дублиран, веднага дискредитира амбицията за достоверност, но и така първият опит за източногермански псевдоуестърн жъне огромен успех. Първо в ГДР, а след това и в целия соцлагер.

Днес е ясна концепцията, която господарите на културния
живот в някогашната германска соцдържава са следвали. Индианската “ДЕФА” поредица не е и не може да бъде образец на автентично заснет уестърн. Тя е просто инвариант на популярните легенди - при това винаги леко имплицитно идеологически оцветен. Оригиналът можеше да се появи само в САЩ, където е равнозначен на фолклор, на легендарно сказание, на поема за овладяването от пионерите на Дивия запад на необятните пространства в посока към Тихия океан и Мексико, в жестока борба с природните стихии, престъпниците и индианските набези. И където уестърнът е извечната драма моралите за борбата на Доброто със Злото, за утвърждаването на традиционните американски ценности, с които са израснали поколения зрители в целия свят, които дълги години се олицетворяваха от благородните великански фигури на Гари Купър, Хенри Фонда, Джон Уейн, Кърк Дъглас и Грегъри Пек.

В моето детство в нашите кинотеатри американски филми рядко се прожектираха. Още по-малко пък уестърни. И все пак имаше и такива. “Великолепната седморка” на Джон Стърджес го гледахме с 13 години закъснение, през 73-та, като излизането му съвпадна с появата на първите антиуестърни “Синият войник” на Ралф Нелсън и “Малък голям човек” на Артър Пен, както и с негърската апология на Сидни Поатие “Бък и проповедникът”.

Пен бе любимец на тогавашната ни цензура и културна върхушка. С това си обяснявам и изключително бързата поява на наш екран на “По Мисури” - само година след премиерата му в Кан - през 76-а. Все по това време гледахме и “Двубоят” на Харолд Джек Блум с Кърк Дъглас и Джони Кеш. Но интересно - американските филми от този период имаха публика у нас, но тя бе несъпоставима като количество с тази, която гледаше филмите на Гойко Митич. Само живелият в онези блажени години на соца - края на 60-те до средата на 80-те, - когато цената на билета бе максимум 35 стотинки, може да свидетелства какъв огромен успех имаха индианските уестърни на “ДЕФА” и на каква изключителна популярност се радваше нашият герой със сръбска фамилия. Филмите му се прожектираха непрекъснато, като избелелите, одраскани и направо черно-бели копия винаги докарваха младежката аудитория до очаквания екстаз.

За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония. Всяка негова премиера се очакваше с огромен интерес. Независимо дали ставаше дума за “Голямата змия” (1967), “Апахи” (1974) или “Кръвни братя” (1975). Знаеше се, че приключенските му ленти са винаги цветни, а в повечето случаи и широкоекранни, че са заснети с много вкус, с усет към детайла и стремеж към историческата правдоподобност, с достатъчно пари и амбиции, като постепенно в късните му проекти се впрегнаха усилията и на повечето соцдържави.

“Следата на Сокола” се реализира в Грузия, “Бели вълци” в Босна, за “Оцеола” помагаха Куба и България, за “Улцана” съдействаха Румъния и СССР, а щом се наложеше да се снима някоя ослепително кросива блондинка веднага на помощ идваше Барбара Брилска (“Следата на Сокола”, “Бели вълци”) или Анекатрин Бюргер (“Текумзе”). Така проектът “Индиански “ДЕФА”-уестърн” постепенно се превърна в свръхзадача за Системата, в своеобразна визитна картичка и мерило за възможностите й да предложи на публиката качествено и смислено зрелище. Отделен въпрос е защо само с “ДЕФА”-уестърните експериментът излезе сравнително сполучлив.

Румънците също опитаха - при това, ангажирайки най-добрия си и касов режисьор Серджиу Николаеску, но независимо от добрите финансови ресурси, осигурени от “Франко - Лондон филм” и наложеното сътрудничество с опитните френски занаятчи Пиер Гаспар Юи и Жан Дервил, екранизациите по Фенимър Купър “Прерията” и “Приключение в Онтарио” се оказаха бледи копия на източногерманските достижения, като в добавка нямаше харизматичен индиански водач. Чингапок на Пиер Масини изобщо не можеше да съперничи като излъчване на Гойко Митич, а и самото отношение към индианците бе повече от двусмислено.

В СССР корифеят на приключенското кино Владимир Вайнщок претърпя две тежки издънки с екранизациите на Майн Рид и Франсис Брет Харт - “Конникът без глава” (1973) и “Въоръжен и много опасен” (1978), а у нас, след недоразумението на Георг Маришка от 1965 г. “Заветът на инката”, двата опита за уестърн по български “Буна” (1975) на Вили Цанков и “Съдията” (1986) на Пламен Масларов демонстрираха само познание на жанровите правила. Първият се оказа прекалено протяжен и умозрителен, а вторият заби с дива първична енергия в една епоха - от началото на 80-те години на 19. век - непозната и непонятна за съвременния рòден зрител.

В Чехословакия и Югославия заложиха на неубедителни пародии - “Лимонаденият Джо” (1964) на Олдржих Липски и “С цървули из Дивия запад” (1967) на Радивое-Лола Джукич, а в Унгария се опитаха да направят свой вариант на уестърн из пустите с “Под краката им свири вятърът” (1975) на Дьорд Сьомаш. Закономерно редовия посетител на киносалоните обърна гръб на тези несъстоятелни усилия. В царството на Гойко Митич му беше много по-уютно. В него всичко беше ясно, добре премислено и конструирано, направено с прецизен вкус от дежурните режисьори Готфрид Колдиц, Конрад Пецолд, Вернер Валрот. Знаеше се, че във всеки техен опус ще има необходимата доза напрежение и социален критицизъм към несправедливото и жестоко американско общество. Че бате Гойко - така му викахме фамилиарно тогава - ще се справи с коварните си врагове - независимо дали ставаше дума за Усойницата Джо - Хеньо Хасе от “Следата на Сокола” (1968) или за злодея Бишъп, изигран неподражаемо от друг голям източногермански актьор Ролф Хопе в “Следата на Сокола” и “Бели вълци”. Че нямаше да се пропусне възможността за разкриване на неизбежния процес на класово разслоение, въпреки че по същество белите като аморфна маса бяха по-скоро олицетворение на Злото, докато индианците като потиснатите жертви винаги оставаха носители на добродетелите, на които се крепеше Системата тогава. Така “ДЕФА”-уестърните възпитаваха неусетно и ненатрапчиво в социалистически дух, развличайки ни. А младежите въздишаха по Гойко Митич и изкупуваха снимките му от стрелбищата и кварталните будки.

В интерес на истината шефовете на “ДЕФА филм” много добре знаеха с какво са се захванали. Те не бяха новатори като Серджо Леоне и техните псевдоуестърни не можеха да се мерят с класиките му “За шепа долари” (1964), “Добрият, лошият и злият” (1966) или “Имало едно време на Запад” (1968). Затова пък умело защитаваха социалистическите добродетели, осигурявайки забава на милионната аудитория в соцлагера, без да допускат куриозни гафове и без да изтърват палмата на първенството. В преследването на целта бе възможно и откровено плагиатство, както направи Дийн Рийд - междувпрочем партньор на Юл Бринер в спагети-уестърна “Сбогом, Сабата” (1971) на Франк Крамер, който, без да се свени, прекрои сюжета на “Синият войник” (1970) и създаде “Кръвни братя” (1975). Прегрешението му мина незабелязано, а от филма, имал навремето триумфален успех, остана знаменитата негова балада, изпълнена с плам и страст, характерни за този неудовлетворен американец, който възпяваше БАМ, снима грамотни приключенски ленти като “Кит и сие” по Джек Лондон на Конрад Пецолд, засити амбициите си да бъде тотален автор на нееднозначно приетите “Певецът” (1979) и “Пей, каубой, пей!” (1982), докато в един момент изчезна от полезрението ни, за да разберем след 1989 г., че е бил умъртвен от агентите на ЩАЗИ и че никога не се е отказвал от американското си гражданство.

Истина е, че “ДЕФА”-уестърните бяха поставени в комфортна медийна и маркетингова среда, без конкуренцията на големите оригинални американски образци. В противен случай не знам как би реагирала публиката през 1969 г. примерно, ако трябваше да избира между “Бели вълци” на Пецолд, “Бътч Касиди и Сънданс Кид” на Джордж Рой Хил, “Имало едно време на Запад” на Серджо Леоне, “Дивата банда” на Сам Пекинпа и “Златото на Маккена” на Джак Ли Томпсън... Такива бяха времената тогава и за да няма пренебрегнати, на принципа на най-малкото зло, гледахме “Двубоят”. Но това не означаваше, че Гойко Митич робуваше на старата слава и не полагаше достойни усилия да обогати и уплътни образите на своите индиански вождове. В някои случаи усилията му увисваха във въздуха - “Оцеола” (1972), от който запомнихме само с каква лекота убиваше изкуствените алигатори, но имаше и похвални достижения, които в никакъв случай не трябва да се пренебрегват или премълчават - “Северино” (1978) на Клаус Доберке и особено “Текумзе” (1971) на Ханс Кратцер, в който се превъплъти с много достойнство и увереност в ролята на смелия индиански генерал, образ, останал сред най-добрите в кариерата му, докато самият филм без никакво колебание смятам за най-добрият “ДЕФА”-уестърн, с който източногерманците достойно могат да се конкурират с най-качествените образци в жанра.

С течение на годините героите на Митич помъдряха, те вече не разчитаха само на юмруците, пистолета и безпогрешно насочената стрела, но и на силата на убеждението, на раждащата се в спора истина - “Северино”. Заедно с това той полагаше (не съвсем ефективни) усилия да се включи в разработването на сценариите на “Апахи” (1973) и “Улцана” (1974), прие предизвикателството да се снима с Дийн Рийд в “Кръвни братя”, да промени имиджа си в “Северино” (1978) и “Следотърсачът” (1983) на Конрад Пецолд, да разшири обхвата на публиката си, играейки в популярни тв сериали като “Архив на смъртта” (1980) и “Безпощадният фронт” (1984) на Руди Курц... Издаде две плочи през 1977 и 1979 г., изненада ни с добрите си вокални данни, участвайки в популярното шоу “Шарено котле” (1980), в което се представи закономерно с песента “Аз съм индианец”. От 1975 г. започна да изучава тайните на режисурата. С жените като цяло се разбираше, но така и не сключи брак и няма свои деца, въпреки че клюкарските издания винаги припомнят връзката му с Ренате Блуме - очарователната му и смела съпруга Леона от “Улцана”...

През 1988 г. се снима в последния си “ДЕФА”-уестърн “Прерийни ловци в Мексико” на Ханс Кньоч, където партньор му беше неговият сънародник и родна звезда Джоко Росич. Надали някой от екипа е знаел, че на следващата година на 9 ноември ще падне Берлинската стена и в нейните руини ще потънат и студио “ДЕФА” и източногерманските псевдоуестърни. (Западногерманските бяха спрени от производство още през 1968 г.) А ситуацията с Гойко се усложни още повече след разпада на бивша Югославия и след като майка му загина от бомбардировките на НАТО през 1999 г. Той не само остана без родина, но и се оказа “свой сред чужди, чужд сред свои”. По моему той избра най-мъдрото решение и остана в новото си отечество - обединена Германия. Продължи да се снима с умерен успех в продукции като “Исках да съм гълъб” (1990) на Моимир Стаменкович, “Изпепелен живот” (1994) на Петер Велц и “Герои като нас” (1999) на Себастиaн Петерсен.

През 1993 г. стана покровител на игрите “Карл Май”, радващи се на изключителна популярност в Германия. Посети и САЩ, където показа своите източногермански филми, възторжено приети от местните индианци, тъй като техните събратя на екрана не изглеждаха кръвожадни диваци, а достойни и смели хора, търсещи своето място под слънцето.

Без да насилва успеха, той отново го споходи 10 години по-късно, когато започна да се снима в поредицата “Карл Май представя” (2002-2006) на Норберт Шулце-младши, в която естествено създаде образа на Винету. Така се стече неговата съдба, поднасяйки му очаквания хепиенд. Започна като епизодик във филми по Карл Май и завърши кариерата си отново в сериал по Май, но вече в главната роля, приемайки щафетата от някогашния си идол Пиер Брис. И се питам с основание - не е ли време и ние да гледаме тези серии по някоя от трите ни национални телевизии?

Ще бъде резонно, особено сега, след възродения интерес към индианските уестърни на Гойко Митич, разпространявани на ДВД от най-популярните седмичници “Уикенд” и “Шоу”, които отново спечелиха почитатели и сред днешното взискателно младо поколение, обръгнало на американски екшъни и готово да прегърне каузата на неговите индиански вождове. Наистина защо да не видим през 2007 г. сериала “Карл Май представя”? В главната роля е старият ни любимец Гойко Митич, целият излят от достолепие и решимост, водещ след себе си съплеменниците си в борба за свобода и справедливост...

Препускай, индианецо!

1 коментар:

  1. Този коментар бе премахнат от администратор на блога.

    ОтговорИзтриване