Ирокезкото военно дело

Значението на войната при ирокезите

    Много европейци се възхищавали на ирокезите. Но виждали един необясним парадокс. Те били верни приятели, изключително гостоприемни и чистосърдечни хора с красиви ритуали и легенди, както и език, пропит с поезия. В същото време на бойното поле те се превръщали в най-страховитите и безмилостни зверове.
Ирокезите нямали култ към войната подобно на югоизточните народи. Обичали да воюват, тъй като това било основното задължение на мъжа. Воюването развивало уменията и духа на младите. Превръщало ги в зрели хора, познаващи по-добре себе си. Да бъдеш истински воин означавало да проявяваш смелост, ловкост, бързина, воля, остроумие във всеки един миг. Личните умения определяли важността на човек и затова има случаи, в които подобно на колекционер на пощенски марки някой млад воин се отправял на далечен поход само и само да се добере до някой ценен скалп.


   Силните страни на ирокезите

    Ирокезите безспорно се славели като корави воини, но не в това се кореняло надмощието им над другите племена. Те получили немалък тласък от самите европейци. Още от самото начало ирокезите влезли в добри търговски отношения с холандците и разбрали, че единственият шанс да оцелеят при новите обстоятелства бил да притежават, колкото е възможно повече пушки. С мускетите в наличност те можели да се конкурират с белия човек, а не да му бъдат подвластни. Търговията с холандците нарушила равновесието сред племената и везните сериозно натежали в полза на Шестте Нации. Не бива да умаловажаваме и факта, че ирокезите поддържали нещо като постоянна армия, тоест при внезапно нападение разполагали със стотици воини (освен в кризисни периоди, след тежки войни и епидемии). Отвъд Мексико малцина народи можели да се похвалят с такава войска.

   Ролята на конфедерацията по отношение на войната

  След установяване на ирокезката лига ( около 1000 сл.хр.) война се обявявало само след единодушното съгласие на междуплеменния съвет. Този принцип почти сложил край на спонтанните бойни походи, организирани от пламтящите от ентусиазъм младежи. Всеки народ извън лигата получавал възможност да стане нейн пълноправен член и да запази традициите си. При отказ се пристъпвало към следващата стъпка, целяща да запази мира - племето да премине доброволно под лоното на ирокезите. Ако отново последвал отказ, ирокезите просто помитали вражеските селища по-лошо и от най-лютата виелица.
     Ирокезите имали обичая да сломяват силата на някое племе и после да го взимат под свое крило като подчинена група, поставена под владението и защитата на Лигата. С времето тя станала толкова могъща, че белите искали разрешение от нея при сключването на споразумение за закупуването на земя от някое друго племе.
Със заздравяването на Лигата все повече народи били принуждавани да им плащат трибут. Едни от тях, делауерите, били изтласкани от заселниците от родните си земи и впоследствие станали второстепенни или подчинени членове на лигата. След присъединяването им ирокезите се възползвали от влиянието си, за да принудят пенсилванското правителство да прекрати продажбите на уиски, които опропастили мнозина славни делауерски вождове.

     До 1680 година ирокезите заличили от лицето на земята или превзели и асимилирали всички свои съседи. След това се насочили към по-далечните племена – илинои, катауба, чероки. Чероки били техни отдавнашни врагове. Ирокезите намират оправдание за ненавистта си към тях в стари истории, които разказват за подлостта и жестокостта на чероки към техни делегати, изпратени с мир. На един ирокезки отряд му били необходими 20 дни, за да стигне до границите на черокските земи. Заради изтощението от прехода отрядът трябвало да бъде малък и се състоял от най-издръжливите воини. Чероки на свой ред не оставали по- назад и си връщали тъпкано за подобни набези. Обичайно било воинът да тръгне сам, да нанесе удар и да се върне, което неминуемо щяло да доведе до ответен удар. Този кървав омагьосан кръг можел да продължи с векове. Въпреки всичко през 1768г. не без посредничеството на британеца Уилям Джонсън между двата горди и непреклонни народа се сключил траен мирен договор.

  Взимане на пленници и измъчване


  Мъченията били запазена марка за ирокезките народи, а обичаят всявал невиждан страх и неприязън у съседните алгонкински племена. Ирокезите не само познавали изтезанията, но набирането на военнопленници, които да заместят наскоро починали роднини, била основната цел за воюване. Взимането на пленници било за предпочитане пред убиването или скалпирането, а освен смели воини сред пленените имало жени и деца. С тази практика ирокезите вливали свежа кръв във вените на общността и поддържали многочисленост. Трябва да отбележим, че бойните походи винаги протичали по начин, по който да се избегне даването на жертва. Племената ценели изключително много живота на всеки индивид и смъртта на няколко воина се развнявала на провал.

       Смисъл и значение на ритуала по измъчване

    Докато европейците прибягвали до измъчване на пленниците, за да изтръгнат тайна информация или самопризнание, коренните жители имали съвсем друга представа за измъчването. В залавянето на пленник, неговото предварително измъчване, самият акт на мъчение и поставянето на изпитания дори след изтезанията е заложен дълбок смисъл. При ирокезите измъчването било средство на „очистване” на пленника от старата му идентичност и начин на живот, за да бъде интегриран в общността. Тоест това било своеобразно „убиване” на пленника, последвано от неговото възкресяване като нов човек с нова принадлежност. В други случаи измъчването действително целяло да убие пленника, за да му бъде отнета магическата сила или да успокои болните сърца на тъгуващите по загубата на някой свой близък роднина. Тоест нуждата за мъчения при ирокезите била от религиозен характер, а не като форма на публично забавление.

    Как протичали изтезанията?

    Измъчването започвало още с повеждането на пленниците към лагера. Дразнели ги, ругаели ли и ги спъвали. Наранявали крайниците им и особено пръстите на ръцете им. След като пленниците били откарвани в лагера, трябвало да преминат през едно болезнено изпитание, станало известно като „ирокезката пътека”. Въоръжени с тояги, жените на селището се нареждали в две срещуположни редици така, че да образуват пътека между тях. Пленниците трябвало да преминат през пътеката от край до край, докато били налагани по цялото тяло. Оцелелите били предавани на племенния съвет, а оттам ги връчвали на семействата, загубили свой роднина. Те решавали каква ще бъде съдбата на пленника – дали да заживее нов живот като заместител на техен роднина, или да бъде принесен в жертва. И в двата случая обаче пленникът щял да бъде подложен на мъчения. Най-често същинското измъчване се прилагало само върху воините. Децата веднага били осиновявани, а жените и старците преминавали единствено през ирокезката пътека.
    Мъченията на воините се провеждали от жените, загубили свой близък или от младежите на селището. Скърбящите жени имали голяма власт в обществото и по тяхна молба воините неведнъж се впускали в битка за отмъщение или набиране на пленници. Освен това те определяли метода на измъчване на пленника – дали да му се отреже пръст, или да бъде попарен с гореща вода и пр. По всяко време някоя влиятелна личност можела да прекрати страданията на пленника, като изрече думите „важно е за пленника да види утринните лъчи”. Посрещането на утрото можело да означава или че старейшината иска пленникът да стане част от обществото, или че желае да го представи на слънцето и да го принесе в жертва.

Странен парадокс

    По принцип за един воин нямало по-позорно нещо от това да предаде народа си. Воинът ставал воин с пълното съзнание да бъде пленен и измъчван. Но негов дълг бил да покаже истинската си същност и да се смее пред лицето на смъртта дори при най-суровите мъчения. От негова гледна точка мъченията означавали изпитание на волята и смелостта му. Те напомняли за това, че животът му зависи от милостта на други, че неговата смърт е само отложена. Много воини предпочитали смъртта пред възможността да живеят чужд живот. Но защо тогава броят на пленниците, които решавали да започнат на чисто бил толкова голям? За много хора това остава необяснимо.

    Всъщност положението на пленника може да се сравни с това на отправилия се в търсене на видение човек, който в продължение на дни и нощи подлага тялото и духа си на лишения и болка и така се докосва до смъртта. И в двата случая временното съществуване между двата свята предизвиква отваряне на съзнанието и свързване с източници на духовна сила. В действителност с помощта на такива съновидения много пленници приемали участта си като шанс за нов живот и след като били осиновени, ставали предани членове на рода, а след смъртта си били изпращани като всеки друг кръвен роднина. Може би виденията разкривали бъдещия им живот? Това явление може и да се дължи на отношението, което измъчваните получавали не само след като заживеели нов живот, но дори преди и по време на мъченията. Пленниците били отрупвани с дарове. С този акт ирокезите показвали на пленника, че те имат пълна власт над него, над живота и смъртта му, тъй като върху идеята за раздаване на дарове се опирали религиозните и социални структури на обществото. Отнасяли се към пленника като към почетен гост или уважаван сънародник, когото наричали свой „чичо”.
     По време на мъченията враговете му често го окуражавали или му съчувствали, а тези, които не проявявали уважение, били смъмряни от старейшините.


    Съдбата на пленения воин – да живее или да умре?

    Както казахме, пред пленника стояли две възможности и той нямал право на избор. Решенията се взимали предварително от скърбящите семейства. Ако семейството искало да осинови пленника, след изтезанията той бил лекуван и възстановяван, а после заемал ролята на покойния роднина. Според вярването умрелият заживявал нов живот чрез тялото на пленника. От гледище на европейците осиновените били като роби. Това обаче не е съвсем точно, тъй като осиновените се трудели наравно с всички останали и не били продавани или купувани, нито използвани като слуги. Те живеели като всички останали. Ако демонстрирали авторитет и умения, можели да се издигнат политически, социално или религиозно и така да упражняват силно влияние над общността.

    От друга страна, стояла и възможността пленникът да бъде принесен в жертва на слънцето или на духа-покровител на войната Aireskoi. Пожертваният трябвало да издържи на мъките поне денонощие, за да удовлетвори божеството. От него се очаквало да възприеме смъртта си като чест и привилегия. Той танцувал, пеел и празнувал със своите пленители. Разговарял с тях, а в почивките между мъченията им се подигравал и ги предизвиквал и така разкривал несломимия си дух.

    Ето и един конкретен случай, засвидетелстван от бял човек, в който мъчители били хюроните, а не ирокезите.

„Един ирокезки пленник на име Saouandanancous бил докаран в лагера на хюроните. Ръцете му били силно пострадали от сраженията. Нагостили го, след което старецът, който го приел в дома си, го погледнал с видима тъга в очите. Той се надявал ирокезкият воин да заеме мястото на умрелия му син, но след като ръцете му били нелечимо ранени, той му рекъл: „ Бъди силен, синко, и се подготви да умреш като смел воин”. Хюроните добре се погрижили за жертвата. Сърцата им обаче били свити от тъга и съчувствие, тъй като искрено желаели да избегнат смъртта на воина. Жалостта им обаче трябвало да отстъпи, тъй като воинът трябвало да бъде „уважен“ с подобаващи мъчения. Измъчвали го с огън в продължение на 12 часа, като всеки изпробвал свой вариант за предизвикване на болка. В интервалите за почивка пленникът разказвал за пленени хюрони, които заживели сред неговия народ ,или пеел своята предсмъртна песен. След като издъхнал, клетият воин бил нарязан на парчета, които били сварени и раздадени на хората. По този начин те поели духовната сила на умрелия.


    Произход на обичаите

    Ритуалният канибализъм съществувал сред ирокезоезичните народи само до началните години на историческите времена. В по-късните сведения от 17-18 в. никъде не се споменава за подобна практика. Без съмнение мъченията, жертвоприношенията, канибализмът са следи от връзката на ирокезките народи с Мексико. Изследователите на произхода на ирокезоезичните народи са единодушни, че тези етнически групи са дошли като нашественици в териториите, които впоследствие определили за свои земи. Най-вероятно те мигрирали от юг и по пътя се разделили, като едните (чероки) поели на изток, а другите продължили на север към езерата. Докато се заселят трайно в новите земи, ирокезите се раздробили на малки племена, които проляли много кръв в битки едни срещу други. Въпреки новите условия на живот, ирокезите отчасти запазили влиянието си от юг и затова внесли поредица от нововъведения сред местните жители. Те притежавали по-добра социална организация и по-богата култура, която съчетавала в едно красиво и грозно, състрадание и насилие, Добрият брат и неговият Лош близнак – двама братя, родени от една майка.



Н.Я.

1.Pictorial history - Oliver Lafarge
2.Iroquois book of rites - Horatio Hale
3.Indians of the Americas - National Geographic Society
4.The realm of the Iroquois - Life-time books