понеделник, 4 април 2016 г.

Слънце ненагледно



"Ако знаехме как си ти направено, можехме и да те възпроизведем. Можехме да си направим ново слънце, когато ти станеш кюлче.

Ах, само ако знаехме какво става вътре в тебе!

Щипят учените с химикали бедничките ни неутрончета, бодат ги, обстрелват ги, мъчат ги на електрически столове, за да издадат те твоята върховна тайна, да те разберат как гориш и защо се нажежаваш, защото мислят, коварните, сами да си направят Слънце!… Представяш ли си: Голямото Слънце угаснало, а в ковачницата на Земята се коват нови слънца… Какво боричкане ще бъде кому да свети изкуственото слънце! Ще има и грабежи на слънца, а и заравяния на слънцата може би. Ще има хора обилно да се греят и припичат, а други — да зъзнат в Космическата нощ… Лакомията човешка е толкова голяма, че е готова и слънцето да глътне.

Днеска си толкова мило, Слънчице мое, толкова си кротичко, че ми домилява за тебе. Затуй съм разнежен и те предупреждавам: пази се от учените… Те вече тайфуните се канят да разиграват по своя воля, да ги хвърлят във война, да разтласкват с тях моретата и да вдигат океанските вълни на юруш срещу своите врагове… Те могат вече облаците да доят, градушката да превръщат в дъжд и дъждовете — в градушки. Посоката на ветровете могат да променят. Някой ден може да впрегнат и мълниите.

Затова, Слънце ненагледно, не дишай, не трепери! Не се издавай и доверявай! Не се оставяй да се вторачват в тебе, да те изучават и опипват, поне дотогава, докато разумът човешки върви след човешките нагони.

Защото няма нищо по-хубаво от тебе, Слънце, и в същност няма нищо извън тебе, независимо от тебе… Ти си всичко. А ние сме частици от твоята немирна, загадъчна енергия, заедно с нашите възвишени пориви и с нашата глупост.

Как Природата позволи появяването на глупостта, която дръзва да се зъби на самата Природа все по-ядовито и ожесточено?… Как се случи така? Или Естеството, щедро на всякакви опити, е решило да си направи шега? Или пък глупостта е брънка от веригата, която ще се свие около врата ни, когато настъпи уреченият час?

Мълчиш! Мълчиш, плъхтиш се и се потиш. Все едно. Аз искам да си все такова, каквото си било ти за нас от давни времена — просто Слънце и нищо друго. Не „небесно тяло“, не „звезда обикновена“ някаква си — една от хилядите милиарди останали звезди. Не! А Слънце, застинало горе на небето заради нас, човеците, за да ни огряваш и стопляш. За да ни галиш и пърлиш. За да ни радваш и влудяваш.

Затуй сега ще изляза на двора да се погрея, че и моите дни са преброени, особено слънчевите дни, и защото залисан в гонитбата на вечността, аз ще изгубя една от редките възможности да бъда един следобед с тебе — доволен и щастлив в твоите тихи, кротички, есенни прегръдки…"

Николай Хайтов

Няма коментари:

Публикуване на коментар