Жени-воини (Women-warriors)

    Макар и рядкост в равнините са познати отделни случаи на жени-воини.

    Тук не става въпрос за това дали жените защитавали семейството, имуществото и селището си в случай на нападание, а за онези редки изключения, при които жени се посвещавали на отреденото за мъжкия пол военно поприще. Това че жени грабвали оръжието и се биели наравно с мъжете не ги правело истински воини, поне не и от мъжка гледна точка. Правело ги смели и достойни за уважение жени. Само в редки случаи жени-воини надскачали тези утвърдени стереотипи и получавали изтръгнато с кръв и пот мъжко признание за своите неоспорими качества.

     Индианците в традиционните времена, както при повечето живи коренни култури, живеещи в тясна връзка със заобикалящия ги свят, правели всичко възможно двете сили в природата - съзидателната и разрушителната - да не се конфронтират помежду си в рамките на селището. Жените винаги са въплъщавали съзидателанта сила в света, тъй като те изграждат със собствените си ръце дома и семейството, дават живот, осигуряват храна, дрехи и неща от първа необходимост. Докато мъжете винаги са били представители на разрушителните сили в природата. На тях се отреждала ролята да убиват за храна, да защитават от врагове и насилие. Ако попиташ традиционен мъж от кое да е племе нещо свързано с готвенето, той ще те изгледа в абсолютно недоумение и ще се изсмее, а може да го възприеме и като обида. Същото би било да попиташ племенна жена нещо по темата за лова и войната. Преди, както и днес сред племенните общности съществува ясно полово разделение на труда. Племенният човек прави всичко възможно тези два свята да не влизат в сблъсък помежду си, за да се поддържа равновесието в природата.

     Това е причината, поради която на жени не се позволявало да докосват орлови пери, кожи от вълк, мечка, пума или на друг хищник освен при изключителни обстоятелства. В стари времена нямало как да се види това, което днес е мейнстрийм култура на паууау съборите – жени да носят орлови пера, закичени в косите си, да танцуват с ветрила от хищни птици или бизонови наметки.

    Лозен 

    Лозен е по-малката сестра на известния вожд на апачите чирикауа-Викторио. Родена е около 1840г. в Ню Мексико(Аризона) близо до Охо Калиенте - земя известна по това време като Апачерия.

    Докато момичетата на нейната възраст се учели да приготвят храна и да се грижат за домакинската работа, Лозен предпочитала да се състезава с останалите момчета, да стреля с лък, както и да придружава брат си по време на лов и военни походи. По време на своите юношески години Лозен преминава през т.нар. обред на прехода - церемония за търсене на видение и личен закрилник. След четири дни на глад, студ, жажда и страх, тя получава дарбата да лекува определени болести и придобива свръхчувствителност, която ѝ помага да предвижда действията на врага. Тя решава никога да не се омъжва и вместо това взема решението да живее, за да се бори за оцеляването на хората от своя народ.

     Лозен бързо се прочува сред апачите, както заради изключителната си смелост, така и заради уменията ѝ на церемониален водач, на стратег и разузнавач. За нея Викторио казва: "Тя е дясната ми ръка, силна като мъж, по-смела от повечето в отряда и несъмнено отличен стратег. Лозен е щит за своя народ“. Безспорно тези думи на Викторио са огромно признание за качествата ѝ като воин, а мнозина апачи твърдят, че Лозен надминавала по военна мисъл дори самия Викторио.

       Апачите разказват как веднъж по време на отстъпление, мунициите на бойците останали насред полесражението, докато те самите били обградени от армейски войници. Притиснати и без оръжие, апачите заели отбранителна позиция, но без оръжие нямали никакви шансове да оцелеят. Лозен изтичала първа и из под дъжд от вражески огън успяла да прибере боеприпасите, а сетне да се върне обратно в укритието.

     По време на Гражданската война Мексико е все още под Калифорнийска юрисдикция под командването на ген. Карлтън. През 1874 г.според подписания мирен договор с президента Грант апачите на Викторио остават да живеят в земите на Охо Калиенте. Две години след това американците нарушават този договор и нападат апачските лагери. Жертвите са многобройни, а сред тях е жената и няколко от децата на Викторио. Две от тях успяват да избягат и да се спасят с помощта на Лозен.

     Историческите сведения разкриват още, че когато Викторио се допитвал до Лозен, за да разбере дали врагът ще ги нападне, тя се отделяла настрана и отивала да се помоли. Протягала длани напред и нежно движела ръцете си в полукръг от ляво на дясно, изричайки слова към Усен, върховната сила според апачските представи. Щом протегнела ръцете си към посоката, от която приближавали вражески сили, те изтръпвали и колкото по-близо се намирали войниците, толкова по-силни били болките в ръцете ѝ. 
Превод на молитва, изричана от нея има в книгата на Ева Бол: Days of Victorio

Над таз земя,

в която живеем

Усен има власт

и нейната сила

е и моя сила.

Силата да откривам враговете,

да ги виждам,

само Тя може да ми я даде 

    През март 1877 г. агентът по индианските въпроси Джон Клъм получава заповед да прехвърли намиращите се чирикауа от Охо Калиенте в резерват Сан Карлос, разположен сред мъртвата аризонска пустиня. В резервата условията били сурови, земята не била така плодородна, както в родната земя на апачите и хората измирали от глад и туберколоза, поради което Викторио решава да се върне в Охо Калиенте. Поемайки по тежък път, белязан от постоянните набези на войници от апаческата полиция и враждуващи собственици на животновъдни стопанства, все пак Викторио заедно с Лозен и хората му успяват да се завърнат в Охо Калиенте. Година след това излиза ново разпореждане, че на всяка цена групата му трябва да бъде преместени в Сан Карлос, заради златото, което е окрито на тяхна територия. Викторио, Лозен и осемдесет мъже забягват към планините Мимбрес далеч от семействата си, където водят непримирима война за свободата си. 

     През февруари 1879г. Викторио, сестра му и още няколко мъже предлагат да се предадат, ако армията обещае да върне семействата им от Сан Карлос. През лятото на 1879г.срещу Викторио се предявяват стари обвинения в кражби, конекрадство и убийства и пазителите на закона се опитват да го арестуват. Той успява да избяга, като сформира своя партизанска армия, решен да воюва до последно, разбирайки,че не би могъл да постигне мир с хората, които са го белязали да го убият.

       Набира около 200 маскалеро и чирикауа и води непримирими сражения в Ню Мексико и Тексас. На 14 октмври 1880г. мексикански войници обграждат отряда на Викторио в хълмовете на Трес Кастильос. Там те убиват седемдесет и седем апачи заедно с Викторио, който, както се твърди, паднал на ножа си по време на битката. Много жени и деца били взети като роби. По време на случката Лозен не участва в битката, тъй като остава да ескортира една жена мескалеро и нейното новородено дете през пустинята Чихуахуан. Запасена единствено с пушка, патрондаж, нож и хранителни провизии за не повече от три дни, тя тръгва с майката и детето в това опасно начинание през територия, осеяана с мексикански и американски сили на реда. По пътя изплашена, че евентуален изстрел от пушката би издал местонахождението им, тя успява да убие дългорог бик единствено с помощта на ножа си.

     
    Мнозина смятат, че заради това нейно решение групата на нейния брат е попаднала в засада и я обвиняват, че подобна трагедия не би се случила, ако тя беше между тях и им помагаше.
     След смърта на Викторио Лозен се присъединява към 74-годишния Нана в поход на отмъщението, сеещ смърт в Ню Мексико. За нея Нана казва: „Макар и жена няма по-достоен войн от сестрата на Викторио.“ Впоследствие Лозен се присъединява към Джеронимо след като се отцепва с още 140 души от резервата Сан Карлос през 1885. Американската армия обещава да не депортира отцепниците във Флорида, ако те се предадат доброволно. Воините на Джеронимо се съгласяват и предават оръжието си, но въпреки това ги депортират във Флорида. Като повечето военнопленници Лозен умира от туберкулоза на около 50-годишна възръст.

Прекрасен роман, посветен на нейния живот е Ghost Warrior - Lozen of the Apaches на известния новелист Лусия Сейнт Клейр.

    Бягащият орел

   Чернокраките са патриархална култура, но в устната си традиция пазят спомена за няколко жени-воини. Най-известна сред тях е Бягащият Орел или Питамака, принадлежаща към подгрупата на пиеган. В детството си Питамака носела името „Жената Невестулка“. На 15-годишна възръст родителите ѝ умират. Противно на традициите, които повеляват имуществото на покойниците да се раздаде, а детето-сирак да заживее при другите си роднини, тя остава в дома на своите родители и отглежда сама братята и сестрите си. На 20 години тя се присъеднява към боен отряд, отправил се да краде коне от земите на Флатхед. Воините се опитвали да я разубедят да се върне обратно в лагера, но тя упорствала. Накрая военният водач ѝ позволил да остане, считайки че инатът ѝ ще им донесе добър късмет.
     

    Бойният отряд действително открил врага в единия край на езерото Флатхед. Бягащият орел успяла на своя глава да открадне шест коня пинто, като с това доказала храбростта си. На връщане в лагера ѝ била оказана запазената само за мъжете почест да разкаже публично за своя нанесен ку (боен подвиг). След този случай тя получила новото си име Бягащия орел и станала редовен участник в бойните походи на пиеган.  

    Участвала в още няколко набези преди да бъде ударена смъртоносно в главата от салишки воин някъде през 1850 г. В националния парк Глейшър има паметник, посветен на тази храбра жена от племето чернокраки. Американският военноморски флот също ѝ оказва чест, като кръщава на нейно име един от своите кораби.

    Мразещата жена (Hate Woman)

    Друга чернокракса жена-воин е Hate Woman (Мразещата жена). За нея са останали по-малко устни сведения. Известна е с това, че препускала редом до мъжа си, запасена с няколко револвера. На нея също е оказана честта да разказва и изиграва публично своите подвизи. Известна е още с това, че имала навика да плячкосва своите врагове. Любимият ѝ трофей било седло, бродирана торба за амуниции и бойна тояга. Гордеела се много с един боен поход срещу су, по време на който заедно с мъжа си откраднали 14 вражески коня. 

     

Съпругът ѝ неспирал да се хвали с това, че жена му изпитва толкова силна обич към него, че ако той загинел по време на поход, тя също щяла да се хвърли самоубийствено срещу нападателите си и да умре в битка.




Ползвана литература:

Bad Hand Terry, Michael: Plains Indians Regalia and Customs

Schultz James: "Running Eagle; Woman Warrior of the Blackfeet" , Council for Indian Education, 1996 

Jones, David: "Women Warriors in History"

Aleshire, Peter. Woman Warrior: The Story of Lozen, Apache Warrior and Shaman. New York: St. Martin's Press, 2001.

Moore, Laura J. "Lozen." Sifters: Native American Women's Lives. Ed. Theda Perdue. New York: Oxford UP, 2001. 92-107.