четвъртък, 11 август 2011 г.

ЧЕРНИЯТ ЕЛЕН. ГЛАВА 1. СТАРИТЕ



Като се замисля, едва ли някой въобще знае какво е да си индианец. Самата дума индианец не значи нищо. Затова никой не знае нищо за индианците. Ето защо искам да ти разкажа за детството си, за живота си, за това кой съм аз.

Никога не съм чел книги. Не са ме обучавали по този начин. Това, което казвам тук, съм научил от самия живот. Него смятам да ти разкажа. Израснах с Чанунпа, Свещената лула, и винаги съм имал дух водач. Той е този, който ме е водил към всички затруднения и всички препятствия, през които е трябвало да премина. Той е и този, който ме е извеждал от тях. Духът винаги намира пътя. Чанунпа намира пътя. То е като еленова пътека – ако я откриеш и тръгнеш по нея, тя ще те изведе до билки, изворче и подслон.

Всичко започна, когато бях на пет години. Тогава ми бе дадена свещената сила. Тя е принадлежала на прадедите ми. Моите дядо и баба пожелали да оставят нещо на народа ни – не само за мен, но и за тези, които ще се родят след мен. Искали го заради неродените, чието идване на този свят предстои. Ние имаме предсказание за тази свещена сила, направено преди деветнадесет поколения. Дотам достигат спомените ни. На всеки седем поколения нашият народ се събира на голяма среща. Вие сте ни назовали сиукси, но ние се наричаме лакота. Ние сме народът на Земята, защото живеем близо до нашата Майка, Земята. Отначало всички сме говорили един език и сме споделяли еднакво мислене. В края на седмото поколение, когато се провела първата голяма среща, вече имало множество различни езици. После пак сме се разпръснали, разпилели сме се във всички посоки – и на срещата след още седем поколения сме говорели на още повече езици. Всеки път щом народът ни се събирал, всички трябвало да си припомнят откъде произлизат. Хората си спомняли, че сме част от огъня, от камъка, от водата и растенията и затова сме в състояние да общуват с всички създания. И въпреки че вече говорим различни езици, продължаваме да мислим като едно, защото знаем откъде сме дошли. Ние все още помним корените си.


Народът ни бил предупреден, че ще се яви незнайна сила и ще донесе със себе си сянката на съмнението. И тази сянка на съмнението ще причини само нещастия, разруха и даже смърт. За нас смъртта означава, че си си отишъл завинаги. Белият човек смята, че смъртта е умиране на физическото тяло, но за нас то е само заспиване. Истинската смърт настъпва, когато духът си отиде завинаги.

Научих тези простички, детски работи, когато бях на пет. Ние имаме своите биологични майки и бащи, но истинският ни Баща е Тункашила, Създателят, а истинската ни Майка е Земята. Те дават живот на всяко живо същество и затова всички сме свързани. Родени сме от една Майка и един Баща. По тази причина ние винаги казваме митакуйе оясин. Изричаме тези думи на влизане в свещената колиба на каменния народ – инитипи, – както и в края на всяка молитва. Те означават „всички са мои роднини” и ни напомнят за връзката ни с всичко съществуващо.

Бях обучен в традициите, тъй като преди деветнадесет поколения било предсказано, че това ще се случи и че ще получа този дар на петгодишна възраст. Старите хора ме очакваха, бяха подготвени за идването ми. Ето защо аз пораснах, когато станах на пет години. Външно бях хлапе, но умът ми беше на възрастен.

Когато старите разговаряха, винаги седях при тях. Бях малък, но ги слушах внимателно. Трудно е да чуеш какво казват старите хора. Трябва да имаш много търпение, защото когато говорят, те споделят помежду си какво са осъзнали за причините, за усещанията, за неуловимото в света наоколо. Разбират се мълчаливо. Общуват в мислите си и накрая обобщават всичко в една дума. Само една дума, изречена на глас. Могат да разговарят цял ден и да изрекат една-единствена дума. На следващия пак ще общуват и ще прозвучи друга дума. Така за три или четири дни говорене старите могат да кажат само три-четири думи. Но ако доловиш тези думи, значи наистина си ги чул, значи си ги разбрал. И никога няма да ги забравиш, защото чуването и разбирането е дошло от твоето подсъзнание, ти си вникнал в тях. Едната половина от мозъка ще ги възприеме, а другата ще ги запомни, така че ще останат с теб до края на дните ти. Нещо повече – тези думи ще бъдат предадени на следващото поколение и на по-следващото, всъщност на бъдните четири поколения. Ето това е наистина трудно за разбиране за днешното общество.

В главата ми има нещо като малък магнетофон. Мога да го оприлича и на цветен телевизор с видео, което записва. Натискаш копчето и електричеството се задейства, раздвижват се онези малки водни мехурчета или молекули и се появява звук. Изключваш го и настъпва тишина. По този начин работи умът ми. Сядах при старите хора и включвах видеото. Оставях го да записва дори и когато си лягах. Заспивах, а електричеството действаше – записваше ставащото, захранваше сърцето ми, контролираше дишането ми и ме поддържаше жив. Така, докато спях, аз продължавах да слушам и да се зареждам с духовната сила, извираща от мъдростта, коятто ни е дарена от Създателя и нашата Майка, Земята. Тази сила е винаги тук. Тя тече постоянно и никой не може да я контролира – нито правителството, нито Бюрото по индианските въпроси. Силата протича непрекъснато.

Така стояха нещата при мен. Седях и слушах старците, които общуваха със силите наоколо. Когато дойдеше разбирането, прозвучаваше една-единствена дума – свещена дума. Попивах я и тя ме изпълваше със смисъл, с усещане за неуловимото. Затварях очи и пред мен се появяваха малки движещи се картини. Виждах молекулите, подобни на малки сапунени мехурчета, и дори гените и клетките. Чувах думата и я запомнях завинаги. Не беше нужно да я записвам и да я пазя в някакъв архив.

Искам обаче да уточня нещо – никога нищо не съм откривал. Не харесвам думата „откривам”. Моят народ – народът на Земята – никога не е откривал каквото и да било, защото е част от огъня и от камъка, от водата и от растенията. Не сме откривали и не сме създавали нищо, просто защото сме част от него. Знаем, че е така, защото все още сме свързани с корените си.


Като малък обичах да слушам старите хора. Другите деца отиваха да играят, а аз оставах да ги слушам. Баба и дядо забелязаха това и се молеха за мен. Когато се подготвяха за церемония, идваха при мен и ми връчваха тютюнево вързопче1, стръкче салвия или кедър. „Ето, вземи” – казваха те и ми даваха тези малки дарове.
Това е пътят на духа. Предците ни отдавна бяха предвидили, че това ще се случи, ето защо дядо и баба внимателно наблюдаваха поведенето ми и ми даваха салвия и кедър – на мен, дребосъка. Всъщност аз самият бях едно тютюнево вързопче, малък молитвен дар.

Всичките ми братя и сестри бяха хубавци и хубавици. Като по-големи синове и дъщери, те се ползваха с привилегии. На масата сядаха първи, а аз хапвах каквото останеше. Вкъщи спях върху дървата за печката. Обаче когато бях при баба и дядо, нещата стояха другояче. Сутрин те ставаха рано и аз се мушвах в леглото им. Сгушвах се под завивките на топло и си поспивах до късно. Като дойдеше време за закуска, баба и дядо я приготвяха и чак тогава ме будеха: „Ставай да хапнем!” Когато бях у тях, винаги се хранех първи.

Щом станах на пет, баба и дядо отправиха молитва към Тункашила да ме дари с нещо, на което да се уповавам, и което да помогне на поколенията след мен – на по-малките деца и на още неродените. Направиха церемония и се молиха за мен. Аз стоях между баба и мама, а дядо водеше церемонията. Загасиха лампите и духовете почнаха да влизат право през тавана. Виждах ги като светлинки, които танцуваха из стаята и щом се удареха в нещо, то се осветяваше и наоколо пробягваха малки мълнии. После светлинките затанцуваха около мен и аз взех да размахвам ръце, преструвайки се, че искам да ги уловя. Една ме удари в челото. Аз посегнах да я сграбча, но в същия момент друга ме тупна по рамото. Замахнах натам и тогава трета ме удари по гърба, въпреки че се бях облегнал на стената. Удари ме, сякаш там нямаше нищо.

Понякога духовете се явяват в образа на дрънкалки от кратуни. Обикалят стаята и дрънкат. Веднъж една такава дрънкалка дойде при мен и се пъхна в крачола на панталона ми, промуши се и някак си успя да излезе през ръкава на ризата. Естествено, опитах се да я хвана, но без успех. Духовете си играеха с мен. Показваха ми какво могат. После се приближиха други две дрънкалки и аз усетих как две ръце ме хванаха за китките, а други две – за глезените. Беше ми се сторило, че са дрънкалки, но се оказа, че са ръце. Вдигнаха ме във въздуха и започнаха да ме люлеят, а някакви други ръце взеха да ме гъделичкат. Знаеш ли, онези бели хора, които по-късно ме наричаха „глупав индианец”, може и да са имали право! Сигурно наистина съм такъв, защото ако имах поне малко мозък в главата, щях да крещя: „Олеле, мамо!” или нещо подобно. Вместо това аз ритах с крака и се смеех.
По-късно духовете започнаха да ме подмятат из тъмната стая. Различни ръце ме поемаха, гъделичкаха ме и пак ме хвърляха. На четвъртия път ме метнаха право през тавана. Полетях из Слънчевата система. Е, това вече си беше страшничко! Виждах хиляди звезди покрай мен и те ми показваха силите на вселената. Там беше Създателят със своята мъдрост, а отдолу – познанието на Майката Земя. Видях някакъв човек, имаше и огън там. Видях също вода, както и орел, кацнал върху олтар. Всеки път, щом вдигнеше крилото си, под него се разпалваше огън, а щом го спуснеше, зафучаваше мощен вятър – като самолет, прелитащ през стратосферата. Студен и топъл въздух се сблъскваха и ставаха на пара. После всичко се завъртя в спирала и се движеше по посока на часовниковата стрелка, а в центъра, точно по средата, стоеше неподвижно Слънцето. В края на спиралата се виждаше Земята, приличаща на скала, заедно с още седем камъка [планети], подредени наоколо като върху писта за надбягване.

Тогава чух думите на духа: „Като се върнеш на Земята, предай на твоите хора да се обичат помежду си и да се държат за свещената Чанунпа, защото има да се случват разни неща.” Така ми каза той. После ме върнаха обратно. Сякаш летях върху свистяща въздушна струя. Когато се спуснах при олтара, духаше вятър. Бяха надвиснали облаци и щеше да се разрази буря. Всичките ми роднини бяха там. Наоколо се стелеше бледа лунна светлина и като че ли тук и там имаше някакви сенки. Къщата, подът, таванът – всичко беше изчезнало и аз стоях навън, на открито. Навсякъде около мен се люлееше висока трева. Роднините ми бяха там и можех да говоря с тях, но всички те приличаха на сенки – ефирните сенки на предците ми. Тогава разбрах, че един ден те ще си отидат. Ще оставят своите одежди2 и плътта им отново ще се превърне в земя, а от нея ще израснат треви, бурени и цветя. Разбрах обаче и това, че винаги ще мога да общувам с баба и дядо, с мама, татко и всички други роднини. Бях щастлив, че няма да загубя нищо и никого.

Осъзнах, че онзи олтар, който бях видял, е била вселената, а купчинката пръст под него – Земята. Разбрах още, че когато си отида, ще продължа да общувам с моите хора, макар че те ще изглеждат като сенки. И най-важното – дадох си сметка, че силата не е нещо, с което можеш да си играеш. После разказах на роднините си какво бях научил от духовете.

Щастлив съм, че това видение ни бе дадено, когато бях още малко момче. След случилото се баба и дядо постоянно ми повтаряха да помня мястото, където то бе станало: „Не се отказвай! Не тръгвай в други посоки! Остани тук! Остани тук!” Разбираш ли, за повечето хора това бе просто някакво си място, но аз бях видял нещо, което беше там постоянно. Дядо ми каза: „Не си тръгвай! Един ден ние ще си отидем, но винаги ще се връщаме тук и ще ти помагаме. И силите на Четирите вятъра ще бъдат с теб. Бъди смел, бъди непоколебим. Моли се и не тъжи. Не се обезсърчавай! Не бъди самотен!” Ала когато те си отидоха, аз се почувствах наистина зле.



Имаме една стара история, разказваща за чувството при загубата на любимо същество. Едно кученце си играело сред дърветата и високите треви край някакъв лагер, когато глашатаят наредил на хората да разтурят лагера и да се преместят. Всички се втурнали да събират покъщнината, но едно от децата не можело да си намери кученцето. Другите хора му помагали в търсенето, ала така и не открили кутрето и се наложило да тръгнат без него. Момчето постоянно поглеждало назад и не спирало да плаче. Всичките му приятели също тъгували и плачели, но продължавали напред.

И аз бях като онова загубило се кученце. Молех се, но баба и дядо вече си бяха отишли. Когато се върнах от гората в изоставения лагер, вече се бе стъмнило и не знаех по кой път са поели. Седях и плачех. Бях обезсърчен и самотен.

Не щеш ли някакъв съгледвач минал през мястото на стария лагер и повикал кутрето. То заскачало от радост, като го видяло. Понеже знаел накъде са поели хората, съгледвачът го взел със себе си. Яздил цяла нощ и на сутринта настигнал другите. Щом видели животинчето, всички много се зарадвали. Никой не знаел кой е съгледвачът. Кученцето било доведено от двукрак дух.

И така – аз се моля, но баба и дядо вече ги няма. Отишли са си. Целият лагер се е преместил. Цялото западно полукълбо се е преместило. Аз съм само едно загубило се кученце, което седи разплакано край изстиналото огнище. Чувам кон наблизо, а след малко и нечий глас. Онзи съгледвач идва. Разпознавам го – него и коня. Щастлив съм. Той ме утешава и ме води при моите хора.

Дядо и баба се бяха молили със свещената Чанунпа на Тункашила да ме благослови – и духовете ми дадоха сила. Дариха ме с капка мъдрост и трошица познание. Получих нещо, на което да се уповавам, за да мога да помагам на децата и на още неродените, та и те да могат да се опрат на него. Така щях да ги поведа обратно към Тункашила и към нашата Майка, Земята. Дадоха ми силата на Четирите вятъра, а тя е огромна. Хубаво е, че не съм ходил на училище, иначе сигурно щях да пропилея този дар или дори по-лошо – да се обърна срещу него.

Всичко това се случи, когато бях на пет. Оттогава пораснах и научих много за свещените сили. Докато навърша девет, бях усвоил цялата терминология, с която днес си служат в университетите. През тези четири години всичко беше като някакъв филм. Всяко нещо, което видех, помиришех, чуех или вкусех, записвах с помощта на цветния телевизор в главата си. Така научих това, което знам. Правех запис на всичко, което сетивата ми улавяха, а после можех да превъртя касетата или да пусна повторно целия филм. Непрекъснато идваха нови неща. Постоянно добавях нови и нови картини. По този начин опознавах света. А с духовната сила можех да видя дядо, неговия баща, родителите на неговия баща и дори още по-назад. Можех да видя целия си народ, целия лагер – и знаех, че всички са мои роднини.

На девет години взех Свещената лула и се изправих пред Тункашила и Майката Земя3. Стъмни се, около мен се скупчиха облаци и видях светкавици да проблясват под тях. Тогава дойдоха силите на Четирите вятъра. Отначало усетих как някой ходи зад мен. Ясно чувах тежките му стъпки. При всяка крачка земята потреперваше. Цялата планина започна да се тресе. Тогава много се уплаших. Опитвах се да превъзмогна страха и да си вдъхна кураж, като си говорех: „Хубава работа, Черен Елен – какво ти става? Ти си от мъдро, уважавано семейство. Да не вземеш сега да побегнеш от страх?”
Скоро чух в далечината бухане: „Бухуу, бухуу”. Звучеше като зов на бухал, но беше много по-дълбоко и могъщо. Разбрах, че духовете идват и сърцето ми заблъска в гърдите, направо щеше да изхвръкне. Настръхнах, сякаш някой изливаше студена вода по гърба ми. Като че ли ребрата ми стърчаха навън и водата се отцеждаше от тях капка по капка. Опитвах се да се моля и в същото време бях напрегнал слух да чуя и най-малкия звук, взирах се да видя и най-малката подробност. В главата ми беше бъркотия и умът ми бясно препускаше. Ако не ме беше толкова страх, сигурно щеше да е забавно да се наблюдавам отстрани как се опитвам да правя три неща едновременно! Чувах сърцето си да бие неистово. Стоях там, стиснал в ръце Чанунпа и се опитвах в едно и също време да си вдъхна кураж, да слушам и да се моля.

Да, аз се молех, но трябваше да го правя със сърце. Насочих цялата си концентрация и мисли от главата към сърцето. Сега всичките ми сетива – слух, обоняние, вкус и осезание – бяха свързани с него. Духът ми се опитваше да осъзнае силата, която приближаваше зад мен. Продължавах да си повтарям: „Дръж се! Опитай да се молиш!” Помолих се пак и се успокоих, но още чувах стъпките. Последва ново бухане, този път по-силно. Колкото по-близо идваха стъпките, толкова повече звукът се усилваше. Внезапно усетих тялото си кухо. Звукът отекна вътре в мен и целия ме разтресе.

Продължавах да се моля, а в ума ми се въртеше нещо като: „Брей, май наистина съм се побъркал! Ако имах малко акъл, трябваше вече да съм си плюл на петите...” Само че у мен вече не беше останала и капка здрав разум. Чух бухането за трети път, а после и духът да казва ясно и отчетливо: „Идвам, идвам”. Сякаш бухането идваше отвън, а гласът ми говореше отвътре. Последва четвърто бухане и нечий пръст ме сръга в гърба, побутна ме. За малко да побягна от страх! Умът ми ме подтикваше да го сторя, но не можех да помръдна от мястото си. Вместо да избягам, започнах да се моля. Всъщност бях залепнал за земята. Държах Чанунпа и се ослушвах, а гласът проговори отново: „Тук съм. Тук съм” – и като че ли пак идваше отвътре, звучеше в самия мен. А после пак чух онова „Бухуу, бухуу” някъде отстрани.

О-хо, аз си имах компания! Като си помислих това, ми стана някак по-добре. Страхът ми се стопи – сякаш някой ме утеши, погалвайки с ръка косата ми. Духът се приближи и седна пред мен. Аз също седнах. Сега можехме да си побъбрим. Беше наистина прекрасно! Говорихме и аз можех да му кажа каквото ми е на сърцето. Той отговори на всичките ми молитви. Дори ми повтори точните думи, които бях изрекъл, като отвърна на всяка една от тях. (Когато се молиш, помни добре какво казваш. Понякога думите сами се изплъзват от устата и отлитат.) После си тръгна. Когато си отиде, на мястото, където беше седял, лежеше едно камъче. Народът на камъните също говори. Научих много от този дух.

На девет години научих нещо за Чанунпа. Бях се върнал от търсенето на видение и един ден държах в ръце парчето дърво и парчето камък [Свещената лула], когато покрай мен премина някакво кученце. Рекох му: „Здравей, приятелче, как се казваш?”

Кутрето спря, погледна ме... и ми отговори. Изведнъж осъзнах, че с помощта на лулата мога да разговарям с животинчето. Бях направо възхитен – като дете с чисто нова играчка. Разбрах, че чрез Чанунпа мога да говоря с дърветата, с камъните, с бизоните. Мислех, че всеки знае за това малко „уоки-токи” и може да разбира езика на създанията около нас. Смятах, че съм едва ли не последният, който е открил тази изумителна способност, но се оказа, че никой дори и не подозира за съществуването й. Когато разказвах за това, хората си мислеха, че или съм се побъркал, или дрънкам врели-некипели.

Бях още хлапе, но имах ум в главата. Като се върнеха от училище, големите ми братя и братовчедите все ме привикваха: „Ей, фъстък – я ела тук! Учителят ни зададе едни въпроси и не знаем как да им отговорим. Ще кажеш ли отговорите?”

Казвах им ги, а те ме предупреждаваха да си държа езика зад зъбите и ме пращаха да играя с хлапетата или с моите направени от кост кончета. Отиваха на училище с моите отговори и после развяваха вкъщи пълни с шестици бележници. Никога обаче не си признаха кой им е изкарал шестиците, а аз трябваше да си затварям устата. Тъй че си се шляех насам-натам и си играех с другите деца на моята възраст, но ми сечеше пипето.



Тункашила ми даде сила и способности, но и задължения. Вместо да ме издигат над другите, духовете ме държаха здраво на земята. Сложиха ме в краката на всяко създание, дори на малките мравчици. Поставиха ме в услуга на всичко живо. Моето име е „На вашите услуги”, аз съм като малка изтривалка с надпис „Заповядайте”. Изтриваш си краката и влизаш в свещеното пространство. При мен идват всякакви хора със своите болести, грижи и неволи. Избърсват си краката и започват нов, хубав живот. Получих заръка да използвам Свещената лула като бастун, който да ме отведе при Тункашила и Баба Земя, където няма смърт. Там животът е вечен.

Чанунпа е бастун, който винаги може да ти служи. Старите индианци я наричаха „кон” заради нейната сила и търпение. Конят мисли бавно, но веднъж вземе ли решение, действа светкавично. При човека е точно обратното. Той мисли със скоростта на светкавица, но в действията си е много пипкав. По-бавен е даже от костенурка.

Старите хора винаги разказват простички истории – като детски приказки. Аз научих много от моите баби и дядовци. В духа на лакотската традиция имах единадесет дядовци и баби, които ме учеха на свещените пътища – понякога с цели истории, а друг път съвсем накратко, с поговорки. Така например често ни казваха, че животът ни ще бъде дълъг, ако даваме храна на старците и децата. Трябва да запомниш това. Винаги се грижи за старците и сираците и Тункашила ще те благослови – ще те дари с дълголетие. Ще имаш щастието да дочакаш бръчки по лицето, ще видиш как старата ти кожа ще надживее всички съвременни материали. Аз самият изтърках и скъсах много чифтове джинси, но все още нося рождената си „дреха”.

Мога да кажа, че бях първото индианско момче, което научи всичко за сегашния свят с помощта на силите. Навлязох в общуването [английския език], за да изуча белия човек. Беше като разходка из Статуята на свободата. Влизаш вътре и стигаш до ръцете, после се качваш до главата и поглеждаш навън през прозорците в короната. И при мен беше нещо такова. Разходих се навсякъде из белия човек. Влязох в сърцето му. Надникнах в главата му и дори погледнах през неговите очи, за да разбера какво вижда, как възприема света. Така научих, че белият човек, когото ние наричаме уашичу4, има наистина остро зрение. Очите му са способни да виждат ползите от нещата, но не и духа им.

Влязох и в ушите на белия човек и чух рокендрол, радио и телевизия. Когато стигнах до обонянието, там ми замириса на всякакви маскировъчни аромати. Усетих миризмата на множество парфюми, като в основата си повечето имаха алкохол. Те не лекуваха, просто прикриваха. После отидох при вкуса на белия човек. И там всичко беше маскировка. Само бира, вино, уиски. Белите обичат вкуса им и стават алкохолици. Това е болест. Не можеш да мислиш, нито да вървиш в права линия и пощуряваш. Пият до вцепеняване и наричат това „разпускане”.

Накрая отидох при чувствата и усещанията на белия човек. Открих само някакви уреди като термометъра, който показва колко е горещо или студено, защото явно това не може да се установи по друг начин. Животът на уашичу се гради върху машинарии, всичко в него е механизирано. Ето, това видях – и после се върнах.

Може да се каже, че съм нещо като съгледвач за моя народ. Работата на такъв воин е тежка. Още по-тежко е да бъдеш самотен съгледвач като мен, защото може да ти налети цял отряд врагове. В такива случаи залозите са срещу теб и трябва да маневрираш умело, за да се отскубнеш. Не става дума само за физически врагове. Има болести и всякакви видове смърт, от които трябва да се изплъзваш. Ала за щастие силите на Четирите вятъра са тук и помагат. Те могат да изпотъпчат всичко по пътя си, точно като стадо бизони. Ако им се изпречи тумор, ще го смачкат. Ще стъпчат всичко – болка, тъга, болест – и ще го превърнат в прах. Те притежават силата да рушат. По този начин оправят нещата. Никога не носят вреда – единствено здраве и подкрепа.

Койотът също притежава такава сила. Ако изпаднеш в беда, можеш да извикаш малкия койот и той ще те измъкне от неприятностите. Силата му е голяма. Какво ли не използват хората, за да се отърват от него – отрови, капани, пушки, хеликоптери, самолети – но той все оцелява. Койотът има тази сила – и ние също я имаме.

Аз не говоря английски, но за сметка на това владея лакотски. Ако разбираше езика ни, щях да те изненадам, като ти разкрия отговорите на някои загадки, които вашите учени изследват в момента. Що се отнася до английския, разбирам всичко, което се казва. Моля се и ти да придобиеш същата сила. Двамата с теб не се различаваме. Въпросът е в разбирането. Вие просто сте се отклонили от него, избягвали сте го в продължение на хиляди години. Стигнали сте дотам, че сте загубили връзката. Сега се опитвате да намерите корените си. Те още са тук. Мога да разговарям с теб и да ти помогна. Аз съм само един инструмент, нищо повече.

Сблъсках се със силите на петгодишна възраст, а сега съм на шестдесет и осем. Те направиха от мен нещо като доктор на науките. Аз съм част от огъня, камъка, водата и растенията. Творение съм на Тункашила и съм роден от Майката Земя. Тя ми е предоставила всичките си дарове, без да иска нищо в отплата. Никога не съм откривал нищо. Не съм оформял или моделирал каквото и да е. Може би затова казват, че съм глупав индианец. Опитвам се да разбера защо смятат така. Понякога си мисля, че може би те са прави, а аз просто сънувам някакви налудничави сънища. В такива моменти се щипя и си казвам: „Ей, събуди се!” Понякога е трудно да си индианец.

Моят народ разказва, че и преди за лакота, хората на Земята, е имало тежки времена. Духът ми показа безбрежно количество вода и дълъг остров, лежащ по средата. Нарича се Островът на Костенурката, а в съвременната терминология е известен като „западното полукълбо”. Това място е обител на мира – духовете са ни казали така, а лакота означава „мир”. Ние сме лакота. Ние сме жива легенда, реално доказателство за мира. Днес е трудно да бъдеш човек на мира, но аз съм благодарен на моите баби и дядовци, че са ме учили как да бъда такъв.

препратка от http://a3.stalker.bg/11_06_22/page_4.php

Няма коментари:

Публикуване на коментар