вторник, 17 март 2015 г.

За вуйчо (About my uncle)


Това е вуйчо. Човекът, който ме научи да играя хоро. И човекът, който пося индианското семе в мен. Бях на пет-шест години и често оставах в същия този апартамент, който тогава не беше саниран, за да се позанимават с мен баба, дядо, вуйчо и вуйна. Е, с вуйчо си имахме един особен обичай. 

Привикваше ме, за да викаме духове. Започвахме да танцуваме в кръг и вдигайки и сваляйки ръцете, да издаваме едни особени звуци, като за викане на духове. По някое време от тавана падаше я бонбон, я шоколадова паричка или някое друго лакомство. И вуйчо казваше: "Я да видим какво ни дадоха духовете този път." Разбира се, в моето детско съзнание нямаше и капка съмнение, че въпросните наградки идват от вездесъщите духове, докато те през цялото време са стоели в дланта на любимия вуйчо, който при някое от вдиганията на ръцете си (древен сакрален жест за измолване на благословии) е подхвърлял лакомствата във въздуха и те падаха отгоре, сякаш се материализираха от нищото.

Вуйчо вече е позабравил нашия таен обичай. Наложи се да му го припомням. Твърди, че никога не си е представял, че той ще изиграе такава важна роля в живота ми. И за миг не си бил представял, че някой ден ще имам дете, а аз все още ще продължавам да викам вездесъщите духове, този път с лула в ръце и корона от пера на главата. Защото в моето детско съзнание това никога не е било просто игра.

 Благодаря ти, вуйчо.


Няма коментари:

Публикуване на коментар