Из "Тайните пътеки на северноамериканските индианци"

Част първа

    Бях смаян от вида и думите на излъчващия спокойствие старец, седнал с кръстосани крака насред обляната от слънчева светлина прерия. Беше облечен, както обикновено, с черна каубойска шапка, избледняла жълто-лилава раирана риза и дънки. Откъм лявата ни страна вятърът полюшкваше листата на тополите.
Затворил очи, с лице прорязано досущ като канаристите “Бед Лендс” в Южна Дакота, но без излишно напрежение по него и протегнал ръце напред с умолително обърнати нагоре длани, той пееше меко, мелодично, с учудващо силен глас без да обръща внимание на заобикалящата ни среда. Той кимаше продължително, докато слънчевите отблясъци падаха върху неговото бакърено червено чело, високи скули и класическата за прерийните индианци извивка на носа.

       Изглеждаше сякаш бе забравил за мен, но това беше напълно разбираемо, като се има предвид, че случшащото се беше лично между него и неговия Създател, Уакан Танка. Не беше запалил клонките, струпани пред него, при все това на четвъртото изпяване на песента те пламнаха от само себе си. Клонките запукаха и когато миризмата на мускус достигна до мен, очите му рязко се отвориха. За момент се вторачи безизразно в огъня, а после прокара дясната си ръка над пламъците. Димът пожълтя. Повтори движението още веднъж и димът стана черен. На третия път се оцвети в бяло, а на четвъртия в червено.

      Знаех, че това са свещените цветове на четирите главни посоки, даряващи Лакота със своята сила и мъдрост. Но как и защо бе направил това? Бях наблюдавал всяко негово движение, а не видях да слага нищо в огъня, с което да промени цвета му. За момент престанах да мисля за това, защото от всички страни заприиждаха птици и животни, и то такива, които от край време са врагове един на друг- една лисица, семейство еноти, няколко катерички и мармоти, язовец, четири врани, два ястреба, врабчета и чучулиги – всички те, напълно несмутими от огъня или другите животните, стояха до него в очакване да свърши.

    Разноцветният дим се материализира във въздуха над главата му и в следващия миг Подиграващият враните вече беше пременен в стара, боядисана в синьо лакотска бойна риза, с ресни и кичури коса по нея. От ръцете му капеше синя боя и лицето му беше плътно боядисано. Отново запя. Четири струйки цветен дим проникнаха през върха на главата му, а после се показаха от средната част на тялото му. Насред издигащия се дим се появиха пера от черен орел и бавно се завъртяха. Появиха се и тополови листа, които бяха дали на индианците от равнините идеята за строежа на техните типита. Подиграващият враните се пресегна и хвана няколко от перата, при което димът се изви като вихрушка. После докосна всяко животно по главата и поговори с него на лакотски. Не след дълго животните се разотидоха, огънят угасна, а бойната риза и боята се изпариха. Отново носеше избледнялата си карирана риза и каубойска шапка. 

   Той погледна към мен, сигурен, че ще съм загубил ума и дума.

- Те ми носят послания от Уакан Танка и Посоките – каза той, сякаш беше нещо напълно обичайно и добави – послания, от които моят народ има нужда, за да се подготви за бъдещето.

Поклатих главата, но не защото не вярвах на очите си. И бездруго вече бях виждал този човек да извършва невероятни неща. Той беше истински чудотворец, иначе казано, той бе необикновен канал или проводник, през който Уакан Танка твореше чудеса, въпреки че Подиграващият враните не ги смяташе за такива. Той обичаше да казва, че когато Творецът действа, то не е нищо повече от спазване на дадено обещание. Истинско чудо би било Той да не направи това, което е обещал, че ще направи.