събота, 23 септември 2017 г.

Индианците живеят в митологично време - разговор с Любомир Кюмюрджиев



Със съдействието на американското посолство неотдавна издателство „Изток Запад” отпечата книгата „Митове и легенди на северноамериканските индианци”. Тя е от малкото автентични книги у нас, посветени на тази интересна тема. Как живеят индианците, в какво вярват от хилядолетия, какви са техните божества и ритуали, проличава от 166-те легенди в луксозния том. Те издават душата на коренното население на Америка. Събирани са в продължение на десетилетия и са записвани от различни хора. Често на един и същ мит има по няколко варианта. За разлика от европейските приказки, тези на индианците изглеждат по-хаотични, но пък са напълно автентични - родени от самия живот.

Преводачът на книгата от английски е Любомир Кюмюрджиев - председател на съществуващото вече 15 години Българско индианско общество „Орловият кръг”. Известно време г-н Кюмюрджиев живее сред прерийните индианци от племето сиукси. Английският писател Пол Гобъл осъществява тази му мечта. А след 17-годишно издирване успява да се свърже и с един от най-известните в света бял индианец – швейцарецът Адолф Гутурлайн, наричан от племето чернокраки - Гладния Вълк. Българинът му гостува в шатрата, намираща се насред скалистите планини на Канада и отблизо се запознава с живота на този 70-годишен мъж, притежаващ невероятна сила и мъдрост.



Културата на далечните индианци открай време провокира интереса на европейците. Почти навсякъде по света децата играят не на африканци и ескимоси, а на индианци. „Те са последния бастион на онова романтично дивачество, което всички ние носим и харесваме, казва г-н Кюмюрджиев. Северноамериканските индианци са една голяма магия, понеже са архетипи на изначалните, природни човешки същества, които населяват мечтите ни, и с които ние имаме вътрешна връзка – подсъзнателна, генетична. Индианците не са някаква екзотика, а носители и съхранители на дълбока духовност, която не отстъпва по нищо на тибетските и китайските традиции. Практиките им са наследство на човечеството.”

От пребиваването си сред сиуксите г-н Кюмюрджиев останал силно впечатлен, че те действително живеят в митологичното време и носят онази прастара традиция, съществувала векове наред у всички култури и етноси. „Докато участвах в церемониите им нещо в мен се пробуждаше, сякаш из дълбините на съзнанието ми, казва той. Усещах как камъните говорят, че дърветата са ни братовчеди, а гарванът – верен приятел.”

За индианците всичко сътворено на този свят от Източника на живота, Великата тайна, Мъдрецът, както те назовават божественото, е равнопоставено. Силата, която поддържа живота откриват във всичко: камъните, тревите, птиците, хората. Когато индианците се молят например на орела, те се обръщат към духа, който създателят е вложил в тази птица, а той се характеризира с мощ, чистота, извисеност. Няма нищо инфантилно в този акт, напротив – той е свещенодействие, издаващо космополитизъм.

Индианците не допускат лесно бели хора до себе си, понеже през 19 век Америка насилствено се опитва да ги приобщи към цивилизацията. Консервативни към своите традиции и светоглед, много от техните племена продължават да живеят по старому – сред природата, в традиционните жилища от слама – типи и пр. Друга част почти са се превърнали в бели хора – живеят в къщи, карат пикапи, имат хладилници, телевизори. Болшинството са крайно бедни, въпреки че една местна приказка гласи: „Беден е човекът без роднини.” Има и много богати. Особено собствениците на казина - като коренни жители на Америка индианците не подлежат на облагане с данъци, което дава възможност на хазартния бизнес да порцъфтява. Така печелят пари, но губят традициите си.



„И все пак голяма част от духовното им наследство е съхранена, казва г-н Кюмюрджиев. Повечето от индианците са в природата, къщите им са пръснати - тук пет, там осем. Нямат големи селища. Мъжът и жената изпълняват традиционните си роли – жената е съпруга, майка и домакиня, нейното царство е домът. А мъжът осигурява прехраната. Поизгубил е старата си роля на воин и ловец и днес е повече земеделец и търговец. Сред горите им препускат диви коне, бизонни стада, койоти. Индианците са в тясна връзка с орела, камъка, дървото - там няма неодушевена природа.”
Най-автентични са племената пуебло в Югозападна Америка. Те имат жреческа йерархия, докато при прерийните индианци – тези, които г-н Кюмюрджиев е изучавал, всички, от стареца до детето, са равни пред Великата сила и могат да измолват от нея без посредничеството на по-висш от тях вожд или жрец – сила, здраве, закрила. Сиуксите почитат т.нар. свещени мъже и жени – нещо като нашите шамани. Това не са свръхнадарени, обожествени хора, а такива, при които връзката с високите духовни светове е по-развита. Едни са лечители, други -разказвачи на приказки.”

„За индианците словото има голяма сила. Думата е жива реалност – подобно на човека, птицата, езерото, обяснява изследователят. Сред техните шамани има една категория разказвачи - те създават светове и са нещо като режисьорите и изпълнителите на един филм. Аз бях на подобен ритуал – разказвачът накара вятъра да задуха в „ушите” на типито - коминът на къщата - и да изтегли димът от запаления вътре огън. После извика един гарван и започна да грачи като него – да си говори на неговия език.”
Когато човек чете митовете на северноамериканските индианци, наистина остава с чувството, че приказките са нещо реално - свят, съществуващ до днес. Уви, на топло до парното, с книга в ръка ни е лесно да мечтаем за изгубената в живота ни романтика и тайничко да завиждаме на индианците. Ала животът им е живот сред суровата природа, изискващ физическа и духовна сила, каквато ние просто не притежаваме, охлажда ентусиазма ни виделят приказната действителност с очите си.

И мравката ни е роднина

„Ние индианците мислим за земята и за цялата вселена като за един безкраен кръг - в този кръг човекът е просто още едно животно. Бизонът и койотът са наши братя, птиците – наши братовчеди. Дори най-мъничката мравка, дори най-малкото цветче – са ни роднини. Ние завършваме молитвите си с думите: „всички са мои роднини” и това включва всичко, което расте, пълзи, тича, лази, подскача и лети. Белите хора смятат, че човекът е господар на природата и завоевател, но ние, които сме по-близо до природата знаем по-добре как стоят нещата.”

Из легендата за Момчето Заек, разказана от Джени Предвождащият Облак от резервата 

Роузбъд, Южна Дакота, през 1967 г.

http://www.jenykostadinova.com/articles/indiancite-jiveiat-v-prikazka.html

Няма коментари:

Публикуване на коментар