Много отдавна, когато Махео създал света и определил местата на хората и животните в него, всички били равни. Човеците и другите същества водели еднакъв живот и му се наслаждавали. Скоро обаче бизоните започнали да говорят помежду си.
- Ние сме най-големи сред животните на този свят - казал вождът на бизоните. - Защо трябва да смятаме другите за равни нам? Те трябва да ни почитат и уважават, както ни се полага.
- Ти си прав - отвърнали силните млади бизони. - Всеки вижда колко сме големи и могъщи. Ще отидем при другите същества и ще им кажем, че трябва да бъдат наши слуги, а не да се смятат за равни на нас.
Било по време на Танца на Слънцето и шатрите били разпънати в широк кръг, в центъра на който се издигала Слънчевата шатра. Вождът на бизоните повел народа си на изток и спрял точно пред входа й.
- Заповядайте, влезте - казал водачът на Танца на Слънцето.
- Защо трябва да искаме разрешение, за да влезем? - високомерно попитал вождът на бизоните.
- Защото всички приятели са наши гости и могат да присъстват и участват в нашия танц - отговорил водачът на Танца на Слънцето.
- Ние не сме ваши приятели! - казал вождът на бизоните. - От днес нататък ние сме ваши господари и заявяваме, че сме най-силни на този свят.
- Всички същества са приятели, така ни научи Махео - отговорил водачът.
- Ние ще ви докажем кои са най-могъщите тук - с надменна усмивка заявил вождът на бизоните. - Ще се надбягваме - най-слабата от нашите жени срещу който и да е от мъжете ви.
- Тогава нека това състезание бъде честно - казал водачът на Танца на Слънцето. - Сега моите младежи постят и ще танцуват четири дни. Те са отслабнали. Нека се състезаваме така - по четирима бегачи от всяка страна. А другите животни и птици нека си изберат отбора, към който ще се присъединят.
Вождът на бизоните погледнал своите млади съплеменници.
- Какво мислите за плана на хората? - попитал той.
- Ахо! - казали всички - Това е справедливо. Нека бъде така.
- Изпратете навсякъде глашатаи - наредил вождът на бизоните. - Съберете всички животни и птици тук и нека те решат на чия страна ще се състезават.
Пратениците се отправили на изток и юг, на запад и север, за да разнесат вестта за Великото състезание до всички животни и птици, които срещнат. Рибите и костенурките не били поканени, защото състезанието било само по суша и те така или иначе не можели да участват.
В края на четвъртия ден всички животни и птици се събрали в лагера на Танца на Слънцето и издигнали своите шатри, образувайки още един огромен кръг. На сутринта на петия ден те се стълпили пред шатрата на Слънцето, за да изберат на чия страна ще се състезават.
Бизоните си мислели, че ще бягат сами, но за тяхно учудване някои животни се присъединили към тях. На тяхна страна преминал лосът, по същия начин постъпили еленът и антилопата. Така най-силните чифтокопитни щели да се състезават заедно.
- А кой ще тича с нас? - попитал водачът на Танца на Слънцето.
- Аз! - казало кучето. - Аз живея в лагера на хората и те са мои приятели. Аз ще тичам с тях.
- Кой друг? - отново попитал водачът.
- Аз! - отговорил един младеж от името на всички танцьори на Танца на Слънцето. - Аз не съм уморен и ще тичам за своя народ.
- И аз - казал орелът, - защото вие ме почитате и използвате перата ми при свещените церемонии. Аз ще се състезавам заедно с вас.
- Аз също ще се присъединя - казал ястребът. - Хората използват моите пера и ги поставят в молитвените си ветрила. Аз също ще им помагна.
След това водачът на Танца на Слънцето и вождът на бизоните определили маршрута на състезанието – от Дяволската кула в Южна Дакота до планините Тетон в Уайоминг. После разпределили двойките, които щели да се състезават. Младежът-танцьор на Слънцето бил определен да премери сили с лоса, кучето щяло да се надбягва с елена, антилопата – с орела, а ястребът – с бизонката.
Когато бизонката излязла напред, всички избухнали в смях, защото тя изглеждала много забавно. Имала голяма глава, от която във всички посоки висели дълги кичури козина, които сякаш никога не били вчесвани. Плешките й били широки, гърдите – тесни, а краката й били толкова тънки, като че ли тя никога не била тичала с тях. На гърдите на бизоновата крава се било събрало вълмо от сплъстена козина, приличащо на неголяма пухкава престилка.
Стоящият редом с нея прериен ястреб, макар и да изглеждал доста малък, бил стегнат и строен. Той държал крилете си плътно прибрани до тялото.
Водачът на Танца на Слънцето и вожда на бизоните застанали от двете страни на стартовата линия. Когато всички били готови, се разнесъл силен удар на тъпан и първата двойка се впуснала в бяг. Младият танцьор на Слънцето тичал бързо и уверено, но не могъл да изпревари лоса, а когато побягнала двойката на кучето и елена, кучето веднага изостанало. След това излезли антилопата и орелът; първоначално антилопата също взела преднина, ала орелът бил по-силен и в крайна сметка излязъл победител. Тогава дошъл ред на бизонката и ястреба и те тръгнали едновременно, както и предишните двойки.
О, как леко тичала бизонката със своите тънки крака! Тя била млада и достойно се състезавала за своя народ. Прерийният ястреб разтворил крилете си и се откъснал от земята така леко, че отначало изглеждал някак бавен, но щом се издигнал, той се устремил напред заедно с поривите на вятъра и настигнал бизонката.
Накрая състезаващите се видели пред себе си белоснежните върхове на планините Тетон. Бизонката препускала с всички сили, но сега ястребът мощно размахал криле и първи кацнал на върха на планината, докато съперничката му още се спъвала в подножието й.
Всички хора и животни чакали края на състезанието. Те приветствали реещия се в облаците ястреб в чест на неговата победа. Бизоните и другите чифтокопитни мълчаливо се върнали в лагера си, а после се отдалечили, съзнавайки, че вече никога няма да бъдат равни с хората.
Много уроци били извлечени от това Велико състезание. Първо – чифтокопитните станали животни, ловувани от хората за храна, облекло и подслон. Второ – ястребът станал най-важната от птиците, даже по-значителен от орела. Именно в чест на ястреба шайените основали първото и главно общество на Воините-Ястреби. Само десет мъже – най-храбри измежду храбрите – можели да се назовават Воини-Ястреби и се смятали за достойни да рискуват живота си на бойното поле, сражавайки се докрай, даже ако всички други отстъпят.
Разказано от Мери Малката Мечка Инканиш и Джон Флетчър и записано от Алис Мариът около 1960 г.
Alice Marriot and Carol Rachlin, "American Indian Mythology", New York, 1968.
превод: Димитър Венков
Няма коментари:
Публикуване на коментар