сряда, 17 март 2010 г.

Нападателни тактики на ирокезите срещу укрепени селища на Североизток през ХVІІ век - I част



Дълго време обществената, академична и медийна представа за военното дело на коренното население от американския Североизток се формирала главно от описанията на Британската и Френската армии, чиито войници често си патели в гъстите, негостоприемни гори на американския континент. Така се наложило схващането за “дебнещия индианец”, който стреля под прикритие и прави засади само когато многочислено превъзхожда врага. Макар да е донякъде вярна, тази представа не отговаря изцяло на истината. Според изследователя Даниел Райхтер ”усилията да се намалят смъртните случаи допринесли за утвърждаването на няколко тактики, които европейци и американци считали за продиктувани от страхливост. Това са склонност към засади и изненадващи атаки, неохота за битка в случай на вражеска многочисленост и избягване на фронтални нападения над укрепени места.” Въпреки своя успех засадите не били единствената бойна тактика, която народите от горите прилагали, дори напротив, историческите текстове говорят за големи организирани нападения срещу укрепени селища и фортове.

От коренните народи на Североизток най-добре познат и запазен в традиционно отношение е този на ирокезите. Затова ще се спрем на ирокезките нападателни тактики, които са представителни за начина на воюване на североизточното горско население въобще. Един от най-оспорваните и често пренебрегвани въпроси относно военното дело на ирокезите е този за причините, поради които те воювали. Като цяло преобладават два обособени възгледа – традиционен и ревизионистки.
Според традиционния възглед ирокезите били общество с по-развита от тази на съседните племена култура, което, наред с вродената им войнственост, допринесло за успешното създаване на т. нар. “Ирокезка империя”. Формиран през ХVІІІ-ХІХ век от антрополози и историци като Кадлалдер Колдън, Франсис Паркман и Луис Хенри Морган, този възглед предполага, че развитието на земеделие, уседналия начин на живот и наличието на конфедерация предпоставят по-еволюиралата култура и мироглед на ирокезите.

Ревизионисткият възглед, развит през ХХ век, отхвърля традиционалистичното схващане за вродените качества като мотив за водене на война и акцентира върху подбуди от икономически и културен характер. Според най-популярната измежду по-новите теории главна причина за войните на ирокезите била търговията с кожи. Джордж Хънт, известен с икономическата си обосновка на туземното военно дело, смята, че изчерпването на запасите от кожи в земите им, принуждавало ирокезите да водят войни с други племена, за да си осигурят нови запаси. Съвременните изследователи оспорват това схващане и обръщайки поглед назад с реверанс към ревизионистичния възглед твърдят, че не толкова търговията с кожи, колкото обичаите, мирогледа (разгледан като интегриране, престиж и отмъщение) и технологичния напредък са определящи за подемането на военни действия1.

Във всеки случай и двата възгледа в своите обяснения на причините за водене на война пропускат един много съществен въпрос, а именно – как се е воювало в онези времена. Досега при изследването на военното дело е акцентирано предимно върху видовете укрепления и различните оръжия, без да са правени сериозни проучвания върху начините за нападение. Именно с тях ще се занимае този кратък анализ на ирокезките военно-нападателни тактики. За да бъде проследено развитието на нападението, първо трябва да се разгледа развитието на отбранителните укрепления на Североизтока през късния предисторически и ранния исторически период (ХVІІ век). Обикновено промените в отбранителната тактика предизвикват промени в нападателната и обратно. Двата типа са свързани помежду си и постоянно си взаимодействат с цел по-голяма ефективност.

Усъвършенстване на укрепленията на Североизток

Военното дело е имало важна роля в съставянето на плана на селищата и тяхното устройство. Първоначално селата били малки, разположени покрай значими водни пътища и предполагали наличието на популация с ловно-събирателен начин на препитание. Този селищен план се изменил рязко приблизително около 900 г., когато селата започнали да се строят върху възвишения или далеч от обширните речни долини1. В сравнение с предходните те били по-големи и по-компактни. Тази промяна към по-сгъстени селища и по-защитени места, отдалечени от основните транспортни маршрути, се тълкува като следствие от прииждаща външна заплаха. Смяната на първия тип поселища с втория е документирана от находки, свиделстващи за непрестанно воюване.



Между 1100 г. и 1300 г. повечето североизточни селища били опасани с кръгообразни или елипсовидни палисади (заграждения), а имало и такива с външни изкопи. В определени участъци от отбранителната граница някои били подсигурени с двупластови палисади. Такъв тип заграждения се строяли от два реда огради, разположени на разстояние 2–2,5 инча една от друга. Между отвесните колове на оградите били втъкавани клони, а във вътрешността между оградните стени слагали кора, която да подсили палисадата. В основата на вътрешната стена се поставяли широки дървени трупи за допълнителна опора. Двупластовите палисади били снабдени с платформи за обстрел на нападателите. Находките в Оласко, Ню Йорк, показват, че в повечето случаи само по-застрашените зони, например равните подстъпи, са имали двупластова палисада. По-лесно отбраняемите склонове или проломи били защитени от единични ограждения.

Между 1300 и 1500 г. двупластовите ограждения станали правило за ирокезките селища, като няколко села били с тройни ограждения, а край Бурк е разкрита находка с четирипластова палисада. Допълнителните стени били в отговор на силните нападения, с цел да привнасят повече здравина и сила на огражденията. В случая с находката от Бурк, четирите оградителни линии представляват две отделни двупластови палисади. Това е значително усъвършенстване на отбраната, за строежа на което се изисква голямо количество човешка енергия. На територията на “Оук Хил“ и „Ченс Фейзес” в Ню Йорк, селищата постепенно започнали да се обединяват и така да се разрастват. Тази демографска промяна настъпила в резултат от войните – за да се защитят, отделните кланове и семейства се обединявали.

Малко по малко селищата ставали все по-мащабни и добре укрепени, като това се отнасяло както за ирокезите, така и за техните врагове. Едно от подобренията при укрепленията се изразявало в увеличаване на диаметъра на отвесните колове на огражденията. Така от 6 инча той станал на 24, а при някои находки подпорните стълбове достигали 30 инча. По-широките пръти внасяли повече здравина в двупластовите огради и ги правели мъчнопреодолими препятствия за всякакъв тип нападение.


Първото описание на ирокезка палисада е направено от Жак Картие през 1535 г. във връзка с отбранителната стена на селището Хочелага в Монреал. Картие разказва следното:

“Селото е кръгло и изцяло оградено с дървена палисада в три реда. Постройката има различни слоеве по подобие на пирамидите. Най–ниският ред (външният) се състои от пръти, които са поставени по дължина; вторият ред (междинният) е по–висок и е от отвесно издигнати пръти, а най–високият ред (вътрешният) е от кръстосани дървени колци. Цялото се свързва и завързва здраво, като на височина достига размера на две копия. Има само една врата, действаща като вход и изход и тя може да се залоства. Над вратата и на други места от заграждението има платформи със стълби за изкачване, подсигурени с камъни за защита на мястото.”
През ХVІІ век войните продължавали да бъдат все така интензивни и кръвопролитни, но под влияние на контактите с европейци започнали да се появяват нововъведения в отбраната. Различни описания на французи и холандци разкриват, че в укрепените селища на хуроните имало платформи, които функционирали като наблюдателници, наричани “ондакуа”. Ондакуа били осигурявани със запаси от камъни, които били хвърляни по нападателите, и с големи количества вода в случай на пожар. Споменава се и за строенето на по-малки укрепления в близост до землищата с насаждения, с цел да бъдат предпазени жените и децата при появата на неголям вражески боен отряд. Според френски описания палисадите на някои хуронски селища достигали височина от 15 до 35 фута. Входовете били добре защитени и по време на атака се блокирали от тежки прегради. Преградите имали зигзагообразна структура, която принуждавала всеки вражески воин, които се опитвал да влезе в селището, да се придвижва настрани, “с рамото напред”. Бранителите можели да се движат във вътрешността между двете стени на палисадата, да се изкачват или спускат ниско до земята по външната стена, като през пролуки в нея обстрелвали със стрели нападателите. Всички описания и археологически находки изтъкват факта, че структурата на укрепленията при активна защита е можела да издържи на всеки нападателен щурм. Дори европейците със своите аркебузи не съумявали да пробият дебелите палисади.




Слабо място на укрепленията била тяхната податливост на пожар, тъй като били строени изцяло от дървен материал. Именно това сполетяло ирокезкото селище Стадокона, атакувано от тоудеманите през 1533 г. Те изненадали спящите ирокези от Сейнт Лоурънс и запалили огън покрай палисадата, а когато ирокезите побягнали да се спасят, изклали всички, с изключение на петима, които някак успели да се изплъзнат1. Извън този конкретен случай, селищата обикновено успявали да неутрализират огнената стихия. Успешното потушаване на пожара зависело от адекватното снабдяване с вода, така че описанията на ирокезки и хуронски укрепления споменават за удивително количество от водни запаси, разпределено върху платформите на външната палисада. Също така селищата в близост до големи водоеми се възползвали от тях и прокарвали улеи между всяка двойка палисади, с което гасенето на евентуален пожар се улеснявало значително.
Освен главните селищни укрепления, се правели и по-малки, временни укрепления за лагеруващи на чужда територия военни отряди. Те служели за убежища на воините при вражеско нападение или преследване. Самюел Шамплейн описва две такива временни укрепления от времето на походите си срещу ирокезите през 1609 и 1610 г. Укрепените им основи били кръгообразни или овални и обикновено имали само една палисадна стена.
До 1640 г. няколко от ирокезките племена започнали да заимстват елементи от европейски тип укрепления и да ги прилагат в своите селища. През 1636 г. французите посъветвали хуроните да „направят своите укрепления квадратни и да подредят коловете в права линия; така с помощта на четири малки кули в краищата, четирима души с аркебузи или мускети да могат с лекота да защитят цялото село”. Хуроните възприели квадратния или ромбоиден дизайн на палисадата наред с ъгловите кули, наричани още бастиони, чрез които стрелците профилирали стрелбата си в точно определена посока.


Ирокезките селища също започнали да заимстват от европейските фортове. През 1660 г. селището Гандаоагуе на мохоук имало двустенна палисада с трапецовидна форма. Едната порта била с вътрешна преграда. През 1685 г. при Соулт ирокези защитили селището си чрез петоъгълна палисада с пет бастиона, единият от който е бил снабден с осемфунтово оръдие1. А през 1693 г. селището на онондага било укрепено с три отделни палисадни стени с осем бастиона. Очевидно е, че контактът с евроамериканските колонизатори е повлиял на туземните методи на конструиране, също както новите бойни тактики и оръжия разширили пределите на традиционната отбрана.


1 коментар: