Сега, когато станахме свидетели на поредното завъртане на свещеното колело и поемаме с нова крачка по пътеката, желая на всички ви да вървите с вдъхновение, красота и сила по нея и нека вятърът бъде попътен, погледът бистър, сетивата отворени и мечтите обозрими.
откъс от доклада на Любомир Кюмюрджиев - "Пространството като картина на света и човешкия живот в традиционните концепции на северноамериканските индианци"
Кръстът, вписан в кръг - това е Свещеният кръг на вселената – пространството, в което протича както човешкото съществуване, така и животът като космически феномен. За да бъде разглеждането му по-конкретно и ясно, нека се вгледаме в начина, по който обяснява Свещения кръг една конкретна индианска традиция – тази на вече неколкократно цитираните лакота.
Двете рамена на вписания кръст очертават кардиналните посоки на света. За лакота, както и за всички останали индиански народи, те не са просто запад – север – изток – юг, а свързани с богата и сложна символика координати. Самите посоки са древни, безсмъртни и могъщи същества (често обобщавани като Тхатуйе Топа, Четирите вятъра) – Уазия, снежният великан от севера, Уийохиянпа, източният дух, Итокага, благият повелител на юга и Уийохпея, свързаният с Гръмотевичните същества дух на запада. Всички те са своеобразни стражи на сакралното пространство, но и помощници и закрилници на хората в земните им дела.
Посоките имат своите цветови измерения, според които западът се асоциира с черното, северът с червеното, изтокът с жълтото, а югът с бялото. Те са представени и от характерни свещени животни – черна мечка на запад, бизон на север, скален орел на изток и елен на юг. В границите на лакотските традиции съществуват и други версии за животните, които репрезентират посоките – например, черен кон за запада, бял жерав или лебед за юга и т. н. – но тази вариативност е характерна за представите на прерийните племена, интерпретирани в голяма степен от индивидуално получените в сънища и видения указания от духовете.
Кардиналните посоки са свързани и с годишните сезони – изтокът е пролетта, югът е лятото, западът се асоциира с есента, а северът със зимата. Тези асоциации внушават идеята за движението на пространството – за въртенето на Свещения кръг, благодарение на което възниква и се поддържа самото съществуване на света и човека. Преходът от зима към пролет е всъщност завъртането на Кръга от север на изток; есента сменя лятото, когато Кръгът се завърти от юг на запад и т. н. В този смисъл времето се осъществява като следствие от движението на (в) пространството. Това схващане е отразено и във обвързаността на световните посоки с възрастовите периоди в човешкия живот: изтокът е детството, югът – младостта, западът – зрелостта, а северът е старостта.
Цикличното въртене на Свещения кръг е постоянно и безкрайно – то е залог за хармоничното съществуване на света и затова човешките същества трябва да координират мислите и действията си в съответствие с този сакрален пространствен модел. Целият човешки живот е едно пътуване през пространството – “ходене по Свещения кръг”, както се изразяват индианците. Лакотският духовен водач Джон Куцият Елен определя вселената като “кръгове в кръгове” – такова е и пространството, в което протича човешкото съществуване. Индивидът не “остава” по време на цялата си младост само в южна посока, нито пък “стои” непрекъснато на запад в зрелите си години. Северът, изтокът, югът и западът се въртят и в границите на денонощието – полунощ, изгрев, пладне, залез. Така свещеното пространство се проектира във всеки миг от съществуването.
Важна роля играят и свързаните с посоките качества – традиционният лакота ги познава и се стреми да ги направи достояние на собствената си личност, в зависимост от конкретната необходимост. Изтокът носи светлината на Слънцето (Уи Тункашила) и довежда новия ден. От източното небе грее и Зорницата (Анпо Уичахпи) – Звездата на Висшата мъдрост. Ето защо се смята, че Уийохиянпа дарява просветление и духовно пречистване, носи надежди и ентусиазъм. Лакота обаче предупреждават, че при прекалено общуване с този дух съществува опасност човек да се превърне в отвлечен теоретик, комуто липсва практическа насоченост и изява. Югът носи топлина и цъфтеж, дарява изобилие. Той се грижи за потомството, лечението и обновлението. Понякога този дух може да бъде лекомислен и непостоянен.
Западът владее над нощта и мрака; там се отделя духовното от материалното, душата от тялото. Твърде дългият престой в посоката на Уийохпея води до прекалено “заземяване” – привързване към материалното и страх от неговата загуба. От запад идват Гръмотевичните същества, които са ужасни в своята чудовищна мощ, но се борят със злото в света. Пак от тази посока пристигат и животворните дъждове. Северът изпраща ледените вихрушки, студа и снега. Дарява физическа сила и духовна мощ, учи на издръжливост. Уазия е суров и опасен, ала и мъдър дух – той е покровител на хладния разум. Ето защо твърде дългото общуване с неговите сили превръщат човека в безчувствен и стараещ се да подчини всичко на логиката. В този смисъл съществуват “източни”, “северни” и т. н. типове хора; идеята е, че всеки човек – а и въобще всяко същество – има свое място върху Свещения кръг (в сакралното пространство), но то не е статично, защото животът е именно “пътуването по Кръга”.
Към четирите кардинални посоки лакотските традиционни концепции прибавят още три – горе (Ате Шкан, Бащата Небе), долу (Ина Мака, Майката Земя) и една посока, наричана най-често “седмата” или “център”, или “тук и сега”. Цветът на небето е син, на земята е зелен, а на центъра – неопределен (понякога определян като виолетов или лилав). В небето кръжи духът орел, а земята е представена от бизона и мечката. Седмата посока има по-особени измерения. Тя се явява пресечна точка на другите шест; същевременно това е и посоката, определяща вътрешното пространство на човека, неговият духовен път и усъвършенстване, чиято крайна цел е намирането на “правилното място върху Свещения кръг.” Тази посока се изявява и в това, че където и да застане човек – ако е пречистен и отворен към свещеното пространство на света – той се намира в центъра на сакралната координатна система. Така например при инипи (парната церемония) лакота влизат в “утробата на Майката Земя” – в центъра на пространството – за да се пречистят и обновят. Токея Инажин, съвременен лакотски флейтист, певец, танцьор и разказвач, представя една колкото поетична, толкова и дълбоко философска версия за произхода на Седмата посока – центъра на индианския свят:
“След като Уакан Танка, Великият Дух, подредил шестте посоки – изток, юг, запад, север, горе и долу – останала още една, без определение. Но точно тя била най-могъща, тъй като носела най-голяма мъдрост и сила. Ето защо Великият Дух пожелал да я постави някъде, където тази посока не ще бъде открита лесно. И той я скрил там, където хората най-трудно биха се сетили да я търсят – в сърцето на всеки човек.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар