Островната жена

Островната жена е баба на Моли и Джоузеф Брант. Неведнъж славният водач на моухок, Джоузеф Брант, споделял пред приятели, че в кръвта му тече магическа сила благодарение на баба му. Тя била пленена след атака на един от островите в езерото Онтарио и била осиновена в рода му. Подобни сведения дава и майор Джон Нортън, който е с черокска и шотландска кръв.
Островната жена се появява на бял свят в мрачни времена, когато народът ѝ, хюрон, е разпилян и малоброен, обезкървен от болести, изтощен от безмилостна война с ирокезките им братовчеди – война, насърчавана от алчността на белия човек, жадуващ за контрол над търговията с тогавашното „черно злато“, бобровите кожи.
Още пет годишна я навестява дух-пратеник. Сгушена в тъмното под завивките от кожа, тя усетила присъствието на пантера. Това бил „оярон“ - съюзник от сънищата. Тоя я повел през скованата от сняг и лед гора до замръзнало езеро. Сетне я оставил да види с очите си опасността, която грозяла селото ѝ.
Край езерото вражески нашественици били стъкмили укрития от клони и кожи. Врагоовете боядисвали лицата си с охра и въглен. Главите им били избръснати, скалповите кичури - сплетени и украсени. Лагерували без огън. По първи петли щели да се вмъкнат в лагера като глутница вълци. Следите от снегоходките им идвали от земите на канйенгехака, „народа на кремъка“ или моухок. Когато се върнало от съня, момичето събудило майка си и ѝ разказало видяното от нея. Майка ѝ повярвала на думите ѝ, но мъжете не. „ Тя е твърде малка, за да разпознава вещия сън от измислицата.“ - рекли ѝ те. Тогава майка ѝ я повила в кожи и я оставила в една ловна колиба извън селището. Въпреки това моухок я намерили и я осиновили. Ирокезите градяли обществото си на този обичай по осиновяване на пленници. Приемането означавало смяна на идентичността. То ставало по такъв начин, че приетите отказвали да се върнат в родните си места, дори когато им се удавала такава възможност. Осиновяването се извършвало с церемония, на която духът на починал роднина преминавал в тялото на осиновявания човек. След нея той започвал нов живот, в който заемал длъжността на своя предшественик. Така в Островната жена заживели две души – душата на хюрон и на моухок. Освен това моухок направили от нея „сагуахо“ вълк, тъй като я осиновили във Вълчия клан.
След като от ранна възраст Островната жена проявила заложби на лечител, тя била предадена в ръцете на „ратетшентс“, шаман-сънувач. Шаманът, който я поел, живеел извън селището. Хората го знаели като „Дългокосия“. Истинските имена на тези шамани не се произнасяли гласно без причина, защото хората се боели да не ги призоват напразно. За личността на Дългокосия споменава йезуит на име Лафитю, който бил много впечатлен от битката между него и група черномагьосници, на която бил станал свидетел. Дългокосият отворил дверите на възприятията на Островната жена и ѝ помогнал да стане „арендиуанен“, жена на силата.

Островната жена имала две дъщери. Тя знаела колко значима е ролята на жената в общността и затова искала да направи децата си силни. Карала ги да тичат до пълно изтощение, да тичат във вода или заднешком, да бягат без да шумне или пукне съчка. Когато едната ѝ дъщеря била тригодишна, тя я завела до реката, завързала цепеница около кръста ѝ и я накарала да плува срещу течението. Ако момичето откажело, щяла така да я овика, че да хвръкнат бряствоите кори, покриващи Дългия дом. Но тя знаела, че суровостта трябвало да бъде в мярка. Ако изплашиш или нараниш едно дете, то може да загуби сиянието на душата си. Ще започне да гледа с онзи празен поглед на човек, загубил жизнената част от себе си.

Постепенно Островната жена изградила дълбоко уважение сред своите съплеменници. Всеки се слушвал в посланията, които чувала и виждала насън. Когато сънувала приближаващ боен отряд, воините се въоръжавали и я питали къде да спретнат засада. В гладните зими тя пътувала, преобразена като вълк, за да намери стадата елени и да даде на ловците точните им местонахождения. Моухок са могъщ народ, но не многоброен. Смъртта дори на един човек се считала за трагедия. Те обаче оцелявали, защото сънували истински.

Натискът върху сънувачите нараствал, защото белите заселници изтласквали индианците навътре към континента. Бобърът вече бил на изчезване, еленът също, а горите пищели от звъна на секирите и трионите. Всички надежди били отправени към хората на силата. Островната жена потърсила в съня си напътствия от друг мъдрец, по–вещ от Дългокосия. Той ѝ разкрил, че при тях ще дойде мъж, който ще се бие за тях като за собствения си народ. Човек, който ще познава пътищата им, който ще излъчва сила около себе си. Той ще танцува с тях, ще пее с тях и ще опознае жените им. “ Когато се появи, той ще има бяла кожа, но вие ще го направите свой.” Този човек бил Уилям Джонсън - британски барон и суперинтендант на краля с дива, стихийна природа, която само Моли Брант успяла да усмири.
Уилям Джонсън наистина станал един от моухок. Той е от малцината, може би единственият британски пълководец, който предвождал войската си, облечен с част от регалията на индиански воин. Но дори неговата силна личност не можела да предотврати черните облаци, които се стелели над индианските земи. Същинският геноцид над местните започнал, когато английският генерал Джефри Амхарст разрешил използването на заразени с шарка одеяла. Племената се топели като пролетен сняг. Джонсън виждал как мнозина негови индиански събратя умирали не на бойното поле, а от болести. Всеки ден му се налагало да оставя черни вампумени мъниста върху гробовете им. Отивали си старейшините и пазителите на вярата, а с тях си отивала всяка надежда за спасение.