сряда, 28 септември 2011 г.

"Народът на маските" от поредицата "Коренни американци"



Книгата "Народът на маските" е част от историческата поредица "Коренни американци" на семейство Гиър (Майкъл и Катлийн). Не бих казал, че тази книга е едно от силните им произведения. И все пак смятам, че като автори на приключенска литература пишат страшно увлекателно, със замах и сила на перото, които те приковават към стола и те правят свой заложник до последната страница.

Действието се развива в североизточна Северна Америка около година 1000 сл.Хр. и се фокусира върху клана на Земния Гръмовержец – ловци и събирачи, които редовно местят лагера си в търсене на препитание. В тяхното селище Пейнт рок се ражда момче с размерите на джудже, което е дълбоко почитано заради магическите му сили. Наричат го момчето „Тътен”. На девет години то продължава да изглежда като четиригодишно, ала всички се съветват с него преди да вземат важно решение. Скачащият язовец, водач на съседния клан, враждуващ от години с клана на Земния Гръмовержец вярва, че селището му ще стане непобедимо, ако притежава момчето-талисман. Решава да поведе боен отряд и да го отвлече. Оттам насетне започва одисеята на момчето Тътен, което минава през хиляди перипетии, подпомагано от своите свръхсили и от смелото 12-годишно момиче Урен, което се сприятелява с него и го спасява от сигурна смърт. Двамата бягат през сняг, мъгли и бури, крият се в кухи дънери и се хранят с жалки остатъци храна, за да се изплъзнат от преследващите ги воини на Скачащия Язовец.
Историята наистина е увлекателна, заплетена и държи под напрежение. Като цяло книгата се чете на един дъх. Но същата тази история би могла да се отнася за всяко племе по света. По всичко личи обаче, че не такъв е бил стремежът на авторите, които в предговора заявяват, че историята им е вдъхновена от културата на ирокезите и се опитва да представи именно техния бит.

Изглежда авторите не са се потрудили много по отношение на историческата достоверност и културните особености на ирокезите, при все че отзад е поместена богата библиография. Ето някой основни забележки, които бих откроил, но които в крайна сметка не влияят на плавния, динамичен и богат сюжет:



* Първо, археологическите данни показват, че ирокезите и в 1000 година, и в 1600 г, когато влизат в контакт с белите съчетават ловен със земеделски начин на живот.

* Имената на клановете и на героите са доста нехарактерни. Малката Урен, Скачащият Язовец, Сребърното врабче, Прашната Луна, Земният Гръмвержец – много измислена работа. По-правдоподобно биха звучали имена като "Този, който се извисява с дърветата" ; "Докарания от далеч" ; "Изпускащия вързопа" ; "Бягащия" ; "Този, който ги буди" ; "Дългото небе" и прочие, а имената на клановете от векове носят животински имена като "Клана на мечката" ; "Клана на вълка, "Клана на бекасина".

*Диалозите между героите понякога ми се струват куци. Личи си, че са писани от бели хора от XXI век. Няма проникване в индианския мироглед и изказ. Двамата автори, който са семейство, сякаш предават своите виждания и разговори, особено в отношенията между екс-съпрузите Сребърното врабче и Прашната Луна.

Има неествествени възклицания като „О,Блажени Предци” или „Пресвета Небесна жено, спаси ни”

*Характерите на героите са някак еднопластови. Бързо изграждат в читателя определена нагласа и модел на поведение, който следват от начало до край.

*Няма я характерната за ирокезите практика за осиновяване на децата и преминаването им в чужд клан. Повечето воини са се водили именно с такава цел. За сметка на това са решили да покажат страна, която почти отсъства в архивите – убийството на деца.

* Направиха ми впечатление и още две, да ги наречем, несъответствия. Това са пълното господство на жените и диктаторското поведение на военния вожд. Ирокезите не са точно матриархално общество и според мнозина изследователи никога не са били, макар да показват определени матриархални черти. Жените винаги са имали важна роля заради земеделската традиция, в която женските умения са високо ценени, но не са разполагали с ръководни функции. Думата на жената е била решаваща само в организацията на дома, тоест на битово ниво. В книгата селищата са оглавявани от жени, които отговарят дори за военните решения. Колкото до водачите, в историческото минало (за предисторическото можем само да гадаем) всеки воин е имал свободата да избира и следва този, на когото имал доверие. Водач на боен поход можел да стане всеки уважаван воин. Ако се нуждаел от хора, организирал пиршество, на което се поднасяли мотивите за сбиране на отряд и се поднасяла кучешка глава. Който отхапел от нея, заявявал, че ще следва своя водач, както кучето следва стопанина си. В книгата обаче Скачащият язовец е отявлен диктатор, всички воини го презират, но продължават да го слушат. Неговите зверства нямат край, но никой не се решава да му се опълчи. В действителност такъв човек би свършил бързо с разбит череп, освен ако хората не се плашели от магическите му способности. В книгата не става ясно кое кара съплеменниците му да траят такъв изверг.

* Едно селище се състои от няколко клана, а в книгата излиза, че клановете са като отделни враждуващи народи. Отделните племена, макар и родствено свързани, безспорно са враждували. По-рядко обаче са враждували клановете. Сещам се единствено за периода около появата на Миротвореца ( Виж тук), който горе-долу съвпада с X-XI в. и може би авторите са избрали точно тия години за декор на повествованието си, макар нищо да не ни препраща към прочутата легенда.

* Може би умишлено са избрали мрачен период в историята на ирокезите, каквито определено е имало и преди идването на белите. Затова и събитията са черни, насилствени, атмосферата тягостна,а персонажите като цяло мрачни и тъжни. Не е от онези периоди, в които ти се ще да си живял. Според мен са избрали подобен далечен предисторически период, за които знанията са твърде оскъдни, за да дадат повече простор на въображението си. И наистина трудно е да се каже къде започва истината и къде свършва измислицата просто защото няма други исторически сведения освен оскъдните археологически данни.

Не бих казал, че тази книга е една от силните книги на Майкъл и Катрин Гиър от поредицата "Коренни американци". И все пак смятам, че като автори на приключенска литература пишат страшно увлекателно, със замах и сила на перото, които те приковават към стола и те правят истински заложник на словото им.

1 коментар:

  1. При положение, че не се знае почти нищо за този народ в онзи период, книгата е почти пълна измислица, допълнена от така важните за критиката феминистки сценарии, обясняващи защо единственият изявен мъж е изверг - ами защото е мъж, ето защо...поради липса на информация за отношенията на индианците с евреи и негри, междурасовият секс или така модерният, но модерен сега, а не тогава, хомосексуализъм, тези елементи на сюжета отсъстват, за щастие. Но представата за романа като за певицата мадона, навлякла дреха на монахиня, остава. Нито мадона е монахиня, нито романът е за индианци, но поне на пръв поглед приличат...малко.

    ОтговорИзтриване