Прошепнете името ми в храстите и аз отново ще съм сред вас!

текст: Н.Янков

Това се случило много отдавна. Много преди стъпването на белия човек в земите на Костенурката, както е известна Америка. Били мрачни и тъмни времена. Хората били паднали толкова ниско, че не познавали друго освен насилието, и по-лошо били се превърнали в людоеди. Над умовете на всички двукраки властвала черната магия на зъл чародей на име Тадодахо (Оплетеният). Казват,че бил толкова обладан от тъмните сили, че почти не приличал на човек – от косата му се виели и съскали отровни змии, ръцете му приличали на крайниците на костенурка, а краката му на мечи лапи.

И така, веднъж се случило майка и дъщеря да избягат от своето селище, за да дирят покой сред гъстите дебри. Построили там своя колиба и заживели мирно и спокойно. Един ден майката забелязала, че коремът на дъщеря й е странно надут. Изглеждала като бременна, ала дъщеря й твърдяла, че по тези места не била виждала жив човек, камо ли да се люби с мъж. След няколко месеца момичето родило.

Детето било изключително красиво и силно. Растяло неестествено бързо. Единственият недостатък бил, че
имало по два реда зъби, което му пречило да се изразява добре. Името, което получило – Деганауида - било свързано именно с тази особеност на зъбите му, но тъй като не е прието да се назовава пряко, оттук насетне ще го наричаме Миротвореца – името, с което е познато и до днес.

Казват, че бабата на момчето не го обичала, защото го смятала за рожба на нечестиви взаимоотношения и затова се опитала да се отърве от него. Детето обаче като по чудо оцелявало. Това продължило, докато една нощ бабата не получила специален сън. В него разбрала, че момчето е пратеник от Земята на Небето и че има важна мисия в Света на Блуждаещите Сенки, нашия свят. От тогава тя променила отношението си към детето.
Момчето възмъжало и ръководено от желанието да следва предназначението си, се подготвило за път. Преди това завело майка си и баба си до един бял бор, разположен на върха на едно възвишение и им казал:

- Ако искате да знаете какво се случва с мен, борът ще ви каже. Ако направите разрез и от него потече сладък сироп, значи съм добре. Ако бликне кръв, значи съм ранен или мъртъв.

Сетне Миротворецът ги отвел до езерото. Показал им поредното си чудо. Кану, издялано от тежък бял камък и пред невярващия поглед на близките му, той го прибутал във водите и заплавал с него към чуждите земи.

Първият негов последовател станала една развратна жена, известна като Дебелоликата. По цял ден не правела друго освен да прелъстява воините и да ги обладава. Миротворецът я издебнал, когато била сама и започнал да й говори. Говорил смешно, но силата на гласа, думите и излъчването му били толкова големи, че я накарали да замлъкне. Словото му (Гаянашгоуа) я пречиствало като дъжд, който прогонвал мъглата в ума й. Нещо започнало да свисти и съска в нея, да гори, а чернилката да се отцежда. Бликнали сълзи. Тя се почувствала обновена и красива. От този ден нататък тя щяла да носи името Новоликата.


Миротворецът продължил своя път. А той го отвел в дома на людоед, който в този момент разчленявал нечий труп. Миротворецът се качил на покрива на колибата, там където бил димния отвор и седнал да наблюдава. Канибалът сложил нарязаните части в един котел и зачакал да се сварят. Отишъл да разбърка месото и щом надзърнал в котела, се случило нещо странно. В отражението видял сияйно лице. Изпървом се изплашил, че някой му прави магия. Пак погледнал и пак се отдръпнал. На третия път се загледал по-продължително и колкото повече гледал, толкова повече това лице му напомняло на нещо, на някой. На това как бил изглеждал той преди да стане людоед, преди да забрави жената и децата си. Спомнил си, че нявга и той имал красиво лице. Тогава си рекъл: „Това не е лице на човек, който живее като мен. Повече няма да бъда людоед.” От този миг насетне канибалът щял да носи името Аияуатха, Пробуденият.

В този момент се появил Миротворецът. Заедно отишли на лов за еленско месо, сварили го в котела, а когато погледнали вътре, видели, че лицата им били едни и същи – сияйни и красиви.

Сега нашите умове са едно. Можем да се храним заедно – рекъл Миротворецът.

Така Аияуатха щял да се превърне в оратора, говорителя, изразителя на идеите на Миротвореца. Ако Миротворецът бил цепеницата в огнището, Аияуатха бил огънят, пламъкът, който щял да вдъхновява другите към мир.

Двамата отишли да се срещнат с първия народ – Ганиенгехага или Мохок. Там ги гледали изпитателно, предизвиквали ги. Искали доказателства за способностите на Миротвореца, че идвал от Земята на Небето и тогава щели да повярват в мира. Накарали го да се качи на върха на висок бял бор, а те щели да го срежат отдолу. Ако оцелеел, щели да повярват в думите му. Речено-сторено. Миротворецът се качил. Мохокските воини отсекли дървото и то паднало с гръм и трясък. Търсели месията под дърво и камък, но от него нямало и следа. Помислили си, че се е удавил в близката река. Разочаровани, всички си разотишли. На следващия ден обаче Миротворецът се появил в селището им без ни една драскотина.

Така Мохок станали първите членове на Лигата на Мира. През това време Тадодахо, чародеят, се опитвал с магията си да всее смут и хаос сред техния народ. Пращал им напаст от отровни твари и гризачи, пращал им зли сънища и бедствия. Но Мохок не отстъпвали. Тогава Тадодахо нанесъл съкрушителен удар на Аияуатха. Тъкмо, когато бил с „нов ум“ и искал да види жената и децата си, Тадодаха му ги отнел, като ги убил с магията си. Мъката му нямала край. Мохок го подтиквали да хване оръжието. Но той не искал да се превръща във врага си. Опитали се да вдигнат духа му с игри по лакрос, но и това не помагало. Аияуатха решил да продължи пътя си към земите на Оненйотехага или Онейда. Със свито сърце вървял и се чудел как ще ги убеди в думите си в това състояние. По пътя се спрял край красиво езеро. Загледал се в птиците, когато уплашени от присъствието му, те литнали във въздуха и като платнище вдигнали със себе си водите и от дъното заблестели стотици бели мидени черупки. Аияуатха събрал дузина и докато им пробивал дупки и ги нижел на връв, усещал как се освобождава от скръбта. Усещал как слънцето отново заблестява на небето на ума му. Тези мидени черупки, наречени по-късно вампум, играят до ден днешен съществена роля в ирокезките традиции, при сключване на мир и особено при възпоменание и изказване на съболезнование за нечий покоен роднина.

След като Онейда се присъединили, били пратени посланици на мира с вампумени колани до земите на Каюга и Сенека. Всички заедно тръгнали към земите на единствените неприели мира – Онеодахага или Онодага. Земите на злия магьосник Тадодахо.

Тадодахо се взирал в магическата купа с вода и виждал как отрядите на мира се движат с канута към неговия дом. Пратил им ураганни ветрове, които да ги погубят, но Миротворецът им повелил да утихнат. Пратил им още по-зловещи стихии, но Миротворецът укротил и тях. Делегатите в канутата не спирали да пеят свещени песни и така да си проправят път на светлина в омразните земи.

Ето една от свещените песни на мира:


Тадодахо предвкусвал поражението, но нямало да се предаде току тъй. Скоро нападателите му го обградили. Можели да погубят този най-проклет на света човек, който ги държал в мрак и тирания. Но Миротворецът имал други планове за него. Докато пеели 6-те свещени песни (Гареннасатсде) и обсипвали магьосника с бели мидени черупки, символизиращи мира, тялото и умът му сякаш започнали да се гърчат от болка и да приемат отново човешка форма. Аияуатха сресал косите му и го освободил от отровните змии. Сетне го облекли в нови дрехи и му дали нови мокасини, с които да върви по пътя на мира.

Тогава Миротворецът направил нещо нечувано. Направил Тадодахо, доскорошният си враг, първият „рояне“ - „Този, който прокарва добър път за другите“, „човек на добрия ум“. Станал първият и най-важен избраник сред представителите на Лигата, а неговия народ, Онондага, направил Пазителя на Централния Огън на Лигата, средище на всички нейни бъдещи съвещания.

Тогова дошла Новоликата, първата последователка, която поставила на Тадодахо и още 49 представители от всички нации своеобразна корона от пера и еленови рога. И до днес това е така. Жените, матронките (йодияне) назначават водачите на Лигата, защото по думите на Миротвореца мъжете за разлика от жените са по-склонни да забравят напътствията. Името „йодияне“ означава „Те знаят пътя“.

Правото да носи тази корона принадлежи само на този, който е способен и готов да бъде патерица, опора, за народа си. Който има седем пласта кожа, за да издържа на нападки и несгоди и който мисли за седем поколения напред, когато взима решение. И до днес това се спазва.
Накрая Миротворецът завел всички делегати край един голям бял бор. И им рекъл следното:

- Сега ще сгънем умовете си във вързопа на мира. От днес нататък всички ние имаме една кръв, един ум и една душа. Ако един от нас бъде ранен, всички заедно ще кървим.

Извадил сноп стрели и показал колко лесно е да се строши една стрела и колко трудно, дори невъзможно да прекършиш с голи ръце цял сноп. Казал им че този бор е Великото Дърво на Живота и Мира, около което всички те трябва да сформират кръг. Те самите трябва да бъдат като борове, пазещи с телата си Великото дърво от най-силните бури и ветрове. Говорил им за силата на мира. Мирът не като отсъствие на война, а като присъствие на добрия ум. Говорил им за Силата не само като умението да победиш врага, а като умението да пазиш мира и да прощаваш. Говорил им за правдата и за това, че всички са взаимосвързани и това е най-великият закон.

Рекъл им:

- Корените на това дърво са дълги и дълбоки. Те се простират в четирите посоки, за да приобщят всички народи. Отгоре над този бор се рее орел, който ще бди, наблюдава и известява за всяка заплаха, застрашаваща мира. Изровете дупка и хвърлете оръжията там. Те няма да ви трябват. Под дървото ще оставите птиче крило и метличка, които да ви напомнят, че ще трябва да поддържате чистота на взаимоотношенията си.

Накрая Миротворецът раздал на всички боброво месо, символизиращо труда, и ги накарал да ядат с ръце, без ножове, за да не стоят ножове по между им. А последните думи, с които се обърнал към тях преди да се качи на каменното си кану и да изчезне завинаги били:

- Прошепнете името ми в храстите и аз отново ще съм сред вас!