сряда, 26 март 2014 г.

Индиански конни игри (Indian horse races)



© текст: Дейвид Куомън

© сп.Нешънъл Джиографик

"Друго важно събитие е Панаирът Кроу, провеждан в средата на август в резервата „Кроу Ейджънси" в Монтана, който привлича участници от Пайн Ридж в Южна Дакота, Форт Хол в Айдахо и други места. В горещия следобед, когато пристигнах, едно конферансие ни приветства с добре дошли на тазгодишното издание на „ексклузивното индианско родео" на народа кроу и съпътстващия го лагер с гордото название „Световна столица на типитата". Програмата включваше конни състезания на 1000 м, спринтови конни надбягвания, яздене на бик, езда със седло на не-обязден кон, улавяне на бик с ласо от двама ездачи, улавяне на теле с ласо (за жени) и едно невероятно диво изпълнение - Индианската щафета, рекламирана като „най-вълнуващи¬те пет минути в Страната на индианците". Понякога тези пет минути са само три, ако не се смята времето за улавяне на избягалите коне и прибирането на изпопадалите по земята състезатели. 
    
   Индианската щафета е групово състезание, в което всеки отбор включва един ездач, три коня и трима смелчаци, които да държат, хващат и контролират двата допълнителни коня, докато ездачът се прехвърля от едно животно на друго, правейки с всяко по една обиколка на трасето. Нито един от конете няма седло. Във всеки тур най-малко 5 отбора се опитват да осъществят тези неоседлани прехвърляния, като спират галопа на едните коне и подкарват другите, и всичко това - на едно претъпкано трасе, така че Индианската щафета понякога се превръща в бъркотия. Когато обаче това не се случи, е нещо върховно. Изкусен ездач от „Щафетата" може рязко да спре коня, да се смъкне от него и с няколко подскока да се метне на следващия, да грабне юздите и да препусне в галоп. Отбор, който съумее да извърши гладко три подобни прехвърляния, може да спечели състезанието с десет дължини, без значение чии коне са най-бързи. Това обаче е в идеалния случай. На първия тур, който гледах на Панаира Кроу, двама ездачи в края се сблъскаха и паднаха, единият остана на земята, а конферансието повика линейка. „Няма лесно в тази игра" -каза той, без да показва съжаление. 

 

ИНДИАНСКАТА ЩАФЕТА не е единственото събитие, което демонстрира рискованите ездачески умения от миналото на коренните американци. На Омакското родео в гр. Омак, щата Вашингтон, в съседство с индианския резерват „Колвил", всяка вечер завършва с тур от знаменития (а според ня¬кои скандален) Самоубийствен бяг. В това конно меле може да участва всеки, достатъчно луд, за да се спусне с кон по 62-гра-дусов склон (който за коня може да е като стръмна скала) в река Оканоган. Преди Самоубийствения бяг някои ездачи се молят в колиба за парна церемония или украсяват конете си с орлови пера. Други просто си слагат каски и спасителни жилетки. Над 10 коня скачат във водата едновременно, преплуват дълбокото, изкатерват се по отсрещния бряг и се втурват в галоп на арената на родеото към финалната линия под прожекторите, като ездачите им - поне тези с най-добри умения и най-много късмет -са подгизнали от вода, но още се държат на седлата. Дружеството за хуманно отношение към животните осъжда това зрелище, тъй като през последните десетилетия над 20 от участващите коне са загинали. Официалният ветеринар на състезанието Дан Деуирт изрази собствена гледна точка: „Страхотно надбягване, стига да няма работа за мен." 


    Следобед на следващия ден се заприказвах със симпатичната сивокоса жена Матилда „Тили" Тиментуа Гор на нейната сергия за мънистени и тъкани изделия в индианския лагер на панаира. Семейството й се занимавало с коне най-малко от поколението на дядо й, вожда Луи Тиментуа, който развъждал и търгувал с коне и притежавал 300 глави. Много от тези коне били мустанги, уловени в околните планини. Тили си спомняше, че когато баща й бил млад, дядо Луи го изпращал с наставлението да не се връща на същия кон. „И той никога не го е правил" - каза тя. Баща й улавял мустанга с ласо, завързвал очите му, препъвал го и му слагал седло. После освобождавал крака му, мятал се отгоре му, свалял превръзката от очите на коня, вкопчвал се в беснеещото животно и накрая откарвал мустанга у дома. Собственият му кон го следвал по пътя. 
    Ездаческото майсторство обаче не се ограничаваше с мъжката част от семейството. Дъщерята на Тили, Кати, се включила в Само-убийствения бяг веднага щом навършила 18. Нещата се развили зле: блъснали я отзад, конят се прекатурил, Кати счупила крак, а конят се наложило да бъде убит. Тили не й позволила никога повече да участва в надбягването."

Няма коментари:

Публикуване на коментар