вторник, 5 април 2016 г.

Седем шейни в полярния кръг



Ето и разказът на Калин Иванов, който съвсем наскоро се завърна от земите на саамите в крайните северни райони на Швеция и отнесе със себе си много повече от незабравимо изживяване. Прочетете повече за прехода му с кучешки впряг, за приятелството между човек и куче и целебната красота на природата. 

текст и снимки: Калин Иванов

...Седем шейни се носят една след друга в полярния кръг. Първата е със шест кучета, останалите имат по пет. В момента, в който отпуснеш спирачката и подвикнеш на кучетата „Давайте момчета!” настъпва тишина и петте ушати същества се втурват напред. Отначало бързат, после свалят темпото на тръс. Времето е топло за сезона, имаме малко слънце и синьо небе, гледам покрития със сняг район, слушам шума от плазовете по снега и дишането на най-близките до шейната кучета и се ухилвам като руснак на шише водка. Дааа, това изживяване напълно си заслужава...


На тръгване така се получaва, че съм последна шейна. Групата ни е разнородна - трима австралийци, двама французи и един българин, а водачът е от Швейцария. Десет минути след началото имаме и първото падане, единият французин някак зализа снега. После и другият го последва. Минаваме през горички, след това по замръзнало езеро и продължаваме напред към мястото на първия лагер. Багажът е разпределен в шейните, в моя има три блока замръзнало месо за кучетата, един чувал суха храна, палатка, спален чувал, шалте, лопата и брезентова чанта с лични вещи. Тия чанти са еднакви и са мярна единица за количеството багаж, което може да вземеш.


Достигаме мястото за първия лагер. Опъва се дългата верига, на която ще са закачени кучетата за през нощта. Разпрягането започва отзад напред, такъв е редът, от последната шейна към първата. Редът на кучетата е първо близките до шейната, последни са водачите. При впрягането пак се почва от последната шейна, а кучетата се подхващат от водачите и после останалите. След закачването на всички кучета на веригата сваляме хамутите им и всеки ги прибира в шейната си. Хамутите са с различен цвят за различните по големина кучета, така че запомняш кое от кучетата ти с какъв цвят е. След това се разпределяме - някой отива да пробие дупка в леда и да донесе вода, другите започват да копаят в снега място за разпъване на палатките, насича се блок и половина от месото за вечеря на кучетата и същото количество за закуска. Първо приготвяме вечерята и нахранваме четирикраката дружина, после е наш ред да хапнем. Питам за имената на екипа, но от пет запомням три. На следващия ден успявам да запомня и другите двама. Отборът се състои от Бък и Драко - водачите - а след тях е Сувас, и най-близо до шейната ми - братята Ригу и Ади. Чак на предпоследния ден научавам името на съквартиранта ми по палатка.Тая нощ изглежда ще е облачна и едва ли ще имаме шанс да видим северното сияние, ако го има въобще.



***
На следващата сутрин трябва да станем около шест. Събуждам се, поглеждам си часовника, обличам се и излизам навън. Първият станал съм аз, радвам се че съм на това място, но виждам че две от кучетата са се откачили от веригата. Това е проблем, защото може да отнеме и цял ден да се хванат. Подвиквам към палатката на водача, че имаме „откачалки” и той ми отговаря, че след малко идва. Единият беглец минава покрай мене и успявам да го закача при останалите, а след това се справям и с второто куче, което се оказва една синеока хубавица Алба, за която в базата казваха, че имала проблем с мъжете и можела да стане агресивна, за това и се радваха, че имаме една жена в групата, та да е в нейния впряг. Впрочем всички се радват на Алба, а пък тя не се държа капризно с никой от нас. Даваме закуската на опашатковците, след това сме ние. Винаги първо се грижиш за кучетата. След това разваляме лагера и натоварваме шейните. Приготвяме се за тръгване.





Знаех отпреди, че хъскитата обичат да тичат, но такова нещо все пак не очаквах. Като почваме да им слагаме хамутите настава такава какафония, такова лаене и виене, сякаш настъпва краят на кучешкия свят. Дори и петдесет бабички, обсъждащи възмутителното поведение на някой тинейджър, прередил ги на опашката не могат да вдигнат такава олелия. Някои от кучетата квичат така, сякаш ги смазват от бой, а всичко това е само от нетърпение да ги закачим на въжето на шейната и да тръгнем по заснежните северни пътеки. Даже и когато им носим купичките с храна не са толкова нетърпеливи. Понеже съм последна шейна и започваме впрягането от нея, моите кучетата чакат най-дълго, докато тръгнем. Това ми дава време да ги наблюдавам, докато стоя държейки водачите. Ригу е много смешен, защото е страшен ентусиаст - лае, квичи, хвърля се напред в опит да тръгнем, но все пак двете котви са забити и шейната е обърната на една страна; това обаче не го спира никак, щом не може напред, почва да дърпа назад, като понякога хваща и основното въже със зъби, за да е по-сигурен че ще дърпа и останалите четирима. Така си осигурява няколко сантиметра разстояние за да се засили и пак да опита да ни дръпне напред. Ади също лае и се дърпа, Сувас сякаш вика „ааааабб, ааааааб” , Драко подскача, само Бък е най-сдържан и тих. Издържа почти до момента на самото тръгване, но все пак и той се включва в нетърпеливото лаене. Някои пък почват да копаят в снега с предните си лапи, сякаш там са заровили най-специалното кучешко лакомство. Накрая всички шейни са впрегнати, веригата е прибрана, тръгваме и кучетата доволни млъкват, защото и този ден ще тичат, което в техните съзнания явно означава, че деня им има смисъл и не е пропилян. 


Отново настава тишина, в която чуваш само шума от шейната и свистенето на вятъра. Гледам безкрайната белота на пейзажа около себе си ,а ако се появи и малко мъгла имам чувството сякаш се носим през най-чистото и неопетнено съзнание, което може да съществува на този свят, може би това на самия Създател, защото дори не искам да си представям каква картина ще ни обгражда, ако трябва да минаваме през съзнанието на някои хора...
Вечeрната процедура е същата – разпрягане, лагер, кучешка вечеря, нашата вечеря. 


След залез, докато си говориме с единия австралиец, виждаме че облаците се разкъсват и почваме да мислим за сиянието. Казвам, че ако някой стане през нощта и види, че има сияние веднага трябва да дойде и да ме изрита от чувала. Лягаме си, заспивам и сякаш след малко чувам глас „Калине, има сияние”. Грабвам якето и апарата, скачам в ботушите и извърчам от палатката като тапа от бутилка( да не използвам някое северозападно сравнение). Не съм си обул панталона, нито гащиризона за моторна шейна и съм само по клин, но това сега е маловажно, защото виждам пред себе си северното сияние... Хм, по-точно Северното Сияние... А бе още по-точно СЕВЕРНОТО СИЯНИЕ! Няма друго явление, което да се доближава повече до думите „магия” и „вълшебство” от това. 


Гледам как в небето танцуват тези драперии или воали, позеленяват, след това избледняват и известно време са съвсем бледи като най-ефирните облаци, а после пак позеленяват и си менят формата, танцуват, сякаш някое дете си играе със завесите на невидимия свят, а ние, дребните човешки същества гледаме в захлас и душите ни позеленяват от щастие.  (въпреки че позеленяването на човек обикновено се свързва с други чувства, тука използването на който и да е друг цвят е неуместно)... 

Използвам следващото цветово затишие и отивам да обуя гащирезона, че все пак полярната нощ милва стройните ми крака ( пу-пу да се не урочасам, хахаха ) с ледените си ласки. Знам, че бих могъл да гледам до края на нощта, но след малко цветовете пак избледняват, другите се прибират в палатките, а аз оставам още около половин час и съм възнаграден с няколко леки позеленявания. Накрая зеленото изчезва, после дори и белезникавите воали се разтапят... Явно немирното небесно дете престава да си играе със завесите на отвъдния свят, така че и аз се прибирам в палатката. Видяхме и това, за което всеки от нас се надяваше, щастлив съм, и дето се вика, вече мога спокойно да умра ( не че съм се разбързал де!)


***

На другата сутрин следваме вече напълно усвоения ред и продължаваме със следващия преход. Днес ще изкачваме проход и ще трябва да помагаме повече на кучетата. Ако не им помагаш, когато е трудно, може след това въобще да не си дават зор да теглят, след като усетят, че човекът не разбира какво е това работа в екип. В такива моменти се случва някое от тях да се обърне и да погледне към теб, сякаш питайки с укор „ А бе ти, що за същество си?!” Все пак мен ме поглеждаха по тоя начин само когато трябваше да ги забавям , защото вече щяхме да се блъснем в предната шейна. Помагането се прави, като понякога стоиш с единия си крак на някои от плазовете и буташ с другия, сякаш си на скейтборд, а друг път тичаш, държейки се за шейната, но всичко зависи от терена и трудността. Щом стигнем билото продължаваме със спускането от другата страна, така че кучетата да са все още изморени и да не дърпат надолу с пълна сила. 

Има стръмен участък, в който трябва сериозно да внимаваме да не връхлетим върху животните със шейната. Кучетата непосредствено пред теб са най-застрашени, защото има реална опасност да им счупиш задните крака ако не овладееш скоростта. За това ползваш спирачките, основното въже с което дърпат шейната трябва да е винаги изпънато. Другото важно правило - никога не се пускаш от шейната, дори и да се обърнеш и да се влачиш с нея, държиш я сякаш е собствения ти живот ( което си е точно така, ако правиш самостоятелен преход, защото всичко, което ти трябва, за да оцелееш се съдържа в нея). Изкачването свършва, стигаме билото и спираме само колкото да освободим дърпащите въжета на последните две кучета. Така те остават вързани към основното въже само чрез нашийника си, което означава, че няма да участват в дърпането, а и така са по-подвижни и биха могли да се отместят от пътя на шейната малко повече, в случай, че човек оплеска нещата. Има пресен сняг, което много улеснява ползването на спирачките и спускането минава безпроблемно. Радвам се, че нямаме пострадали кучета. 


Правиме почивка, а след това изминаваме останалото разстояние до мястото където ще лагеруваме. Този път сме до една хижа. На следващия ден ще лагеруваме на същото място и просто ще си направим разходка със шейните. Използваме времето и за сушене на дрехи и чували, а ние пък можем да се нагреем в сауната на хижата. Възползвам се от това само на втората вечер.


***

Настъпва предпоследния ден, в който се придвижваме до следващата хижа. Тук обаче ни настига бурен вятър и за разлика от преди този път ще спим вътре, а не в палатките. Докато трима от нас се заемаме с рязането и цепенето на дърва за хижата, двамата французи отиват за вода, но успяват да пропаднат в потока. Все пак е било плитко, но ние се майтапиме, че сме изпуснали гвоздея на пътуването. Когато времето е така ветровито, се изкопава дълъг окоп за кучетата, в който да легнат поне малко на завет, но този път просто изкопаваме дупка за всяко куче. Тъкмо сме се пооправили с нашите задължения и пристига друга група, която е към същата фирма и прави същия маршрут, само че в обратна посока. Нашия водач, аз и единия австралиец помагаме с разпрягането и после с храненето и на техните кучета, защото са имали по-дълъг преход, а и хората от групата са предимно около петдесет-шестдесет годишни. Това е последната ни нощ на пътеката.




***

На другата сутрин ми е криво, защото днес ще направим финалната отсечка, а на мен не ми се иска това скиторене да свършва. Това сякаш е най-специалният начин на придвижване, който може да се предложи на човешкото същество. Вече съм се сраснал със шейната и с петимата опашатковци, които я дърпат. Минаха само шест дена, а ги считам за „мои момчета”, така както и вкъщи имам едно остаряващо, ушато момче, което обаче вече не мога да взимам с мен в планината. Наистина няма по-добро определение от „най-добрия приятел на човека” за тия същества, а едно такова пътуване ти показва тази връзка по съвсем нов и дълбок начин.
Преди да ги нахраним, излизам да се порадвам на моя тим, както всеки ден досега, но нещо така ме ръгва, че минавам да се порадвам и да си поиграя със всичките тридесет и шест кучета. Има един сладък дребосък Йонсен, който се хвърля да ми ближе лицето докато клеча и му се радвам, при което падам по задник, но веднаага скачам върху него да го намачкам още повече. Смея се, но ми е и тъжно, защото знам, че няма как да набутам в раницата пет кучета и една шейна. Те обаче се набутаха в сърцето и душата ми и нищо не може да ги изкара от там.

Приключваме със сутрешните задължения, впрягаме шейните и тръгваме. Благодарение на по-топлото време снегът на някои места се е стопил или е издухан от вятъра и на кратки отсечки минаваме върху гола земя и камъни. По нататък има малки и по-големи езерца, които са все още замръзнали, но снегът отгоре се е стопил и водата няма къде да отиде. Краката ни се намокрят перфектно, но пък кучетата са още по-мокри. Като преминаваме едно такова място, една шейна е спряла на отсрещния бряг така, че предпоследната се е изкачила на брега само донякъде, а пък за моята съвсем няма място, но все пак позволявам на кучетата да се качат на сухо, пък аз ще стоя във водата. Само че от нетърпение моите водачи и средното куче прескачат въжето на другата шейна и вече сме се пооплели. Някои северозападни фрази ми се завъртат из ума, защото не мога да забия котвите в леда, а французинът само вдига ръце. Казвам му да държи последните ми две кучетата, за да не се опитват да тръгнат и отивам да разплитам впряговете. Прехвърлям моите кучета от правилната страна и след малко тръгваме. След известно време пък стигаме до разклонение на пътеката. Всички шейни тръгват на ляво, само кучетата на французина пред мен решават, че тяхната посока е направо. Заковавам моите със спирачката, защото виждам, че тръгват по хваналата по грешен път шейна. Викам на единия водач, „Драко хаа, Драко хаа” за да тръгне на ляво. Отпускам спирачката и за мое учудване кучетата тръгват в желаната посока. Учудвам се, защото нашите водачи не са така добре обучени да следват команди, а по-скоро да следват шейната пред себе си. Изминавам няколко метра , за да съм сигурен, че са схаванали посоката, забивам котвите, обръщам шейната и в тръс се насочвам към французина; хващам неговите водачи и ги повеждам в необходимата посока. Разбират какво се иска от тях и се „поправят”. Изприпквам обратно към моя впряг и продължаваме. Явно е, че няма да умрем от скука последния ден... След известно време спираме за кратка почивка, изцеждаме си подгизналите чорапи и ги обуваме отново, защото няма смисъл да обуваме сухите. Остават за в къщата.Единия австралиец се кефи, че било „страхотно” минаването през водата. На кучетата не личеше да им е любимо и през една рекичка трябваше да бъдат дърпани за да минат. Викам си наум „ А бе не са лоши хората от групата”, ама на мен никога не са ми били особено симпатични търсачите на „тръпката”. Не останаха ли хора по света, които да търсят онова завладяващо и силно усещане, което те кара да оставаш безмълвен, което сграбчва сърцето ти и може да те държи буден цяла нощ... Като дете, което ще заспи, залепило нос на прозореца, чакайки идването на дядо Коледа. За мене гоненето на тръпката е като да се тъпчеш със захар, когато целия ти организъм крещи „ искам три пържолиииии”. Но разни хора, разни идеали. Всеки гони нещо в тоя живот.



Приключваме последната част от отсечката и стигаме Никалокта. Превоза за кучетата е там, натоварваме ги както и шейните и те заминават за базата, а ние трябва да почакаме още малко.

Последната нощ ще прекараме в една къща и на другия ден хващам самолета от Кируна за Стокхолм. Вечеряме и си лягаме. През нощта към четири часа „простата ме алармира” и ставам за да отида до тоалетната. Чувам че навън се е раздухало и хвърлям едно око през прозореца преди да се насоча пак към леглото. Оставам изненадан, защото полярния кръг ни прави един последен подарък. Пак има СИЯНИЕ. Гледам през прозореца и е още по-хубаво, защото на фона на небето се виждат и върховете на смърчовата гора, а над тях немирното дете си пак си играе със завесите...




На другия ден се качвам на самолета и кацаме на летище Арланда до Стокхолм. Имам време до другата сутрин, за това отивам на една бърза разходка в града. Оказа се, че и там има какво да се види, а пък на мен разглеждането на градове не ми е от любимите занимания, но вече правя сметка, че Стокхолм трябва да се види през лятото. Има също така планове и за канута в Швеция, но ще видим кога ще се случат тия неща. И едва ли има нужда да споменавам, че бих повторил ходенето със шейните. 

Единствения начин това да е по-хубаво е да го направиш самостоятелно или пък да си с най-близките си приятели.

1 коментар: