вторник, 27 септември 2016 г.

Ърнест Сетън-Томпсън (Earnest Seton Thompson)



автор: Димитър Хаджитодоров
източник: Литературен свят

„ …аз тръгнах по собствена пътека, без да зная и без да питам някого, дали това е най-добрия път.  Аз знаех само едно: това е моя път.”

                                                               Ърнест Томпсън Ситън

І.

Животът на Ърнест Томпсън Ситън (1), натуралист, художник и писател, преминава в голяма част под открито небе, сред прериите или лесовете на Канада и Съединените щати. Изучавал живопис в Торонто, Лондон и Париж, работил като илюстратор в издателствата на Ню-Йорк, той неизменно се завръща към териториите на дивите обитатели и коренните жители на континента и изследва земи, недокоснати от човешка ръка.

Ърнест Ивън Томпсън е роден на 14 август 1860 г. в градчето Саут-Шилдс, Северна Англия. Баща му е потомък на шотландски дворяни. Един от тях, лорд Ситън, граф Уинтонски, е известен с това, че през ХVІІІ век застрелва последния вълк на Британските острови.

Детството и младостта на бъдещия натуралист преминават в Канада, в околностите на езерото Онтарио, където многочленното му семейство - десет братя и осиновена братовчедка - се преселва през 1866 г. От ранна възраст, едновременно с трудовите си задължения, младият Ърнест се вглежда с интерес в околния свят и прави първите наблюдения над животни и растения.  Бизоните почти са изчезнали, едрият дивеч се среща все по-рядко, но преселниците воюват с хищници - вълци, лисици и койоти, а над новостроящите се ферми и селища прелитат стотици хиляди птици. Разказите на съседите-ловци разпалват въображението. Близката река Дон, един от многото притоци на Онтарио, е място, където градските стрелци се състезават в почивните дни. Край бреговете й се простират недокоснати кътчета, описани след години в книгите на писателя.

Учителите в Торонто забелязват и поощряват умението на Ърнест да рисува. Любимите му изображения са птици и растения, изписани със завидно умение. Освен тях, младежът изработва и дървени фигурки на животни.

Сред книгите на баща си Ърнест намира дебелите томове на „Илюстрован музей на живата природа” и ги изучава внимателно. Повече от два месеца са му необходими, за да заработи и спести един долар и да купи книга, посветена на птиците в Канада.  Шестнадесетгодишен, той установява, че знае някои неща по-добре от автора на научния труд и решава да изготви свой справочник на същата тема.

Бащата не споделя увлеченията на сина към природата, но не отрича, че Ърнест притежава дарбата на художник. След тригодишен курс по живопис в Торонто, завършил със златен медал, Ърнест стажува известно време при местни художници. Родителите му се съгласяват да продължи образованието си и той заминава за Лондон. Освен скромната домашна издръжка, студентът се класира сред избраните шестима между двеста кандидати, за да получава стипендия. През 1881 г. Ърнест организира първата си самостоятелна изложба, посветена на природата.

Тъй като няма необходимата възраст, бъдещият художник, обаче, не е допуснат до библиотеката към Британския музей. Ърнест съставя убедителна молба, в която излага аргументирано всички доводи за необходимостта му да се занимава сред книжните фондове. Настоятелството, сред което е и небезизвестния лорд Дизраели (Биконсфилд), решава да удостои19-годишния младеж с правото да бъде пожизнен читател в съкровищницата на познанието. Пропускът му е гравиран изкусно върху пластина от слонова кост.

„От този ден аз прекарвах вечерите си в библиотеката… През деня се отдавах на рисуване. Вечер се наслаждавах на четенето на любими книги.” (2)

Ърнест Томпсън мечтае да напише история на канадските птици. Той разработва и справочник за американските птици, в който преодолява недостатъците на публикуваните до момента материали. Но настойчивите занятия разстройват здравето му и след няколко месеца, без да довърши образованието,  преуморения живописец се завръща у дома.

ІІ.

Първият хонорар - 60 долара - Ърнест получава от местно издателство за изработването на 12 коледни картички. Със спечелените пари той заминава за Северна Дакота, където трима от братята му живеят в собствена ферма. Ърнест участва активно в стопанството - строи помещения за хора и за добитък, грижи се за животните, разорава нови терени. Свободното време използва за лов и за срещи с местните жители. От индианците научава названията на птиците и зверовете на няколко племенни наречия. Изминава пеш десетки мили и записва подробно богатите си впечатления. Търсещият приключения природолюбител се променя неусетно в натуралист, както наричат хората с подобни заложби. Веднъж, прострелял лос след продължително преследване, той установява:

„Гледах красавеца лос, превърнал се купчина месо заради каприза на ловеца, и почувствах, че ме мъчи съвестта. Тогава си дадох клетва: никога да не вдигам оръжие срещу великолепния и рядък звяр на американските гори. Не съм нарушил тази клетва през целия си живот.”(2)

През 1883 г. Ърнест постъпва като илюстратор в издателство в Ню Йорк. В зимните вечери той пише първия си разказ „Животът на полския тетрев”, последван от още няколко, които са приети в периодичния печат. Две години по-късно издава популярните книги „Птиците на Манитоба” и „Бозайниците на Манитоба”, за да удовлетвори донякъде младежката си мечта.

Издателството „Сенчъри” възлага на своеобразния художник поръчка от хиляда илюстрации за голям енциклопедически справочник. Младият натуралист получава хонорар пет хиляди долара и връща на баща си дълга от 537 долара и 50 цента, вложени в образованието му.Той се запознава с съмишленици и е поканен да присъства на конференция на учените при Музея по естествена история в Ню Йорк. Въпреки професионалните постижения, обаче, бъдещият писател всяка пролет се отправя към прерията. Част от времето прекарва в пустинната блатиста местност Олд Онтарио, където създава множество анималистични рисунки и етюди.

В 1890 г. Ърнест Томпсън изучава изобразително изкуство в Париж. Една от картините му, наречена „Спящия вълк”, спечелва одобрението на жури от специалисти. Следващата му творба се нарича „Напразно очакване” и разказва за гибелта на ловец,нападнат от вълци. Платното е посрещнато сдържано, защото зрителите решават, че симпатиите на автора клонят до голяма степен в полза на хищника. В САЩ също спорят около оценката, но в Канада, където жителите живеят активно сред природата, картината е приветствана единодушно.

Завръщането му от Европа  го сблъсква с неподозирано приключение. По покана на приятелско семейство, Ърнест отива в Ню Мексико, за да помогне на фермери в борбата им с вълци, унищожаващи безмилостно добитъка. Така бъдещият писател се среща с един от своите ярки герои - вълка Лобо, съобразителен предводител на глутница, която всява трепет сред каубоите. Умният хищник избягва въоръжените ловци, не яде храна, напоена с отрова и не попада в капаните. Изострената му предпазливост преодолява стотици клопки, измисляни от хората.

Ърнест воюва четири месеца с невероятно съобразителния звяр. Развръзката идва след като убива вълчицата Бланка, другарка на Лобо, която не се подчинява на дисциплината, наложена от водача. Използвайки следите от лапите й за примамка, Ърнест надхитрява и залавя жив безстрашния предводител. Но Лобо не се признава за победен. Той отказва да приеме вода и храна и умира два дни по-късно, вероятно от сърдечен пристъп, но изпълнен с гордост.

Публикацията на историята за единоборството с Лобо е посрещната с интерес, но част от читателите не скриват недоволството си заради трагичния край. В отговор авторът коментира:

„На чия страна е тяхната симпатия - на страната на човека, който убива Лобо, или на страната на това благородно четирикрако, завършило своите дни така, както ги преживяло: с пълно достойнство, безстрашно, мъжествено?”(3)

Две години по-късно художникът създава най-известната си картина „Преследване”, представляваща бясно препускаща тройка коне, заобиколена от яростни вълци. Екстремният сюжет смущава европейското жури и тази творба също не е одобрена в Париж.




ІІІ.

На границата на столетията Ърнест Томпсън е сполетян от нещастие, което го ограничава в придвижването. Остър пристъп на подагра го принуждава да ползва лодка или кон. След всяко свое пътуване, натуралистът намира прерията все по-променена. Пасбищата с бизонова трева са разорани, горите - изсечени и дивеча и птиците намаляват. Невъзстановимите загуби го подтикват да разкаже за света, който си отива. През 1898 г. той подготвя първия си сборник разкази със заглавието „Дивите животни, които познавам”. В него влизат историите за „Лобо”, „Лисицата от Спрингфийлд”, „Мустангът-равналия”, „Ули”, „Червеношийка” и др. Издателството „Скрибнер и синове” изказват известно съмнение относно компенсиране на разходите. Месеци преди публикацията, авторът организира цикъл лекции за природата, изнася литературни четения и демонстрира илюстрациите си. На една от тези срещи Ърнест се запознава с бъдещия президент Теодор Рузвелт, страстен ловец. Пожизнена дружба свързва писателя и политика и те дори ходят заедно на лов. „Президентът-еколог”, както наричат по-късно Теодор Рузвелт, не скрива възхищението си и от скептично приетата картина „Преследване”. По негова молба Ърнест Томпсън прави копие, което е изложено в галерия, носеща името на Рузвелт.

Дебютната книга, посветена на необичайна тематика,  е посрещната с нескриван интерес. Още през първата година тя е преиздадена четири пъти. Разказаните събития са преживяни от автора или възстановени по спомени на приятели. Занимателният сюжет е съчетан с научната и жизнена достоверност. Ърнест Томпсън става основоположник на анималистичната проза, повлияла положително на редица последователи. Както си спомня автора,

„…тази книга поставя началото на ново, реалистично направление в литературата за животни. В нея за пръв път правдиво е обрисувано поведението им.” (4)

Успехът го поощрява и той подготвя следващите книги, утвърдили го като белетрист - „Животни - герои”, „Съдбата на преследваните”, „Биографията на една сива мечка” и др. Съдържанието им се опира на богатите впечатления, записани в томовете дневници. Писателят добавя към името си  фамилията на прадядото от Шотландия и се подписва с псевдонима Ърнест Томпсън Ситън.

Авторът разкрива увлекателно и правдиво съдбите на животните, изучени след търпеливи наблюдения. Читателите узнават за лисицата Домино, планинския овен Крег, Уинипегския вълк, глигана Буйния, северната лисица Катук, прилепа Етелефа, енота от река Килдер, сивата мечка Уеб, яребицата Червеношийка, гарвана Сребърното петънце, Уличния певец, Котката от копторите и др. Изобразяването на зверове и птици е съпътствано с разкази и за хората - приятели или врагове. Човешките портрети са изписани с най-характерните им щрихи - това са жители на прериите и горите, фермери и ловци, индианци, срещнали се на ловната пътека с белите хора. Неотстъпчивите убийци унищожават безсловесните същества, но други, с усет към красотата и доблестта, пощадяват набелязаните жертви:

Ловецът Ян не прострелва елена, попаднал в безизходно положение, въпреки че го преследва месеци наред.

Младежът Торбен на стреля в сърна, която се грижи за малкото си.

Един от мъжете, устройващи засада на стадо диви овце, не стреля към водача им Крег, възхитен от борбата му с нападащи вълци.

Фермерът, прокрадващ се към своенравния глиган Буйния, се отказва да го убие, след като вижда битката му с мечка, заплашваща семейството му.

Траперът Ролф, с риск за живота си, освобождава елен, попаднал в клопка.

Самият Томпсън Ситън не се решава да стреля по свободолюбивия мустанг, считан от каубоите за опасно животно.

Честният ирландец Мики се отказва от работното си място, за да спаси от смърт заека Джек.

Работникът Били с любов се грижи за шампиона на дълги полети, пощенския гълъб Арно.

В творчеството на нито един друг природоописател не се срещат толкова герои, проявяващи милосърдие към живите твари.Особено трогателна е дружбата между животните и децата.

Деветгодишният Джим, син на кръчмар, се сприятелява с пленен вълк и го спасява от гибел в неравна битка. Момчето е „…единственото същество на света, което научи вълка на истинска любов” (4).

Седемгодишния Хари, син на фермери, се укрива по време на буря в бърлогата на язовец. След време язовеца се преселва да живее в дома му.

Глиганът Буйният спасява от гърмяща змия тринадесетгодишната Лизета.

Лисицата Домино търси помощта на дъщерята на фермер, която се застъпва за нея пред хайка ловци, въпреки че кокошките изчезват и от техния двор.

Животните - герои оцеляват в динамична обстановка.Съгласно теорията за естествения подбор, равновесието в природата се утвърждава от най-силните и най-издръжливи. Най-често ежедневната борба за оцеляване има печален финал. Томпсън Ситън не смекчава фактите, независимо че анализира внимателно постъпките на преследваните, които се считат за присъщи предимно на хората.

„Нито едно животно не умира от естествена смърт. Неговият живот рано или късно завършва трагично. Въпросът е само колко дълго ще устои то на своите неприятели.”(5)

Въоръженият човек нахлува брутално в установения от хилядолетия порядък. Докато средствата за защита и нападение на безсловесните са неизменни от древността, цивилизованият жител на планетата усъвършенства непрекъснато оръжията, с които воюва срещу тях. Той атакува с богат арсенал смъртоносни механизми, старинни и новоизобретени капани, изумителни с поведението си кучета, чиито интелект, по ирония на съдбата,е използван за необмисленото унищожаване на света около нас. Най-добрите представители на фауната се сблъскват с изпитание, което напомня древна трагедия. Екстремните моменти подчертават най-възвишеното в характерите на животните-герои.

Вълкът Били защитава застрашен член на глутницата и автора споделя: „Изпитах искрена симпатия към храбрия стар вълк, който отказа да се спаси сам и да изостави приятеля си.” (6)

Уморен до смърт, Били унищожава в неравна битка десет-петнадесет ловни кучета и когато чуят гласа му, ловците говорят с уважение за него.

Вълкът Лобо предпазва другарите си от смъртоносни капани и от отровна стръв. Той също воюва смело и доблестно. Удивен от привързаността му към мъртвата вълчица Бланка, един от каубоите споделя:

„…не знаех, че вълкът може да тъгува така!” (2)

Уинипегският вълк държи в страх кучетата от близкото селище и не пропуска възможността да се боричка с тях.

Мустангът-равналия и Черния дорест кон упорито отстояват личната си свобода. Първият предпочита смъртта в пропаст пред живот под ярем. В гибелта му има нещо от гордостта на Лобо. Вторият бяга в оскъдни с храна земи, но далеч от хората, които биха се грижили за него, докато работи.

Гълъбът Арно преодолява хиляди километри към родния дом, докато не загива ранен от ловец и нападнат от хищни птици.

Разказвайки за агонията на яребицата Червеношийка, Томпсън Ситън с горест задава въпросите:

„Дивите животни нямат ли морални и законни права? Какво право има човекът да причинява такава дълга и ужасна агония на някое създание просто защото то не говори на неговия език?” (7)

Лисицата от Спрингфилд се бори за децата си, без страх от риска да бъде убита.

Интересен е финалът на историята за койота Тито:

„Бизоните отдавна на съществуват: изтребиха ги пушките на ловците. Стадата антилопи също почти са на изчезване: кучетата и куршумите ги довършиха. Старинните обитатели на Бедленд изчезнаха, както изчезва снега под слънчевите лъчи, но койотите не са застрашени от измиране.

Койотите узнаха смъртоносните тайни на капаните и отровата, те умеят да подведат ловеца и кучето му. Тяхната изобретателност е не по-малка от човешката досетливост. Те издириха десетки начини спокойно да се ползват от плодовете на човешкия труд, въпреки всички хитрости на хората.” (3)

Малките хитри зверчета, иронизирани в американския фолклор, подобно на хиените в Африка, остават единствените заселници на териториите, в които са унищожени по-ценни и по-интелигентни бозайници. Изтребването на животинските видове променя необратимо генофонда на териториите.

Неразумното унищожаване на прилепите води до увеличаване на комарите и други насекоми и разпространяване на болестите, пренасяни от тях. Изхвърлянето на остатъци от кухнята на хотела в Йелоустоун уврежда здравето на болнавото мече Джони и подсказва на обществото за сложностите на природозащитата.

През 2005 г. писателят Михаил Лобанов, в своята биографична книга за Сергей Аксаков (ЖЗЛ), оспорва донякъде новаторството на Томпсън Ситън в  литературата за животни, сравнявайки го с предшественика му от Руската империя. Лобанов, обаче, пропуска момента, посочен от Томпсън Ситън, че „природоизследователят винаги е близък роднина на ловеца” (8). Ловецът Аксаков, разказал блестящо за лова и риболова, надделява над натуралиста и преследва предимно ползата от пушката и въдицата. Натуралистът Томпсън Ситън достига житейското кръстовище, на което загърбва ловеца и израства до природозащитник. Аксаков създава забележителна панорама на руската природа, но рядко споменава за обществените и интелектуални идеи, към които насочва усилията си Томпсън Ситън. Още повече, че половин век преди книгите на руския ловец и риболовец траперът Натаниел Бъмпо, прославеният стрелец Ястребово око, се възмущава от ненужното и безсмислено масово изтребване на птици и риба. (9) 

ІV.

Ърнест Томпсън Ситън създава семейство в началото на новия век. От брака му с Грейс Галантин се ражда дъщерята Ани Ситън, по-късно автор на няколко  исторически бестселъри.

Писателят закупува малка ферма в щат Кънектикът, с намерение да създаде резерват. Местните юноши, обаче, не приемат новия заселник и периодично му устройват пакости. Те не признават странния мъж за фермер и желаят да го прогонят. Томпсън Ситън им противодейства с търпение и изобретателност. Той поканва на гости своеволните младежи и им предоставя възможността да прекарат почивния ден край малкото езеро във фермата. Докато подготвят вечерята, стопанинът демонстрира запалването на огън, прилаган от индианците и траперите. Разясняването на умението преминава в разговор за коренното население на страната, живеещо в резерватите или криещо се в горите. Заинтересувани, слушателите решават да организират индианско общество. Те избират вождове, а Томпсън Ситън разработва правила, с които всички се съобразяват.

„Ние се заехме сериозно с играта - разказва авторът, - и сутринта в понеделник вместо четиридесет и два малки негодника, които ми устройваха всевъзможни подлости, аз имах четиридесет и двама предани приятели. Те и до днес са мои другари.” (10)

Самодейното обединение носи названието „Общество на ловците - индианци”. Членовете му изучават природозащита и лесовъдство. Освен оцеляване под открито небе, младежите овладяват и дърворезба - занаят, достъпен с материали и инструменти. В правилата за поведението им са вписани забрани за разпалване на огън в непозволени места и стрелбата по пойни птици и катерици. Състезанията в подвизи са разделени на три нива: спортни - подсказани от училищната програма, практически - отнасящи се до живот сред природата и натуралистически - изискващи познаването на двадесет и пет вида дървета, петдесет вида цветя и петдесет вида птици. Постиженията се награждават с пера, изработени по индиански маниер, които потвърждават способностите на техните притежатели.

Младежката проява се разраства и получава името „Познавачи на гората”. От нея се увличат канадски деца, желаещи да се грижат за природата. По този повод Томпсън Ситън пише:

„Убеден съм, че всяко…  животно представлява драгоценно наследство, което нямаме право да унищожаваме без крайна необходимост и нямаме право да го отдаваме за мъчения на нашите деца.” (3)

Организацията става известна и под името „Пионеринг”, подсказано от романа на Фенимор Купър „Пионери”, разказващ за първите заселници на запада.

Поощрен от ентусиазма на новите си приятели, Томпсън Ситън споделя познанията си за коренните жители на Америка в повестта „Младите индианци”. Опирайки се на младежките си спомени, писателят създава ценен източник за информация, поднесена увлекателно и необременяващо. Главните герои са момчета, на възрастта на тези, с които организира индианското общество. С помощта и съветите на стар ловец те прекарват едно лято, изпълнено с приключения и неусетно научават неизвестни неща. Едновременно авторът публикува в „Домашно младежко списание” статии, събрани през 1906 г. в сборника „Свитък брезова кора”. Това е интригуващо четиво, с внимателно подбирани сведения за особеностите на живота на открито. Други ръководства са посветени на усвояването на навици по дърворезба за младежи и изготвянето на дрехи и мокасини за девойки. В тези трудове писателят изказва конкретно своите възгледи:

„Мисля, че трябва да се преустанови безсмисленото и жестоко избиване на беззащитните животни, за което се надявам много на младото поколение. Хората прахосват милиони, за да купуват картини и, разбира се, никой не възразява срещу това - красивите картини оставят силно впечатление в зрителя, т.е. все пак принасят полза. Едновременно с това човечеството пропилява много труд и изобретателност за унищожаване на безвредните диви животни. А това тяхно изтребване е наистина голямо зло. Главният мотив, който кара хората да съхраняват хубавите картини, би следвало да бъде валиден и при опазването на голямото множество от животните. Винаги ще се намери достатъчно свободна земя, от която хората дълго занапред няма още да се нуждаят и да я заселват или ползват. Тези земни кътове могат да служат за убежище на живите диви творения, които ще доставят наслада на всеки, имащ възможността да ги наблюдава.” (11)

През 1906 г. Томпсън Ситън изнася няколко лекции във Великобритания и се запознава с лорд Робърт Бейдън-Пауъл, герои от англо-бурската война в Африка. Двамата разменят мисли върху спортното, природозащитно и военизирано възпитание на подрастващите. Лорд Бейдън-Пауъл прочита книгите на Томпсън Ситън и възприема много от организационните постановки. Той издава ръководството за разузнавачи „Бой-скаутът”, в което записките на канадския писател са допълнени с възгледите на офицера. Приятели на Томпсън Ситън разсъждават върху факта, че лорд Бейдън-Пауъл плагиатства идеи и текстове, но писателят не желае да помрачава зараждащата се инициатива със спорове за авторски права.

Като продължение на темата, повдигната в „Младите индианци”, Томпсън Ситън издава „Приключенията на Ролф в горите”, известна у нас под заглавието „Ловци в северните гори”. Приключенската история заема особено място в творчеството на автора й. Макар и не толкова знаменита като романите на Фенимор Купър, Майн Рид и  Карл Май, тя съчетава неповторимо природосъобразния живот и опита на коренното население. Класическият литературен тандем - бял ловец и индианец - е изграден върху взаимното приятелство, подкрепа и доверие - чувства, пренесени без промяна през годините. Сюжетът говори недвусмислено за авторската концепция - белите заселници трябва да усвоят опита на тези, които от векове населяват континента и да живеят в мир с тях. Така Томпсън Ситън се доближава до възгледите на друг свой съвременник - Джеймс Шулц, писател, живял сред племето чернокраки, описал подробно бита им и станал инициатор за създаване на защитени територии в Скалистите планини.

Някои елементи от повествованието напомнят темите на Фенимор Купър, но това не намалява правдивостта на книгата. Индианецът Куонаб, подобно на Чингачкхук, е последният представител на своя народ и живее близо до гробовете на своите съотечественици. Краят на живота си той посреща недалеч от тленните им останки. Ролф, подобно на Нати Бъмпо, се прославя като добър ловец и съобразителен разузнавач. Военните приключения във втората половина на книгата подкрепят скаутската инициатива на лорд Бейдън-Пауъл. Освен самоотвержен боец, Ролф израства и като достоен гражданин, включил се след години в управлението на областта, в която живее със семейството си. Индианецът Куонаб не се пропива като Чингачхук и завършва живота си със самочувствието на човек, направил добрините, за което е имал сили, въпреки ударите на съдбата. Но старият войн споделя и едно послание, актуално и днес:

„Моята мъдрост е мъдростта на гората… но горите вече изчезват: след някоя и друга година няма да има вече дървета и моята мъдрост ще бъде глупост. В тая страна има сега едно голямо, силно нещо, наречено „търговия”, което ще изяде всичко и самите хора. … това не е за мен, затова, стига да имам достатъчно, за да се нахраня, и спокойствие, за да спя, аз съм доволен да се радвам на светлината” (11)

Куонаб изчаква спокойно последния си час, така както умира достойно и Чингачхук. Нещо в поведението на тези последни представители на изчезващи народи напомня словата на първите християнски изповедници: „Смъртта за нас е придобивка…”

Томпсън Ситън оглавява пет - шест години организацията „Бой-скаутите на Америка” и е провъзгласен за  „Главен скаут на САЩ”. Богатият му опит позволява да състави оригинален „Наръчник на Бой-скаута”, в които подробно споделя уроците от индианската култура. В периода между двете световни войни скаутското движение се разпространява в Европа и е посрещнато с интерес в Царска Русия и лично от императора Николай ІІ. След разгрома на самодържавната империя движението „Пионеринг” е заимствано от детската пионерска организация в новосъздадения Съветски съюз. Политическите лидери запазват атрибутите на лагерните сборове, вечерни проверки край буйния огън, сигналите, подавани с тръба, поздрава между членовете на организацията и др., без да споменават имената на инициаторите на това движение.

Прекаленото военизиране на тренировките, за сметка на  природосъобразния начин на живот, както и изискването за американско гражданство на лидерите на организацията, принуждават Томпсън Ситън през 1915 г. да се оттегли от тази обществена и възпитателна дейност.

V.

Независимо от задълженията си като скаут Томпсън Ситън организира и финансира през лятото и есента на 1907 г. отдавна замисляна експедиция в Северна Канада. Натуралистът проследява популациите на вид горски бизони и на северните елени карибу. Отрядът му се придвижва в басейна на река Макензи, по нейните езера и разклонения, в така наречените Западни територии на Канада, които в по-голямата си част представляват непознато бяло петно. Съпътстват го индианци от племето чипева, за чийто език и писменост изследователят отделя време, въпреки натоварения маршрут. Пътешествениците изминават 2000 мили на лодка към пределите на тундрата. Преминават по реката Атабаска, Реката на робите и Голямото робско езеро. Две или три експедиции са идвали отдавна по тези места, но сведенията, останали от тях, са ограничени. Картите, нахвърляни на око, също не са съвсем сигурни. Изследователят уточнява бреговата линия на Ейлмер - едно от множеството езера в Канада - и коригира съществуващата до момента информация.

Томпсън Ситън осъществява първото голямо проучване на северните елени, като изпреварва Службата по фауната в Канада. Макар и с известна доза субективизъм, той оценява популациите им на около 30 млн. глави. Природозащитните движения днес считат тази оценка за завишена, но не трябва да се забравя, че тя е направена във време, когато не съществуват методики за събиране и съпоставяне на данните. Въпреки липсата на специални познания, опирайки се на отчетите на Худзоновата компания за изкупуване на ценни кожи, Томпсън Ситън извежда зависимости между популациите на животните, потвърдени по-късно от практиката. Констатациите са направени след обработка на данни за 85 календарни години, започвайки от 1821 г.

Неочаквана новост е прогнозата върху стопанските възможности на региона. С опита на фермер, натуралистът преценява почвата и климата и очертава температурните пояси на юг от тундрата. За всеки географски регион Томпсън Ситън препоръчва засаждането на определени култури. Обществото се отнася с недоверие към проектите, като ги приема за фантазиите на човек, нагърбил се с неприсъща задача. Великата депресия и Втората световна война забавят инициативата в Западните територии, но след тях заселниците осъществяват предвижданията на Томпсън Ситън.

Особен момент в пътешествието заема закрилата на бизоните. Ръководителят на експедицията констатира, че не вълците, а хората са виновни за тяхното изтребване. Оцелелите горски бизони възлизат едва на 300 броя. Местните жители не отричат, че прострелват едрите бозайници.

„… когато… обсъждахме с индианците, как да пресечем бракониерството, вождът на племето се изказа много откровено:

- Моят народ сключи договор с твоето правителство, но в него не се казваше, че бизоните трябва да се охраняват. Ако правителството забранява лова на бизони, на нас ни е нужен нов хубав договор и голяма компенсация. Ние живеем от лова.” (12)

Със съчувствие към индианското население, Томпсън Ситън предлага практически решения, за да запази от унищожаване популациите.

Пътуването завършва на подстъпите към тундрата. За него се разказва в книгата „Прериите на Арктика” - увлекателно четиво, едновременно пътепис, дневник и популярен отчет, обясняващ достъпно фактите и изводите. Томпсън Ситън описва живота на пътешествениците, лечението на болните, премеждията и успехите в непознатите земи. Изследователите спят под открито небе, ранната есен ги засипва с листа, мишките лазят по завивките им, край фортовете ги посрещат глутници полудиви кучета. Макар и бегло, авторът съобщава за друг вид поведение. Той застрелва рис, но признава мимоходом, че от години не е посягал на зверове. Индианците с известна насмешка и недоверие наблюдават усилията му да се доближи до малко стадо бизони, за да ги фотографира, вместо да употреби пушката си. Няколко пъти природозащитникът издава категорични разпореждания никой да не избива наблюдаваните животни. Към увлекателният текст са добавени и няколко карти, начертани образцово и коригиращи представите за тези земи.

През 1922 г. канадското правителство обявява региона, посетен от Томпсън Ситън, за резерват. Площта му не отстъпва по големина на най-обширните защитени зони в Русия. В 80-те г. на ХХ в. там обитават 50 хиляди горски и 12 хиляди аклиматизирани степни бизони.

VІ.

След Първата световна война Томпсън Ситън издава два тома „Животът на северните зверове”, за което е удостоен със златния „Медал на огъня”. В Канада е утвърден като държавен натуралист.

Десет години по-късно се появява четиритомния му труд „Животът на дивите зверове”, съдържащ в себе си много от онова, което не е намерило място в художествената му проза.

„Този път ми бе присъден златен медал на името на Берроус и златния медал „Елиът” на Националния научен институт. Това е най-високата награда, която може да бъде получена за научен труд в Америка.” (2)

Липсата на системно естественонаучно образование и на академични звания не пречи научните му трудове да се цитират почти 100 години и да възпитават няколко поколения природозащитници. През двадесетте години той подържа кореспонденция с основоположника на руската полева екология А. Н. Формозов, като го поощрява в началната му дейност. В едно от писмата Томпсън Ситън пише:

„Голямо е бъдещето пред този, който умее да вижда и да отрази видяното в рисунки или на страниците на книга.” (12)

През 1931 г. Томпсън Ситън получава гражданство в САЩ и се заселва в щат Ню Мексико, в околностите на град Санта Фе, недалеч от Рио Гранде. На закупената от него територия той изгражда дома си - „Замъкът на Ситън”, както го наричат съгражданите му - с 32 стаи, в които настанява семейството си и обширната библиотека. Около него се заселват близки и приятели и постепенно малкият квартал получава името Ситън Вилидж - „Градчето на Ситън”. Местоположението на жилището предоставя възможност да контактува с флората и фауната на региона.

„В Американския Изток аз постигнах слава и богатство. Но зовът на Дивия Запад постарому вълнуваше моето сърце.” (2)

До Втората световна война, освен множество литературни четения, Томпсън Ситън изнася и над 3000 лекции, посветени на защита на природата. В гостоприемния му дом намират радостен прием единомишленици и приятели от младежките години и жители на близките селища, в чието общество авторът прекарва доста време. Сред местните индианци той е известен под името Черния вълк, произнасяно винаги с уважение.

В 1940 г., 80-годишен, писателят завършва автобиографичната си книга „Следите на художника - натуралист”. Литературното наследство на Томпсън Ситън надхвърля 40 книги и брошури. Някои от тях най-доброжелателно разказват и за индианците и ескимосите. Почти всички издания са съпроводени с авторски илюстрации. Освен художествена проза, той публикува и над 10000 научно - популярни статии.

Наследството на Томпсън Ситън е неразделно и с дневниците „на пътешествията и наблюденията… петдесет дебели тома в кожена подвързия”, водени акуратно от младежка до преклонна възраст.

„Нахвърляни набързо ту с молив, ту с мастило, ту с акварел - това, което съм имал под ръка - измазани с кръвта на животните, принесени в жертва на олтара на науката, опърлени от искрите на огъня, изцапани от припрени, нечисти ръце, набързо илюстрирани - книготърговецът не би дал за тях пукнат грош, а аз не бих се разделил с тях за никакви милиони. В тях са шестдесет години от моя живот, моите търсения.” (2)

Разказът за прериите на Арктика завършва с особен епизод. На обратния път лодката се преобръща в един бързей и оръжието и чантата с дневника на Томпсън Ситън падат във водата. Течението повлича през праговете ценната информация. Индианецът, който придружава групата, хуква подир потъващата книга. Той я настига след повече от миля, хвърля се в ледената вода и спасява записките, съдържащи половин година наблюдения. Щедро възнаграден за усилието, индианецът споделя:

„…никога през живота си не съм заработвал толкова пари с едно усилие, както в деня, когато гонех проклетите книжки в трижди проклетата река!” (12)

Житейският път на Томпсън Ситън завършва през 1946 г. в селището Ситън Вилидж, недалеч от Санта Фе, Ню Мексико. В дома остава да живее семейството на осиновената му индианска дъщеря Дий, но синът на Ани Ситън често ги посещава.

През 1972 г. при тях пристига руският журналист Василий Песков, автор на популярната рубрика „Прозорец в природата”. Той се запознава с обстановката в кабинета на американския натуралист, разглежда библиотеката му с над 5000 тома и стаята за гости, където Томпсън Ситън водел продължителни беседи с индианците от прерията. Своите впечатления Песков записва в очерка си „На гости при Томпсън Ситън”.

Биография на Ърнест Томпсън Ситън - „Животът и наследството на един художник и природозащитник”, с предговор от Дейвид Атънбъроу, е написана от Дейвид Уит.

По сюжетите на разказите „Лобо”, „Животът на сивата мечка”, „Домино” и др. са заснети игрални филми.

Паметта за Томпсън Ситън е запазена и посредством мемориален музей, построен в Санта Фе от скаутска организация, в който се съхраняват част от личните вещи на писателя и натуралиста. През шестдесетте години на миналия век в гр. Торонто, Канада, е открит Ситън парк, където е поместен Научният център на Онтарио.


Литература:

1. Другата транскрипция на името е Томпсън Сетън или Сетън Томпсън за тези, които ползват руски източници

2.  Э. Сетон - Томпсон - Животные - герои, М., 1982 г. вж Моя жизнь

3. Э. Сетон - Томпсон - Рассказы о животных, М., 1966 г.                                            

4.  Ърнест Томпсън Ситън - Уинипегският вълк, С., 1984 г., превод Борис Дамянов

5. Съдраното ушенце - вж Ърнест Томпсън Ситън - Уинипегският вълк, С., 1984 г., превод Борис Дамянов

6. Бедландския Били - вж Ърнест Томпсън Сетън - Уличният певец, С., 1974 г., превод Светлана Стефанова

7. Редръф - вж Ърнест Томпсън Ситън - Уинипегският вълк, С., 1984 г., превод Борис Дамянов (в руските източници - Червеношийка)

8. Момчето и рисът - вж Ърнест Томпсън Ситън - Уинипегският вълк, С., 1984 г., превод Борис Дамянов

9. Джеймс Фенимор Купер - Пионери или У истоков Саскуиханны, М., 1974

10. Эрнест Сетон - Томпсон - Жизнь и повадки диких животных, М. 1984 г.

11. Ърнест Томпсън Сетън - Ловци в северните гори, С., 1968 г., превод Сидер Флорин

12. Э. Сетон - Томпсон - Прерии Арктики, М., 1987 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар