превод: Теодор Кошев
Исках да дам нещо от моето минало на своя внук. Затова го заведох в гората, на едно спокойно място. Седнал до краката ми той се заслуша в това, което му разказвах за силите дадени на всяко създание.
Той не помръдваше и мускул докато му обяснявах как горите винаги са ни осигурявали храна, домове, удобства и вяра. Той беше впечатлен, докато му разказах как вълкът е станал наш пазител и когато запях свещена вълча песен, беше много зарадван.
В моята песен аз помолих вълка да дойде и да ни надзирава докато проведа вълчата церемония, за да може връзката между внука ми и вълка да бъде доживотна.
Аз пеех. В гласа ми бе надеждата, която се съдържа във всеки удар на сърцето.
Аз пеех. В думите ми бяха силите, които съм наследил от предците си.
Аз пеех. В сключените ми ръце лежеше смърчово семенце – връзката със сътворението.
Аз пеех. В очите ми проблясваше любов.
Аз пеех. И песента се носеше по слънчевите лъчи от дърво на дърво.
И когато свърших, сякаш целият свят бе с нас за да чуе отговора на вълка.
Ние чакахме дълго, но нищо не се случи.
Отново запях, смирено, но подканящо, доколкото можех, докато гърлото ми пресъхна и гласът ми притихна. Внезапно аз разбрах защо вълците не чуват моята свещена песен. Не бе останал нито един от тях!
Сърцето ми се напълни със сълзи. Не можех повече да давам на внука си вяра в миналото, нашето минало.
Накрая успях да му прошепна: “Всичко е свършено!”
“Мога ли да си отида в къщи вече?” – попита той, поглеждайки часовника си, за да види дали не е пропуснал любимото си телевизионно предаване.
Аз го гледах как си отива и плачех тихо.
Всичко е свършено!
Няма коментари:
Публикуване на коментар