Каменното наметало

 подготвил: Н.Янков

Тази история се случила в земите на Анитсалаги, по-известни като Чероки, чиито ловни земи в миналото се простирали на територията на няколко съвременни щата Тенеси, Северна Каролина, Вирджиния, Алабама и Джорджия. Церемонията по събиране на реколтата от млечна царевица тъкмо била привършила и жителите на селището, състоящо се от две хиляди души били заети с пречистващи ритуали. Мъже, жени, деца и старци топели телата си по седем пъти в близката река, почиствали домовете и семейните огнища, изхвърляли овехтелите дрехи и съдини и се събирали за празници, в сърцето на които стояла идеята за прошка и побратимяване.
Междувременно ловците се готвели за важен ловен поход. Те също преминавали очистителни процедури, но за разлика от съплеменниците си постели с дни, провеждали церемонии в колибата за потене, пиели билкова отвара, която наричали „черна вода” и пречиствали кръвта си, като раздирали кожата са на тънки ивици  с помощта на острите зъбци на гребоподобно пособие.

    И така след едноседмични приготовления воините тръгнали за голям сезонен лов. Един млад скаут, който имал задачата да разузнава избързал пред ловната група, която вече се готвела да бивакува в своя ловен лагер, и се качил на близкото възвишение, за да огледа хоризонта. В далечината съзрял странна фигура, която вървяла тежко-тежко,
като че носела камъни на гърба си. Като наострил поглед, видял, че фигурата била на старец, а от ръката му се излъчвало особено сияние. Скаутът забелязал, че старецът държи пръчка и че точно от нея се носела тази светлина. „Това не е обикновен старец”, рекъл си скаутът и затова решил да го понаблюдава още известно време. След малко видял нещо странно. От време на време старецът се спирал и насочвал тоягата в някоя посока. След това  доближавал върха й до носа си и като че я подушвал. После тръгвал в посока на черокското селище. Всеки път щом се зачудел за посоката, насочвал тояжката и я душел. Младият скаут вече знаел, че този старец не е случаен и че притежавал голяма сила , но искал да види какво ще прави, като стигне близката река, която никак не била малка по размер.
     Старецът с бавна стъпка стигнал една долина и наистина пред него се изпречила бурна река. Тогава старецът метнал блестящата тояга над реката и тя се превърнала в каменен мост, по който той с лекота преминал. Това вече сепнало скаута, който уплашен от способностите на странника хукнал да предупреждава събратята си. Щом влязал в селището, мигом потърсил най-мъдрия знахар и му разказал всичко. Знахарят веднага разбрал, че това не било човешко същество, а людоед, когото назовал „Каменно наметало” или „Изтъкан от камък”. То бродело в търсене на непредпазливи ловци, с  които да засити глада си. Никой не можел да избяга на людоеда, защото вълшебната му тояга го водела като хрътка. Мъчно можел да бъде убит, защото имал каменна кожа.
-    Какво ще правим тогава? Всички ще умрем по толкоз злочест начин - взел да се вайка скаутът.

-   Има само един начин – отвърнал шаманът. – Единствената слабост на „Каменните наметала” е жената в луна (менструираща). Не може да понася присъствието им.

Така шаманът и скаутът бързо потърсили седем жени в луна, като при това една от тях била в своя първи ден, когато женските сили са най-могъщи. Сетне ги накарал да се съблекат и да се наредят покрай пътеката. Срам не срам жените се съблекли и подредили край пътеката с надежда, че така ще отблъснат чудовището.
Скоро то се задало с бавна, тежка походка. Щом доближил първата гола мома, старецът рекъл:
-  Дете, недей да стоиш така. Много си болна, прибирай се.

После стигнал и втората:

- Дете мое, не изглеждаш добре, прибирай се.

Първа капка кръв се стекла от носа на стареца и той започнал да губи сили.

-  Дете, не миришеш добре, болна си.

На четвъртата и петата старецът започнал да преплита крака и да залита. От ноздрите и ушите му избили кървави линии. Главата му се маела. На седмата гола девойка, вече не могъл да обели и дума. Свлякал се на земята напълно омаломощен и заспал. Шаманът само това и чакал. Приковал на седем места за земята тялото на людоеда и съобщил на хората, че вечерта ще се съберат за специално събитие. Когато вечерта дошла знахарят накладил огън върху тялото на людоеда и го запалили, а всички от селището се събрали около кладата. С разпалването на огъня старецът-людоед започнал да пее свещени песни, в които призовавал разни тайнствени сили, взел да изрича заклинания. Колкото повече огънят засилвал, толкова повече той разкривал тайните си. Накрая гласът му стихнал и старецът издъхнал. Огънят продължил да гори мощно. Успокоени, че чудовището вече няма да ги тормози всички се разотишли. На сутринта шаманът отново събрал хората и им заръчал да разрушкат пепелта. На място на обгоряла плът и кости имало бучка червена боя и един камък. Шаманът прибрал камъка за себе си, знаейки, че ще може да го ползва като лечител. После взел да вика един по един своите съплеменници и боядисвал всеки по лицето и гърдите с червената боя. Докато го правел им казвал:

- Мислите за молитвите и желанията, които са в сърцата ви. Тази боя е магична. Всеки ще получи това, за което копнее.

И така един си мислел за ловна медицина, друг за умението да майстори, трети поискал да се ожени за конретна жена, друг да живее дълго. И наистина всичките им желания се сбъднали.