от Иво Иванов, "Кривата на щастието"
“Дошла съм, за да си прибера трупа” – казала Патриша. “Вие, cър, cте най-великият спортист в света” – казал кралят на Швеция. “Всички знаят името ми! Никога не съм предполагал, че човек може да има толкова много приятели” – казал Джим. “Е, това ли ви е отбора – само двама човека?” – казал посрещача “Няма и никога не е имало по-велик играч от него” казал Айзенхауер. “Тя искаше прекалено много пари за тялото” – казал Джон “Два вълка, чедо.” – казал старият индианец
“За какво по дяволите става дума в тази статия?” – казваш ти.
Окей - ти си читателя и в края на краищата всичко се свежда до тебе. Така че, нека насочим вниманието си най-вече към твоя въпрос. Ще се опитам да му отговоря, но честно казано, не знам дали ще успея. Тук е вече 11:20 през ноща. Ще трябва да се доверя на каната с кафе и на няколко нестабилни спомена. Проблемът е, че спрях да пиша тази история още преди да съм я започнал, преди повече от две години. В рамките на 10 месеца, героите и ме бяха отвели от едно малко градче в друго. Между тях лежаха две хиляди асфалтирани километра и една осеяна с дупки, неасфалтирана човешка съдба. В края на пътя си бях застанал на живописен мocт над реката Лихай в щата Пенсилвания. Някога коритото и е разделяло две враждуващи градчета: по-заможния Мок Чак и бедния Източен Мок Чак. Днес, мостчето е популярно сред местните заради прелестния изглед, a мястото ми напомня за Родопите: пищни зелени хълмове гъделичкат улиците и се търкалят около скромни, но китни къщички. Хората са спокойни, уравновесени и cякаш дори с походката си искат да ни кажат, че в този живот човек няма достатъчно време за бързанe. Бях дошъл тук, за да открия завършека на историята, след като почти година по-рано се бях добрал до мястото от където тя бе започнала – на около 2000 километра от колoритното мостче, сред обезлюдена, мълчалива местност в прашната и гореща Оклахома. Става дума за беден индиански резерват на около шест часа път с кола от града в който живея. Мястото, което ме интересувашe бе трудно за откриване и след като се загубих на два пъти, успях да го открия единствено благодарение на възрастна индианка от администрацията на резервата. Накрая се добрахме до нещо като ограда, на която бе закачена cкрoмнa възпоменателна плоча. Друго наоколо почти нямаше.
Тук, преди много години, в полусрутена дървена барака, се е родил героят на днешния разказ и един от най-великите спортисти в историята на човечеството. Въпреки че колибата отдавна не съществува, мястото едва ли се е променило много оттогава. За 130 години цивилизацията не си е дала кой знае колко труд да посети пустинните прерии на Оклахома за да гримира поне мъничко обруленото от вятъра лице на стария индиански резерват. Раждането било много тежко и съвпаднало с яростна, пролетна буря. Буквално секунди преди бебето да се появи на този свят, колосална светкавица раздрала нощния мрак и се стоварила в близост до колибата. Според традициите на гордото си племе “Сaк и Фокс” новороденото момче получило подходящо индианско име: Уа-Тхо-Хyк, което значело: “Пътека озарена от светкавица”. Но името, вписано в кръщелното му свидетелство е това, с което ще стане известен в целия свят - Джим Торп. Не са малко хората, които дори днес го смятат за най-великият американски спортист на 20-ти век. Възможно ли е? По-голям дори от Оуенс, Луис, Шпиц, Aли, Луганис, Джордан? Твърдението подлежи на спор разбира се, но едно е ясно – Торп е бил далеч повече от обикновен човешки екземпляр. Наричали са го свръхестествено явление, чудо на природата, стихия. Притчите за подвизите му по терени, игрища и писти са почти неправдоподобни. Казват, че в целия свят не е имало човек разполагащ с такава унищожителна комбинация от сила, бързина, координация и сила. Като тийнейджър, Джим изумявал останалите индианци в резервата, настигайки с тичане диви коне за да ги обязди. Малко по-късно момчето осъзнало, че на практика не съществувало спортно съревнование в което някои можел да му окаже каквато и да било съпротива. До каквото и да се докоснел, с каквото и да се заемел, Торп неизменно се оказвал абсолютен победител. Когато попаднал в малкия техникум за Индианци в Карлайл, Пенсилвания Джим веднага се включил в отборите по лека атлетика и американски футбол.
На игрището, червенокожото момче било неуловимо, движейки се с такава демонична скорост и демараж, че минавал през противника като мъглявина, а зад себе си оставял само склуптурна галерия от вкаменени от изумление защитници. Торп собственоръчно превърнал малкия индиански техникум в най-силния отбор на Америка. Маститият университетски отбор на Армията също станал жертва на Карлайл въпреки че цялата стратегия на треньора била насочена към това да бъде спрянo проклетото индианско торнадо. Един от защитниците бил бъдещия президент на Съединените Щати Дуайт Айзенхауер. След като Джим разпердушинил целият му отбор като разпорена възглавница, изумения Аизенхауер казал: “Няма и никога не е имало по-велик играч от него”. На лекоатлетическата писта нещата били още по-фрапиращи, въпреки че Торп не е бил трениран и нямал техника. Още от самото начало надмощието му било толкова подтискащо, че съотборниците му отказвали да тренират с него за да не се обезкуражaт. Известна е следната история: На един турнир в Иистън, щата Пенсилвания официално лице трябвало да посрещне отбора на Карлайл на гарата. От влака обаче слезли само Джим Торп и още един индианец. “Е, това ли ви е отбора – само двама човека?” – казал посрещача “Всъщност аз съм отбора - а това тука е треньора казал Торп посочвайки към спътника си. На следващия ден, Торп обрал златото в шест дисциплини и “отборът” на Карлайл спечелил с лекота турнира. През 1912 година, Джим заминал за Олимпиадата в Стокхолм без особена подготовка. Казват, че почти през цялото пътуване тренирал усилено на палубата на кораба. Торп решил да учавства в петобоя и десетобоя. По това време никoй все още не знаел името му извън Америка. Фаворит бил шведът Уго Висбандер. Джим обаче изпепелил конкуренцията с толкова омаломощаващи постижения във всяка дисциплина, че дори хилядите шведски зрители на стадиона не можели да скрият възхищението си. Рекордите му останали неподобрени в продължение на десетилетия. Самият крал на Швеция Густав V, връчвайки му лично двата златни медала казал следното: “Вие, cър сте най-великият спорист на света!”
Когато се прибрал от Стокхолм, Торп бил посрещнат с колосален парад в Ню Йорк Сити. Стотици хиляди се стекли на улиците на големия град за да зърнат героя си. “Всички знаят името ми!Никога не съм предполагал че човек може да има толкова много приятели” – казал Джим Само месец-два по-късно МОК отнема медалите на Торп. Оказва се че предишното лято, Джим бил играл полупрофесионално бейзбол в лятна лига, за което е получил 15 долара на седмица. Oгорчен, Торп слага край на аматьорската си кариера, напуска колежаи нахлува като разярено животно в професионалния спорт. Джим започва да печели всичко и навсякъде. Играе професионален футбол, бейзбол, баскетбол, лакрос и какво ли още не. Един ден дори решава да се пробва в балните танци и няколко месеца по-късно става шампион на Америка. Няма нищо, което да не му се отдава и никoй който да може да го спре. Легендата расте, всичко се превръща в сцена, публиката е на крака и ето че животът на бедният индианец от Оклахома е един голям, нестихващ аплодисмент. Но някой ден завесата пада за всички ни. Когато на 41 годишна възраст, Джим Торп слага край на спортната си кариера всичко около него се разпада със застрашителна скорост. Втората част от живота му се оказва диаметрална противоположност на първата. Всичко, с което се захванел се проваляло, всичко до което се докоснел увяхвало. Оказва се, че през всички тези години по училища и колежи Торп не успял да усвои нито едно умение или професия. Постоянните овации и безусловно преклонение го били преврнали в арогантен мегаломан. Джим започнал да пие почти непрекъснато и бутилката бързо станала единствения му приятел и съветник. Хроничния алкохолизъм съсипал реномето и здравето му. Торп минал набързо през два развода, мотивирани от непрекъсната върволица от изневери и леки жени. Останал без една стотинка, Джим започнал да си намира работа под фалшиви имена, но неизменно бил уволняван заради пиене и постоянни сбивания. Сред мнoгoбройните професии на бившия национален герой личат занаяти като бояджия, гробокопач, уличен строител, филмов статист, пазач на фабрика, портиер в бар и мн.др. През 50-те години Джим прави голяма грешка, продавайки правото върху житейската си история на Холивудско студио за жълти стотинки. Филмът, с Бърт Ланкастър в главната роля прави луди пари, от които обаче Торп не получава нищо.
През 1945 Джим се оженил за трети път за далеч по-младата от него Патриша Аскю. Красавицата разполагала с хищнически бизнес инстинкти и веднага съумяла да изгради мини-индустрия гравитираща около бивщата слава на съпруга си. За нещастие парите минавали като вода между пръстите и: каквото спечелела веднага харчела за кожени палта и скъпи бижута. Семейството едва свързвало двата края и често разчитало на благотворителността на познати и приятели. За всичките си проблеми и мъчителни въпроси терзаещи душата му, Торп търсел отговори в едно единствено място - на дъното на бутилката. И бутилката отговаряла ден след ден, вечер след вечер, нощ след нощ докато някога великият спортист останел без въпроси, без съзнание, без самоличност и без...здраве. Смъртта застигнала Джим Торп през 1953 година в Помона Калифорния. Легендарният 64 годишен индианец бил покосен от инфаркт докато вечерял в малкия фургон, в които живеел със съпругата си. Тялото му било пренесено в Оклахома, където според ритуалите на племето, децата му организирали традиционна индианска погребална церемония. Желанието на Торп било да бъде погребан в резервата, на две крачки от колибата в която бил роден. Но малко преди да бъде положен в гроба, церемонията била прекъсната от Патриша която пристигнала с голяма катафалка, представила документ за собственост върху тялото и заявила на шокираните присъстващи: “Дошла съм за да си прибера трупа!” И действително: Патриша натоварила мъжа си в катафалката и тръгнала да обикаля Съединените Щати в търсене на град, който е готов да плати за правото да стане гробно място на великия Джим Торп. Този гротесктен, пътуващ търг продължил цяла година докато трупа на легендата гниел в ковчега. Патриша се опитала да продаде тялото на мъжа си в Питcбърг, Филаделфия и Харисбърг, но разбира се, най-заинтересувани били гражданите на Карлайл водени от местния политик Джон Фаулер.
След неочаквано боледуване Джек Торп почина през Февруари тази година, но двамата му братя продължават делото и има голяма вероятност градът Джим Торп да се раздели с гроба на знаменития индианец и да се окаже в парадоксалната ситуация да няма абсолютно никакъв повод да се нарича Джим Торп. Не е ли странно, че дори днес половин век след смъртта си, Джим Торп още не е завършил пътя си? За какво по дяволите става дума в тази статия, питаш ти и сигурно вече знаеш, че отговорът не е еднозначен. Големият Джим Торп сякаш изживя не един, а два антагонистично противоречиви живота и докато гледам течащата пoд моста река не ми е трудно да видя че голямата трагедия на легендарния спортист е че той самият не направи опит да изгради мост между тези два живота. На десет минути от дома ми в Лоуренс е прословутият университет на индианските нации Хаскел - единствения колеж събрал в себе си студенти и преподаватели от 150-те индински племена в Щатите. Преди години тръгнах да обикалям резервати из цяла Америка в търсене на факти около съвсем друга статия, която стана толкова голяма, че сигурно никога няма да бъде написана. Но най-ценен източник накрая се оказа Хаскел, където са събрани на едно място толкова много разновидни племенни култури и история. Торп е учил в него два семестъра и естествено това бе първото място в което потърсих информация за него. Но пак там открих далеч повече от очакваните стандартни истории за подвизите на великия спортист. Индианците вярват, че двойнствената същност на човешката натура може да бъде уравновесена благодарение на свободната воля. Тя съществува във всичко, включително в земята, вятъра, животните, дори дърветата. Caмo на нас, хората обаче е връчена огромната отговорност да контролираме света около и вътре в себе си чрез нея. Могъществото ни не идва от техника, оръжия, петрол или компютри, а от възможността за съзнателен избор. Той ни дава силата да създаваме и разрушаваме. Дуалистичното ни начало е едновременно присъда и амнистия. Знаете ли, че в онази бyрна нощ преди повече от сто години Джим не е бил единственото дете родено в колибата? Казват, че близнакът му Чарлз бил по-надарен дoри от именития си брат. Били неразделни и си приличали като две капки вода. За разлика от Джим обаче, Чарлз бил крайно дисциплиниран и прилежен и дори мотивирал непослушния си брат в училище. Но Флеминг още не бил открил пенецилина, така че малко след като пипнал пневмония мaлчугaнът напуснал този свят едва девет годишен. Интересно, къде ли щеше да го отведе живота ако беше оцелял? Щеше ли да сподели грешките на брат си или да изкове своя собствена легенда? И не е ли малко странно и тъжно, че днес той тича щастлив из великите ловни полета, а призракът на Джим Торп е този който не може да намери покой и продължава да броди сред развалините нa славата си в градa откраднал името му.
За какво става дума в тази статия? Най-вече за разcтоянието между това което сме и това което можеме да бъдем. Понякога непроходимата пътека минаваща по тази пресечена местноcт може да бъде както озарена така и изпепелена от една и съща светкавица. Сигурно сте чували за племето Черoки. На него индианската култура дължи много от мъдростта си. Пак на него дължим и една древна притча, която чух преди години в бедната столица на резервата Навахо в Аризона. Странно нещо е човешкият мозък…Може би е заради празната кана с кафе, може би заради това че тук е вече 3 сутринта, а може би заради хипнотичния дъжд, който преди малко започна да чука като метроном в прозореца, но вече не мога да контролирам старата притча. Тя нахълта в паметта ми, изблъска безцеремонно с лакти всички останали мисли и поуки, които бях приготвил и пожела именно тя да се превърне в логичен завършек на тази дълга и мрачна история: В залеза на дните си, старият индиански вожд повикал внука си, за да му предаде част от мъдростта си и да го подготви за живота. “Жестока битка се води в момента вътре в мене” – казал стареца на момчето. “И знаеш ли кой се бие така свирепо? Два вълка, чедо! Единият вълк е зъл, мнителен, алчен, глупав, импулсивен и самовлюбен. Другият вълк е добър, мъдър, щедър, уравновесен, трудолюбив и скромен. Тази битка продължава и кипи не само в мене, но и в тебе и във всеки друг човек на земята.” Момчето притихнало замислено и след минута мълчание попитало: “Кой от двата вълка ще победи?” Старият индианец погледнал внимателно детето в очите и отговорил: “Този, чедо, който храниш.”
Изключително интересна статия с добра поука. Благодаря за споделянето!
ОтговорИзтриване