вторник, 3 юли 2012 г.

Ролята на животинските символи в танца на слънцето на прерийните индианци

Елизабет Етууд Лоурънс Университет Тъфтс (д-р Елизабет Е. Лоурънс (1929-2003) е антрополог и ветеринар, и е била професор във факултета по изследвания върху околната среда - училище по ветеринарна медицина към Университета Тъфтс)

превод: Mayan

 За много прерийни племена, чиято базирана върху лова на бизони култура процъфтява през XVIII и XIX в., Танцът на слънцето е главната публична религиозна церемония. Обикновено провеждан през пролетта или в началото на лятото, ритуалът празнува обновлението – духовното възраждане на участниците и техните роднини, както и възобновяването на живеещата планета и всичките й компоненти. Танцът на слънцето отразява характерната за прерийния етнос свързаност с природата и включва символните репрезентации на различни животински видове, особено орела и бизона – някога играли същностна роля в живота на хората и все още надарени със свещеност и специални сили. Ритуалът, съдържащ жертвоприношения и молитви за хармония между всички живи същества, продължава да се практикува от много съвременни коренни американци. Въпреки че отделните детайли на събитието са различни при различните племенни групи, има определени елементи, които са общоразпространена племенна традиция. Обикновено церемонията се провежда през късната пролет или ранното лято, когато различните групи от племето отново се събират на едно място след обичайното зимно разпръсване. Танцът на слънцето е ритуал на саможертвата, в миналото изпълняван от действително всички жители на Високите равнини – арапахо, арикара, асинибойн, банок, чернокраки, шайени, прерийните крии, кроу, гро вантри, хидатса, кайова, мандани, оджибуей, омаха, понка, сарси, шошони, сиукси и юта (Spier, 1921, 459; Liberty, 1980, 165-66). Сред много от тези племена церемонията все още е съхранена, макар понякога и под различна форма. Всеобщата значимост на Танца на слънцето е в обновлението – духовното възраждане на участниците и техните роднини, както и възобновяването на живеещата планета и всичките й компоненти. В най-широк аспект чрез церемонията се преутвърждава изначалното родство между социалния и природния свят. Тази животообновяваща тема при шайените например е засвителствана чрез названието Колиба на новия живот за постройката, в която се провежда ритуалът. Названието изразява идеята, че Танцът на слънцето е предназначен да “пресътвори, преоформи, да одухотвори повторно земята, съществуването [и] животинския свят”(Dorsey, 1905, 57). В зависимост от индивидуалните и племенните особености причините за участие могат да бъдат различни – благодарност за получена благословия, изпълнение на обет (направен при благоприятно развитие на определена кризисна ситуация), желание да се осигури безопасност за някой роднина, служещ в армията, или изцелението на болен. Извън тези лични причини, изпитанието може да се предприеме, за да се осигури благоденствие за танцуващите като цяло. В исторически времена при кроу например Танцът се е провеждал с цел добиване на отмъщение за роднините, убити във война (Lowie, 1935, 297). Някои племенни традиции в контекста на церемонията включват и пренасянето на свещени лечителски вързопи.

 Обичайно всеки Танц на слънцето
си има спонсор или покровител – най-често главния танцьор, който поема разноските по церемонията. Събитието включва около седмица или повече подготвителна дейност – за приготовления, молитви и инструкции, след което следва самото танцуване. Построяването на шатрата на Танца на слънцето е придружено от комплекс ритуали. Отрязва се специално подбрано дърво, което ще бъде централен стълб, и мястото около него се огражда – това е танцовата площадка. Входът на оградата е от изток, като при някои племена появата на зората се отбелязва с церемонии през всеки ден от Танца. Вътре в ограденото място се прави олтар, върху който обичайно се поставя бизонов череп. Танцьорите гладуват и се въздържат от пиене на вода през трите или четирите дни от церемонията. Докато тези, които бият тъпаните край входа на шатрата, напяват специални песни, танцьорите се движат ритмично назад-напред от оградата към централния стълб. Те непрекъснато надуват свирки от орлова кост, с поглед, фокусиран върху разклонението на стълба, наричано още гнездото на Гръмотевичните птици или орловото гнездо. Редуват се интервали на почивка с интервали на танцуване. В края на Танца се провеждат ритуали за пречистване, след които участниците вече могат да пият вода и да прекъснат своя пост. Шатрата тогава се опразва, но конструкцията се запазва още известно време – като едно напомняне за церемонията. След това се разглобява и съставните й части се връщат към първоначалното им състояние на елементи.
       В миналото, при някои племена като сиуксите и шайените, доброволното нараняване било кулминационна точка на всеки Танц на слънцето. Танцьорите били пробивани през гръдните или раменните мускули с шишове и били привързвани с въжета към централния стълб. Те танцували, изпъвайки гръб, докато плътта им се разкъса. Понякога в раните били промушвани ремъци, на които били окачвани различен брой бизонови черепи (Spier, 1921, 474-75; Walker, 1917, 116-19; Laubin, 1977, 291-92). Участниците в Танца на слънцето гладуват, за да се сдобият със свръхестествена помощ и лична сила, които не само ще осигурят желания от тях развой на събитията, но и ще им донесат по-богат и осмислен живот като членове на племенната общност. Свещеният ритуал преутвърждава племенното единство и културната идентичност и е в уверение на това, че хората ще просперират още една година. Като последица от Танца на слънцето се наблюдава едно обновено чувство за социална хармония. И поради светогледа на индианците, според който всички живи същества в природата са свързани и са роднини, това чувство за хармония се простира отвъд човешките взаимоотношения, за да обеме цялото сътворение. Както обяснява един съвременен коренен американец, Танцът на слънцето е “ритуал, пресъздаващ свързаността, която прерийните хора виждат във взаимната отдаденост между човешкия дух и Уакан Танка, проявена в Слънцето или Светлината и Подновяващия се живот. Чрез пречистването, танцуването, жертвоприношението и молитвите, участниците действат като инструменти или посредници на нарастващата сила и цялостност [...] на Уакан Танка.” Целта на церемонията е “да интегрира: да слее индивида с неговите близки и приятели; човешкото общество с общностите от други светове, и тази по-широка обществена група – със световете отвъд този [...] Човек надмогва изолацията на индивидуалността и се завръща към осъзнатата вселенска хармония.” Общността е “основата на племенния живот” и тя “по необходимост включва всички същества, които населяват племенната вселена” (Аllen, 1986, 61-63). Многобройни и задълбочени антропологически изследвания са правени във връзка с Танца на слънцето, но в тях животинските символи са получили само бегло внимание. За пръв път се заинтересувах от ролята на животните в ритуала, когато по време на моите полеви проучвания наблюдавах Танц на слънцето в резервата на кроу през юни 1980 г. Тогава всеки от присъстващите беше помолен, докато трае церемонията да не убива никакво животно или птица в земята, където е издигната Слънчевата шатра, или в околността й. Тази забрана е част от усилието да се поддържа хармонията между хората и природата – същностна за лечението и обновяването на живота, които са във фокуса на церемонията. Посредством Танца на слънцето се осъществява интеграция между хората и останалата част от сътворението, която се изразява с помощта на символни обекти, представяващи атрибути на различни животински видове. Сиуксите например връзват заешки кожи около китките или глезените си, защото “заекът е символ на скромността, тъй като е мирен и благ и не се самоизтъква – качества, които ние всички трябва да притежаваме, когато заставаме в центъра на света” (Brown, 1967, 85). Шайените носят ивици заешка кожа по време на строежа на шатрата, което би могло да се разглежда като отпратка към миналото, когато племето е живеело на север и се е препитавало главно от лов на зайци (Grinnell, 1923, 2, 218). Арапахо включват специална Заешка церемония в своя на Танц на слънцето, защото съществува мит, според който свещените церемонии в Слънчевата шатра някога са били водени от зайци. Затова хората, които днес ръководят тези ритуали, се наричат Хора Зайци (Dorsey, 1903, 37). Кожите от невестулка и видра, понеже принадлежат на “жилави малки животни”, са свързани с кроуския Танц на слънцето (Vogel, 1984, 253) и вероятно са белег за издръжливост. За лакота невестулката и видрата имат специален “уакан” статут – животни, сродни на свещеното (Walker, 1980, 101, 168).

  Орловата символика

 Орелът е изключително важен животински представител във вярванията на прерийните индианци и играе значима роля в Танца на слънцето. На пръв и очевиден план птицата участва в ритуала посредством своето гнездо, представено от двувърхия горен край на шатрата. В митологията на арапахо това гнездо символизира гръмотевичната птица, или орела, който свива гнездата си по върховете на тополите. “Тези птици летят във висините и виждат какво става на земята, точно както прави нашият Баща. Той е във формата на птица” (Dorsey, 1903, 114). При някои племена, особено при кроу и шошоните, е обичайно да се провежда пост за вижън куест върху планински склонове, близо до местата, където скалните орли вият гнездата си. Считана за “вожд на всички създания във въздуха” и за “могъща в битка”, птицата участва в церемонията на Танца като “защитник на хората от злото”. Орелът е обект на възхищение заради смелостта, бързината и издръжливостта си. Идентифициран понякога с Гръмотевичната птица, той се отличава с изключителната височина на своя полет, който го отнася по-близо до слънцето и до Великата Тайна отколкото всяко друго създание (Laubin, 1977, 279, 315; Grinnell, 1923, 1, 188). “Орелът е първостепенен служител на Слънцето в духовната си проява като Гръмотевична птица. Орелът носи съобщения от духовете за хората и от хората за духовете.” (Vogel, 1984, 307-308) Така птицата участва в Танца на слънцето чрез своята сила, като подпомага комуникацията между хората и свръхестествените сили. Кроу хвърлят още светлина върху символната роля на орела в ритуала на Танца, обяснявайки, че “Гръмотевичната птица в своята земна еманация е орелът, носител на динамизма на гръмотевицата и светкавицата. Той е този, който събужда земята и зеленината й; служител е на Слънцето – дарител на топлина и светлина.” Орелът се свързва с успеха, заради “просперитета и богатството, които вървят заедно с него и които могат да донесат дара на изцелението” (Vogel, 1984, 312). Орлите “имат остро зрение и знаят всичко” (Brown, 1967, 77). Както се изразява един съвременен сиукси шаман, “в орела е цялата мъдрост на света” (Lame Deer and Erdoes, 1972, 136).


Докато танцуват, кроу фокусират погледа си върху орела на върха на стълба. Той може “да се раздвижи и да се покаже на човека”, “да започне да танцува покрай някого, като “се променя” и се отдръпва от централния стълб”. Орелът може да придружи човека във видението му, танцувайки до него и инструктирайки го относно овладялата го във видението магия. На втория ден от Танца може да се види как птицата се извисява над шатрата. “Орелът е изпълнен с красота и сила, несрещани у никого другиго, надарен е с остър поглед и вижда надалече.” Птицата носи съобщенията на Създателя и символизира предстоящата благословия (Frey, 1987, 108-109, 118). Всички танцьори надуват в унисон свирки от кост на орлово крило, издавайки наподобяващи крясък на орел звуци, а тъпанът отмерва такта. Така се дава символен израз на силата на молитвите, които се издигат високо като орлите, за да достигнат до Великата Тайна. Според Черния Елен, звукът, който излиза от свирката, е “гласът на Петнистия орел; нашият Праотец – Уакан Танка – винаги го чува, защото […] това в действителност е неговият собствен глас” (Brown, 1967, 71). Свирката се украсява с цветни точки и линии, които представят забележителното зрение на орела. Пухкавото перо в нейния долен край се вее назад и напред, символизирайки дъха и живота (Mails, 1972, 165, 167; Laubin, 1977, 279). Перото “се взема от гърдите на орела, защото това е мястото, което е най-близко до сърцето и центъра на свещената птица” (Brown, 1967, 71). Понякога, когато танцьорът е измъчван от много силна жажда, свирката от орлова кост може да се напълни с вода по мистичен начин (Frey, 1987, 140). Заради специфичните качества на орела, неговите пера имат свръхестествени и лечителски функции. По сведения на наблюдател, веднъж, когато жаждата на танцьорите арапахо станала твърде мъчителна, един от участниците използвал орлово перо, за да предизвика освежаващ дъжд (Shimkin, 1953, 449-450). По време на Танца шаманът посочва със своето ветрило от орлови пера телата на хората, които търсят изцеление. Ветрилото се докосва първо до централния стълб, след това до пациента, пренасяйки по този начин сила от стълба към страдащия. Когато орловото перо посочи тялото, то издърпва навън болестта. Перата се държат насочени нагоре към небето, така че да достигнат орела и птицата да отнесе молитвите за изцеление до Създателя (Frey, 1987, 448; Vogel, 1984, 240).

  Бизоновата символика 

Бизонът заема най-ключовата роля в Танца на слънцето, защото е бил основен източник на препитание за прерийните индианци,. Той е осигурявал не само месо за храна, но и кожи за типита, за одеяла и за действително всички необходими за ежедневния живот материали. Понастоящем кроу продължават да почитат бизона, от когото в миналото са зависили всичките им насъщни нужди. “Дори днес кроу смятат бизона за осигуряващ добрите неща в живота. “Той означава храна, много дрехи и мирен ползотворен живот.” Бизонът представя “всички необходими неща, без които животът би бил застрашен” и също така “дарява големи лечителски сили”. В съвременния Танц на слънцето той продължава да присъства, “разпръсквайки сила” (Vogel, 1984, 307, 312).

    В исторически времена времето и пространството за провеждането на големите церемонии били избирани в зависимост от близостта на бизоновите стада, следващи своите годишни миграции (Rое, 1970, 664). При някои племена произходът на Танца на слънцето се свързва директно с бизона, което още веднъж подчертава особения статут на това животно – церемонията възниква като резултат от въображаема среща между човек и бизонов пратеник, надарен със свръхестествена сила. Митовете на юта и шошоните разкриват, че основателят на церемониалната традиция бил подпомогнат от бизон, който му дал инструкции как да се провежда Танца и изтъкнал ползите, които би донесъл подходящо изпълнения ритуал (Jorgensen, 1972, 26). Лакота разказват за богинята във форма на Бяла Бизонка, която им донесла Свещената лула, придружаваща оттогава всички техни церемонии и ритуали (Аllen, 1986, 16). Според шайените Танцът на слънцето им бил даден от Създателя чрез един лечител, по-късно известен като Изправените Рога заради шапката с бизонови рога, която носел. За него се разказва, че изминал разстоянието да един висок връх, придружен от една жена, а когато двойката се спуснала от планината да се връща вкъщи, “цялата земя изглеждала обновена и това било заради бизона, който ги следвал” (Dorsey, 1905, 48). Бизоновата тема неотлъчно присъства в Танца на слънцето. Исторически погледнато, различните церемонии, свързани с дадено животно, се провеждали като танци и били съотнесени с климатичните промени. Една свещена песен на сиуксите оглала, придружаваща определени ритуали и отнесена към бизоновия череп, е пример за желанието на участниците да получат бизонова благословия:
  
  Уакан-Танка, имай милост към мен. Ние искаме за живеем! 
Затова изпълняваме тази церемония. 
Казват, че приближава стадо бизони; Те вече са тук. 
Силата на бизона идва върху ни; 
Той вече е тук! (Brown, 1953, 87) 

      В хода на шайенския Танц на слънцето, ритъмът на бизоновите песни се променя. “Дрънкалката започва да звучи бавно и тържествено, като че голямо стадо бизони прекосява прерията.” Говори се, че когато за пръв път изпели бизоновите песни в Слънчевата шатра, “докато хората пеели, стадо бизони превалило хълма и се спуснало надолу към лагера” (Powell, 1969, 2, 658). Понякога молитвите са предшествани от бизонови церемонии, танци и угощения с бизоново месо, така че ако “Великата тайна има нужда от думите на Бизона, той да заговори в защита на хората”. Сиукските шамани посвещават храна на “Бога на щедростта, на Бога Бизон”. В бизоновите танци участниците “имитират движенията на бизона, когато е яростен и заплашителен, и [...] демонстрират предизвикателна смелост, равна на бизоновата”. Докато танцуват, те “гледат продължително с втренчен поглед украсената бизонова глава”. Тези, които успеят да завършат “четири цикъла от Бизоновия танц, стават бизонови хора” (Walker, 1917, 104, 115).
     След като дървото, което ще се използва за централен стълб, бъде избрано, членовете на сиукския бизонов култ провеждат церемония, за да почетат бизона и да доведат духа му на танца (Laubin, 1977, 279). Плътта на животното се използва по различни начини. Преди централният стълб да бъде забит в земята, в приготвената за целта дупка сиуксите поставят бизонова мас. Самото танцуване е предшествано от напълването на свещената лула на Танца на слънцето, която се намазва с мас от бизоново сърце. Торба от еленова кожа, съдържаща парче от гърбицата на бизона – най-ценената от всички бизонови части, се провесва на горните клони на дървото-стълб. Завършването на Танца често се ознаменува с угощение с бизоново месо. Бизоновите езици като “най-свещената част на най-свещеното животно” в миналото били важен елемент от Танца на слънцето при много племена. Лакота и чернокраките провеждали Празник на бизоновите езици, преди да започнат постите на танцьорите. Процесът на подготовка на чернокракския Танц включвал събирането на хиляда бизонови езици. Те били приготвяни според ритуалните предписания и се консумирали като свещена храна по време на церемонията. Над езиците, които се посвещавали на слънцето, “се пеели песни и произнасяли молитви” (Laubin, 1977, 278, 282, 283; Frey, 1987, 121; Меlody, 1976; Harrod, 1987, 125; Wissler, 1918, 235-39; МcClintock, 1910, 305). В миналото хидатса, арикара и шошоните използвали главата на бизон, убит в специално посветен на Танца лов, която приготвяли така, че да изглежда като жива по време на церемонията. Днес шошоните и кроу използват препарирана глава, която се пази от година на година за тази цел. Главата се връзва близо до двувърхото разклонение на централния стълб като символ на големите стада, от които племената са зависели някога – по този начин тя представя изобилието (Fray, 1987, 105; Laubin, 1977, 313-14).
       В ранни времена на върха на централния стълб били поставяни части от бизонче или неговата кожа. Сиссетън сиуксите препарирали бизонче-годиначе, което изглеждало съвсем като живо. В по-късни години препарираното животно било заместено от изображение, направено от сурова кожа (Skinner, 1919:383). Когато кожата на бизончето била поставяна на върха на дървото, хората, които давали обет, казвали: "От тази бизонова личност нашите хора живеят; бизонът ни дава домовете, дрехите, нашата храна, всичко, от което се нуждаем. О, бизонче, сега ти отреждам свещеното място на върха на дървото. Това дърво ще те задържи и ще те издигне до Уакан-Танка. Виж, това е, което аз правя! Така всички, които се движат по земята и летят в небесата, ще бъдат щастливи!" (Brown, 1967, 78-79) При някои племена под разклонението на централния стълб били окачвани две направени от кожа изображения – едното, с формата на бизон, а другото – с формата на човек. Оглала посвещавали тези фигури на шестте посоки с молитва, в която се казва, че бизонът е “вождът на всички четирикраки по нашата свещена Майка; благодарение на него хората живеят и вървят по свещения път. Виж също и този двукрак, който представя всички хора.” Уакан-Танка бива помолен да благослови “тези двама вождове [...] и всичко, за което го помолят” (Brown, 1967, 79). В церемонията “бизонът представя хората и вселената и трябва да бъде винаги почитан, защото е бил тук преди всички хора и защото е така щедър да ни дава нашите домове и нашата храна. Бизонът е мъдър в много неща, затова трябва да се учим от него и винаги да тачим нашето роднинство.” (Brown, 1967, 72) Чарлз Ийстман от сиуксите твърди, че човешкото изображение било боядисвано в червено, а бизоновото – в черно. “Боята означава, че човекът изказва публична благодарност заради тайнственото благоволение и намесата на Дарителя на Живота, без които той би бил мъртъв. Духът на бизона идва при изображението на собственото си тяло, оказвайки подкрепа на физическата същност.”

    Според Дж. Р. Уокър и бизонът, и човекът били боядисвани в черно и им били рисувани неестествено уголемени гениталии. Те били знак за потентност. В миналото, при подготовката на тетън сиукския Танц на слънцето войните стреляли по оформените от кожа изображения, представяйки по този начин “побеждаването на враговете и многото успешни ловувания на бизони” (Laubin, 1977, 283). Различни части от тялото на бизона участват в Танца на слънцето. При сиукските този, който изпълнявал свещените церемонии, носел на главата си бизонови рога. Освен рогата, понякога около лактите или талията се връзвали щавени бизонови кожи. Носело се и наметало от бизон, който сменя козината си. На падащата козина на най-свещеното животно се приписвала специална сила (Laubin, 1977, 286). Ремъците, използвани от сиуксите в ритуала на пробиване, били от бизонова кожа (Brown, 1967, 95). Шайените “в миналото от бизонова кожа правели тъпаните за церемониите, което е още едно потвърждение на факта, че най-свещените неща в Танца на слънцето са свързани с бизона” (Powell, 1969, 2, 660). В определен момент от лакотския Танц върху централния стълб се поставял изсушен бизонов пенис, за да “даде на танцуващите по-голяма мъжественост”, да “имат повече деца” (Walker, 1917, 110; 1980, 36). Централният стълб се смятал за проводник на жизнената сила и по този начин облегнатият на него бизонов фалос потвърждавал свързаността с плодородието, символично подсилвайки значението на церемонията като празник на съзидателната сила на слънцето. Стволът на канадската топола като “стълб на живота за танцьорите и за хората” би могъл “да бъде възприет като слънчев фалос” (Меlody, 1976, 454-455). В шошонския ритуал на Танца на слънцето се използвала дрънкалка, направена от бизонов скротум (Shimkin, 1953, 444). Сиукските танцьори с пробити тела получавали бизонови опашки, с които да си веят вместо ветрила (Laubin, 1977, 291). Практиката на ритуално изгаряне на части от бизоновото тяло някога била широко разпространена. След мястото за Танца бъдело вече избрано, в свещеното пространство където щяло да се издига свещеното дърво, били запалвани малки късчета бизонова плът (Laubin, 1977, 280). Лакота и днес вярват, че димът от тези късчета е “подходащият тамян за Бизоновия бог”. Парчетата изсушени бизонови екскременти “имат уаканла [свещена сила] или са сами по себе си подобни на духа”, затова чрез изгарянето им под формата на дим се разкрива тяхното духоподобие, а димът се въздига до Бизоновия бог в ролята си на посредник. Запалените преди началото на Танца в олтара бизонови късчета (заедно със сладка трева) осигуряват “хармонизирането на всичко с могъществото на Бизоновия Бог, което трябва да преобладава по време на церемонията” (Walker, 1980, 37; 1917, стр. 101, 113-114). Даже предметите, свещени сами по себе си, получавали допълнителна сила от бизоновото изображение. Понякога на втория ден от Танца сиукските участници добавяли към венците от пелин и други свещени билки, които носели на главите си, “две махови орлови пера, забити направо във венеца, едното – от едната страна, другото – от другата”. Те изглеждали “много подобни на дълги рога, символизиращи многото бизони и бизоновата сила” (Laubin, 1977, 289). Подобни “рога” украсявали главата и на танцьора, който бил дал обет да влачи четири бизонови черепа. В добавка върху гърдите му се рисувала фигура на бизон (Brown, 1967, 93). Най-драматично участието на бизона в Танца на слънцето е представено чрез неговия череп. Боядисан и украсен по различни символни начини, почиващ върху легло от билки и обикновено обърнат на изток, бизоновият череп по време на церемонията се превръщал в свещен олтар. Оглала отправяли молитвите си към Уакан-Танка, казвайки: Вождът на всички четирикраки е татанка, бизонът. Ето, неговият изсушен череп е тук; чрез него узнаваме, че ние един ден също ще станем черепи и кости; така заедно ще минем по свещения път, завръщайки се при Уакан-Танка. Тук, на земята, живеем заедно с бизона и сме му признателни, защото той ни дава нашата храна и прави хората щастливи. Затова сега аз давам трева на нашия роднина бизона. (Brown, 1967, 90) Тогава настъпвало времето за жертвените дарове: снопчета трева се поставяли в очните кухини на черепа, торбичка тютюн се връзвала за единия рог, към другия се прикрепяло парче еленова кожа. Черепът се боядисвал с червени линии, означаващи: “Ти, приятелю бизон, си земята!” (Brown, 1967, 90-91). Оглала вярвали, че Бизоновият бог (Богът роднина) обитава черепа (Walker, 1917, 130-131). По подобен начин шайените запълвали очните и носните кухини на бизоновия череп с трева “заради съществуващия на земята живот, особено този близо до водата”. Изричала се “молитва растенията, дърветата и тревата да бъдат многобройни и да задоволяват нуждите на животните и хората” (Powell, 1969, 2, 636). Символите, свързани с бизоновия череп, били индикация за пътя към света на духовете, деня и нощта, слънцето и луната. Съпътстващите молитвите жертвоприношения, насочени към черепа, се правели за благословия и защита (Dorsey, 1905, 96-97, 113-114). За арапахо черепът е олтар на Танца на слънцето, защото “по време на церемонията там обитава Горният човек. Черните и червени кръгове върху черепа са молитвите, а снопчетата трева в очните и носните кухини символизират дните преди появата на бизона, когато индианците са правели дрехите си от трева.” Тревата се поставяла също и заради божеството, което владеело реките и потоците. За целта се използвала водна или степна трева. Когато снопчетата са напъхани, “тогава бизонът е завършен, т.е. животът е възобновен”, заради “животните, които живеят от тревата” (Dorsey, 1903, 118-119). Лулата в сиукския Танц на слънцето първо е поставяна върху бизоновия череп, “като се съблюдава мундщукът да сочи на изток”. Молитвата, която следва, трябва да свърже лулата с могъщото животно, защото свещената лула “скоро ще стане център на вселената, заедно с бизона, който прави телата на хората силни” (Brown, 1967, 83). При лакота оглала наставникът на кандидата за участник в Танца на слънцето боядисва бизоновия череп на олтара с “ивици червена боя – една през челото и по една от двете страни по дължина”. В същото време той прокарва “червена ивица през челото на кандидата. Тя означава, че Бизоновият бог приема бъдещия участник като хунка (роднина) за церемонията. Червените ивици от двете страни на бизоновия череп са знак, че Бизоновият бог ще даде специалната си закрила на кандидата. Рогата върху черепа могат да се украсят с всякакви орнаменти, които бъдещият участник може да добави. Тогава наставникът трябва да напълни и да запали лулата, която той и кандидатът следва да пушат съвместно, последователно издухвайки дима в ноздрите на черепа; това пушене ги сродява с Бизоновия бог. То трябва да се прави по определен порядък, така че могъществото на лулата да може да хармонизира цялата тази връзка.” (Walker, 1917, 69-70) Кандидатът трябва да съблюдава много ритуали с почит към олтара, защото “това е свещено място, обладано от могъществото на Бога, на Бизона, и следва да бъде почитано както се почита самият Бог” (Walker, 1917, 70). В първоначалния вариант на сиукския Танц на слънцето, след неговото приключване всички използвани в церемонията предмети като кожи, пера, венци и други символи, били струпвани в центъра на шатрата и оставяни там. “Тези неща са твърде свещени, за да бъдат запазени, и следва да бъдат върнати на земята. Единствено бизоновите наметала и свирките от орлова кост се запазват […] На върха на купчината свещени предмети стои бизоновият череп, защото той ни напомня за смъртта и ни помага да не забравяме, че цикълът ще бъде завършен.” (Brown, 1967, 98-99) Бизоновият череп е натоварен с многобройни функции. Когато иска да си почине, водачът на сиукския Танц “се хвърля по очи на земята, на запад от свещеното място, притискайки глава към свещения бизонов череп” (Laubin, 1977, 288). Ако кроуски танцьор принася в жертва част от себе си по време на Танца, например отрязвайки върха на някой от своите пръсти, той “посвещава тази жертва на бизоновия череп, винаги когато е възможно” (Vogel, 1984, 307). Още по-драматична е ролята на черепите, използвани от някои племена за доброволни самонаранявания – израз на върховна саможертва в Танца на слънцето. Практиката на самонараняване наподобява и може би е произлязла от манданската О-Ки-па церемония, както е описана от художника Джордж Катлин през 1832 г. Чрез манданите тя вероятно се е разпространила и сред западните племена (Hultkrantz, 1973, 17). В процеса на ритуалните самонаранявания участниците са провесвани от върха на шатрата на ремъци, завързани за промушени през разрези на гърдите или мускулите на гърба шишове. В допълнение към раните, направени на различни места по тялото, понякога на шишовете са окачвани и бизонови черепи. В друг вариант на това жертвоприношение, вместо да бъде провесван, мъжът “носи четирима от своите роднини на гърба си, което значи, че влачи четири бизонови черепа”. Когато някой оглала изпълнява този обет, той казва, че носи своя “най-близък роднина, древния бизон” (Brown, 1967, 86, 95). Броят на прикрепените черепи варира от два до осем. Когато танцьорът се движи, в допълнение към разкъсващите плътта му шишове, черепите и особено рогата им се забиват в тялото му.

 Край на първа част.....

Няма коментари:

Публикуване на коментар