неделя, 18 декември 2016 г.

Уахини - историята на едно индианско момиче (Wahenee - an Indian girl's story)


“Сега съм една стара жена. Бизоните и черноопашатите елени вече ги няма. Почти си е отишъл и нашият традиционен индиански живот. На моменти дори ми е трудно да повярвам, че въобще някога съм живяла по стария начин. Моят малък син порасна в училището на белите хора. Той може да чете книги, има ферма и притежава добитък. Днес синът ми е един от водачите на нашия народ хидатса и помага на хората да се учат как да следват пътищата на белия човек. Моят син е добър към мен. Вече не живеем в земен дом, а в къща с комин, и съпругата на сина ми готви на печка. Ала аз не мога да забравя нашия някогашен живот. Често през лятото ставам призори и незабелязана от никого отивам в царевичните ниви. Взимам със себе си старата мотика и докато прекопавам царевицата, й пея, както правехме в годините на моята младост. Днес вече никой не си прави труда да учи тези песни, нито пък да пее на царевицата. Понякога вечер сядам на брега на Мисури и гледам голямата река. Слънцето слиза към хоризонта и над водата се спуска здрач. В сенките на полумрака като че ли отново виждам нашето индианско село с извиващия се над домовете от пръст дим, а в бученето на реката чувам виковете на воините и смеха на децата така, сякаш онези времена са се върнали. Ала всичко това са просто мечтанията на една старица. В следващия миг отново съзирам само сенки и чувам единствено рева на водите… и очите ми се напълват със сълзи. Нашият стар индиански начин на живот си е отишъл завинаги.” Епилогът на “Уахини – историята на едно индианско момиче, разказана от самата нея на Гилбърт Л. Уилсън“, 1927 г.

 Превод: Любомир Кюмюрджиев източник:

https://our7thdirection.wordpress.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар