Както знаем, книгите на Карл Май, четени от милиони по света и филмите по неговите романи, реализирани през 60-те определено популяризират “индианската тема”, но същевременно създават и една обобщена, стереотипна и невярна представа за различните индиански народи и техните традиции: в крайна сметка не всички индианци живеят в конусовидни шатри, наречени “вигвами”, не всички вярват във „Великия дух Маниту” , носят „корони” от орлови пера, яздат коне и ловят бизони или ползват лодки (кану) от дървесна кора и т.н.; списъкът на тези заблуди е твърде дълъг. Но макар тези книги и филми (включително “червените уестърни от 70-те с участието на Гойко Митич, в които индианците са изцяло положителни герои) да не се отличават с историческа достоверност или културна автентичност, остава си фактът, че успяват да възпитат в поколения читатели и зрители от Стария континент добро отношение, уважение и дори обич към коренните американци. Самите индаинци почти нямат роля в изграждането на стереотипите за тях. В по-голямата си част от историята те са просто пасивни наблюдатели на вариращите етикети, с които ги обсипват в Европа, като отношението към тях се лашка ту между идеята за “гнусния варварин”, ту към тази за “благорадния дивак”.
А интересът на европейците към Новия свят и местното население съвсем не е съвременен феномен. От първия миг, в който сведенията за живота на туземците заливат Европа, тя изпада в екстатично опиянение. Всъщност това опиянение създава сериозни главоболия за властимащите. “Те населяват онзи златен свят, за който пишат древните и живеят в него скромно и невинно без отгоре им да се налагат закони” казва духовникът Пиетро Мартире Д' Ангхиера през XVI-ти век. За да се справят с вълната на възхищение към „благородния дивак”, наводнила стария континент и вдъхновила писатели като Джон Лок, Жан Жак Русо и Франсис Бейкън, европейският елит създава теорията за „дегенерацията”, според която тамошният климат покварявал всичко живо на континента – животни, растения, индианци и разбира се, всеки заселник, положил крак на американска земя. С това обяснявали странното поведение на барони и аристократи, които захвърляли копринените дрехи с флинтифлюшки и дантели, за да наденат кожените ризи и заживеят сред местните племена. Виновен бил климатът. Сякаш във въздуха се носел вирусът на дивостта, който заразявал всичко живо. А тази дивост, сравнима единствено с опияняващото чувство на първичната свобода, само засилила интереса към новите земи. Писатели като Бенджамин Франклин и Томас Джеферсън искрено вярвали, че например ирокезката форма на управление е по-висша от монархическата и не спирали да насърчават колонистите да попиват, колкото се може повече от местната култура. При съставянето на американската конституция Томас Джеферсън пише следните думи:„За разлика от нас, които се осланяме на патриархалния и самовластен ред, индианските водачи оказват влиянието си по силата на своя характер и нрав. Индианците следват по свое желание този, за когото имат най-високо мнение в разбиранията му за мъдрост и военно дело. Всеки човек е абсолютно свободен да следва предпочитанията си. Но ако с действията си нарушава правата на друг съплеменник, бива наказван с обществено недоверие, а в по-сериозните случаи дори убиван като омразен враг.”
Още през XVII и XVIII-и век представители на различни американски коренни народности посещават европейски държави. През първата половина на XIX в. американският художник и етнолог Джордж Катлин гостува във Франция и Англия, придружен от голяма група индианци от няколко племена. Те представят на европейската публика песни, танци и други прояви на традиционната си култура. В края на същия и началото на следващия век Уилям Ф. Коди, известен под псевдонима Бъфало Бил, гастролира с огромен успех в редица европейски страни със своето „Шоу на Дивия Запад”, в което участват и множество коренни американци.
Самата Чехия има дълги традиции по отношение на връзките си с коренните жители на Америка. През XVIII-век моравската църква започва да проповядват Божието слово сред местните в Пенсилвания, Кънектикът и Ню Йорк, но за разлика от другите мисионерски мисии тя подхождат с много повече толерантност и разбиране. Не само че пречи на колонистите да мамят местните и да крадят земите им, но и не държи индианците да захвърлят дрехите, бита и обичаите си, за да бъдат покръстени в новата религия. Нещо повече самите моравски братя се превръщат в крепители на индианската култура. Не случайно в катедралата Сейнт Витъс в Прага могат да се видят портрет на индианец и маска, приличаща на тези, които народът на делауерите са използвали в своите ритуали. Век преди това бохемският изследовател-пътешественик Аугустин Херман картографира съвсем точно регионите на заливите Чисапийк и Делауер, в замяна на което получава огрома плантация, която кръщава “Бохемия”. Или пък вождът Сагауестон, който е пленен от британците и пратен да се бие в Бохемия по време на 30-годишната война в Централна Европа.
България също има своите индиански сподвижници, обединили се под името “Орловия кръг”. Тя е една от най-младите организации от този вид в Европа ( за сравнение най-старото индианско дружество в Унгария е създадено още през 1936 г). Неслучайно тя се учредява през 1990 г. с настъпването на демократичните промени, които обхващат Източна Европа и които дават нови възможности за получаване на информация и комуникация с други индиански клубове и дружества. Първо е осъществен контакт с Русия, Украйна и Германия, а по-късно и с организации от Словакия, Чехия, Белгия, Великобритания, Швеция, Полша, Унгария и др. Идва ред и на контактите с представители на северноамерикански индиански народи, както ис американски и канадски историци, етнолози, писатели, художници и други изследователи на индианската история и коренните американски традиции, някои от които успяват да посетят България.Благодарение на тези контакти тази година отново бях участник в чешкия лагер, по време на които се стараем да пресъздадем живота на някогашните индианци сред природата, да почувстваме измеренията на стария, ала вечен индиански дух. Предметите от града са сведени до минимум, за да се докоснем до автентиката и магията на стария начин на живот и да се научим да работим с природните технологии, каквито са огъня, водата, растенията, камъка и глината. Няма запалки, кибрити, челници, спални чували, пластмаса. Всичко се приготвя от естествени органични материали, а огън се пали с кремък или свредел. И все пак желанието ни да се пренесем във времето и да живеем като общност не означава пълно скъсване с цивилизования свят – когато се изчерпат запасите от месо и зеленчуци, се отива до близкото село, от където се попълват липсите. Направен е компромис и по отношение на неща като фотоапаратите – не са забранени за тези, които исакт да отнесат спомена от преживяванията си, но градските предмети трябва да се носят в традиционни торби.
Няма коментари:
Публикуване на коментар