сряда, 4 май 2011 г.

Когато индианецът срещна мюсюлманина



източник: http://morningseeker.wordpress.com/

Не беше много отдавна, когато Утринен Орел навлезе в ловните български полета. Писано било да се намерим и се намерихме – в Американския университет в Благоевград. Запомних добре момента не само защото дотогава не бях виждал нейтив америкън на живо, но и защото погледнах на живота с индианските си очи, за съществуването на които не бях подозирал.

Огромен на ръст, с дълга опашка на главата, в искрящо бяла риза. Много усмихнат и не по-малко сериозен; любопитен да види, да пипне и да общува с хора, които не говореха езика му, нито той техния. Това обаче не им пречеше да се разбират. Как така? – оставаше загадка за зрителите винаги, когато по-късно представях заснетия филм. *


Утринен Орел или Apinakwe Peta от резервата на племето Блек Фийт в Монтана дойде у нас, за да разкаже за изчезването на индианските езици и колко е важно тяхното съхраняване. Възпитаникът на Харвардския университет запалено убеждаваше българската аудитория, че изчезне ли езикът, изчезват паметта и културата, а с тях и народите. Отвреме навреме спираше, за да пусне някой виц по повод на побъркалите се от бързане американци. Бързащи за къде? Бързащи към какво? Във всеки случай не към себе си, защото натам човек върви бавно и на пръсти.


Директор и съосновател на единствения институт на територията на Щатите (Северозападна Монтана) за изследване и съхраняване на индианските езици. Добре познат на вашингтонския политически елит, когото и днес не спира да критикува заради липсата на загриженост към коренното население на Америка.

Безспорно важна фигура в живота на североамериканските индианци, намаляващи от година на година. Излизаше в Европа за първи път и съдбата го пося в България – страна, за която дотогава не беше чувал.

След поредица от интензивни лекции Apinakwe Peta разполагаше с няколко дни за разпускане; бяха му предвидили светска отмора по българското Черноморие. Тогава дойде идеята за Източните Родопи. Вече имах заснети два документални филма по тия краища, познавах тукашните жители и подозирах, че тъкмо това са хората, които е добре да види. И те него.

Тръгнахме без предварителна подготовка, с броени пари, намерени в последния момент и техника, отбита от друга продукция. И с огромно желание да направим този филм, който оттук нататък като че ли започна да се снима сам. Двуметровият Орел срещаше хора, приемащи го като свой, те пък виждаха човек, който откровено им симпатизираше и нищо не им искаше.

При езическото светилище в село Татул стоя дълго. Легна в отворения каменен гроб, краката му стърчаха отвън, затвори очи и се отнесе нанякъде. По някое време стана, усамоти се на една скала, поръси тютюн отпред, събра ръце пред лицето си и заговори на своя „блекфийт” език. Говореше на слънцето, наричаше го Натуси, то тъкмо залязваше и той не спираше да му приказва – изправен неподвижно на скалата, с вееща се от вятъра опашка.

Нямаше представа, че древните траки са използвали това място за жертвоприношения към бога на Слънцето. Това му казахме по-късно долу, на ниското. Там узнахме, че в молитвата си е поискал по-добри времена за своя народ и за живеещите тъдява люде.

.
В кръчмата на Добромирци се беше събрало цялото село. Истински индианец от Америка в този пущинак, при тях, унизените и оскърбените! – не беше за вярване. Говореха – той, къде на английски, къде на индиански; те, къде на български, къде на турски и се усмихваха един на друг, сякаш бяха отколешни авери. Събраха орехи от този, от онзи, и тръгнаха да му правят баклава. Направиха я на три пласта, дебела, зачервена и сочна, ще му хареса ли? – притесняваха се. Хапна човекът до насита и не се умори да хвали майсторката.

Стана време за молитва. Поканиха и него в джамията, ако иска да се помоли, нищо че не е от тяхната вяра – бог е един. Тъй му рекоха старейшините и той тръгна. Събу си мокасините, влезе и седна най-отзад. Остана до края на молитвата.

Не го попитах какво си е мислил през това време, не го попитах как се е чувствал.

После дълго гледах тези кадри: закърпените чорапи на опрелите глави в пода добромирски мюсюлмани, Утринен орел със скръстени крака и изправен гръб в прихлупеното, сумрачно помещение и си казвах, че ако има метафора за религиозна хармония, тя трябва да изглежда точно така.

Вечерите разговаряхме за това, че хората са равни, но не са еднакви. Бедата е, когато не желаеш да приемеш особеностите на другия или по-зле: когато сметнеш, че твоята различност единствено заслужава внимание. Тогава идват враждата и непоносимостта един към друг, най-често умишлено пораждани от държавните мъже.


В Биволяне, малко бекташко село, местният търговец разнасяше стока. Спря таратайката, вторачи се в големия човек с бяла риза и не можеше да отлепи поглед от опашката на главата му. Бръкна в една щайга, извади горещ самун, поклони се и го подаде. Утринен Орел отвърна на поклона, после дълго си спомняше за този хляб и хлебаря-бекташ, дето му го подари.

Когато влязохме в двора на Юсеин ага от Карабашлар, той тъкмо ръсеше просо на десетина кокошки – с бяла брада, черно таке на главата и вълнено шалче. Щом ни видя остави паницата с просото, усмихна се открай докрай, оправи си шалчето и с достойнство се надигна от малкото, трикрако столче. Беше наполовината на Утринен Орел, здрависваха се дълго, после влязоха в къщата. Не вярваше Юсеин ага, че такъв скъп гост му е дошъл толкоз отдалеч, гледаше го, оглеждаше го и не можеше да му се нарадва.

Седяха един до друг, пред тях пълна чиния с яйца от кокошките на двора, говореха всеки на различен език, а приказката им тръгна в еднаква посока.

- Нашите политици, аркадаш, само за себе си мислят. Пет пари не дават за народа, дето сме ги избрали, подхвана Юсеин ага, докато си белеше яйцето.

- И нашите вършат същото – отговори му Утринен орел. – Правят се, че не ни виждат. Че не съществуваме. За тях сме невидими същества. Но ние не се предаваме. И вие не се предавайте.

След време хора от селото ми казаха, че Юсеин ага говорел за тази среща като за най-хубавото нещо, което се е случило в живота му. Заминал на онзи свят с образа на индианеца от племето Блекфийт.

Спомних си всичко това след опитите на МВР и ДАНС да сплашат населението с опасност от радикален ислямизъм в България. И реших да го споделя: за утеха на Утринен орел от щата Монтана, на Юсеин ага от махалата Карабашлар и на сума ти свестен народ из Родопите.

* Документален филм „Черна стъпка-бяла длан”

Текстът е от подготвяния за издаване сборник критики и есета „Време за пиене”.

3 коментара:

  1. Аз питах в блога на човека, но явно не си следи коментарите, затова ще питам и теб - някаква идея този филм „Черна стъпка – бяла длан“ може ли да се види някъде?

    ОтговорИзтриване
  2. Абе направо си е кофти, че можахме да се видим с Кип за толкова кратко. Кой всъщност е организирал пътуването му в България?

    Филмът не е нищо особено. Какво интересно може да има в обикалянето из разни помашки села?!?...
    А ние можехме да комуникираме по-дълго. Можехме и едно инипи да направим с него...

    ОтговорИзтриване
  3. За съжаление Дарел Кип вече не е между нас...
    https://en.wikipedia.org/wiki/Darrell_Kipp

    ОтговорИзтриване