петък, 19 август 2016 г.

ЛОВЕЦЪТ И НАРОДЪТ НА БОБРИТЕ

Димитър Хаджитодоров
източник: Литературен свят 

                                    аз, най-после, от състоянието
                                     на разрушител преминах в редовете на творците,
                                     макар и не от най-големите.
                                                                                      Сивата Сова


Сивата Сова (1), известен сред индианците край Онтарио като Уа Ша Куон Азин - „Мъжът, който ловува нощем”, - пише своите природозащитни очерци през 20-те години на миналия век. Дотогава за него не се знае много, макар че славата му на добър ловец и сигурен водач се носи сред съплеменниците от народа оджибва и сред американските туристи, надникнали в дивата пустош.

Уединеният му начин на живот не способства за продължително общуване и тези, които го срещат на пътя си, повтарят единствено, че той е син от смесен брак - бял баща и майка индианка.

Неясният, като нощна сянка, силует на трапера изпъква след завръщането му от фронтовете на Европа, където е изпратен през Първата световна война съгласно задълженията на Канада като протекторат на Великобритания. Без да се интересува от военни почести, Сивата Сова желае да продължи самотните си ловни подвизи в отдалечените територии, но е поразен неприятно от промените в отечеството му през годините на неговото отсъствие.

Подобно на стария Натаниел Бъмпо, той се сблъсква с поголовно изсечени горски масиви и драстично намалял дивеч. Набързо изградените селища, фабрики и пътища придават неуютен вид на земите, неотдавна обитавани от елени и лосове.

Езерата са по-плитки и заблатени, реките и потоците изчезват, но най-страшното е, че край водоемите не се среща нито един бобър. Обширни райони са унищожени от пожари, устройвани за по-бързо усвояване на терените и вместо вековни дървета пътника се движи между овъглени скали и камъни.

Неясни слухове за недокосната земя, неизвестно къде, подтикват траперите към странствания, с намерението да доизбият последните остатъци от обилния някога животински свят.

Със съпругата си Анахарео - „Жената пони” -, индианка от племето ирокези, ловецът изминава стотици километри с напразната надежда да намери райони, запазени от посегателствата на предприемачите.

И ако Томпсън Ситън преди него пътува 2000 мили към прериите на Арктика, за да проучва популациите на елените карибу, Сивата Сова се преодолява още по-дълго разстояние с напразната надежда да открие поне няколко представители на Народа на бобрите. Мъчителното промъкване между реките и езерата, където багажа и кануто трябва да се носят на гръб, напомнят повече на бягство към границата, отдръпнала се неизвестно къде на запад, отколкото на ловна експедиция.

Продължителното блуждаене и премеждия в безмълвните области, най-после се увенчават с успех. Ловецътс радост открива следи на неуморните горски труженици. За съжаление, това е само една двойка, която отглежда наскоро родени малки.

Противно на правилата за сезона, Сивата Сова залавя с капани възрастните бобри. Едва след това забелязва кърмачетата, зовящи жално загиналите си родители. И докато трапера се колебае как да постъпи, Анахарео заявява решително, че техен дълг е да ги спасят от гладна смърт и да се грижат за тях. Така, без да подозира, неумолимият ловец се спира на привичната от години пътека, за да поеме в друга посока - към закрилата на природата. Изборът не става изведнъж, но се оформя неусетно, стимулиран от грижите за подрастващите.

С търпение и любов, така, както се гледат деца, индианското семейство захранва осиротелите същества с мляко, устройва им чисто и топло леговище, с излаз в езерото, приспособява се към техния ритъм на живот и дори ги приема в постелята си, когато те тъгуват. Непосредственото общуване поднася сюрпризи и специалиста по поставяне на капани с учудване открива неподозирани умствени способности в своите питомци. Това са дните, в които някак особено ясно разбира защо индианците оджибва наричат обитателите на бентовете Народ на бобрите и твърдят, че те са по-малки техни братя.

Вместо да проследява дивеч, Сивата Сова бодърства нощем, за да охранява любимците на Анахарео от вечните им врагове, а по-късно и от случайни ловци. Безпокойството за съдбата им, сред радости и скърби, занимава постоянно мислите на трапера и неговата съпруга.

Следващите месеци Сивата Сова избира внимателно дивеча, който прострелва. Макар и неясно, той споделя с Анахарео желанието си да оглави Общество за покровителство на бобрите. Личният опит го убеждава, че гората е печална без безобидните зверчета и че в професията на траперите се съдържа много жестокост.

„Какво по-ужасно нещо може да има от спрингпула (вид капан), който изтръгва бобъра от водата за лапата и го обесва жив във въздуха? …Сивата Сова намерил веднъж една майка,прищипната за лапата, а бобърчетата сучели мляко от нея. Тя стенела от болка и за да я освободи, той трябвало да й отреже лапата. ….изтръгнатите от водата животни висели много дни живи, докато не умрели от жажда и глад. Често птиците им изкълвавали очите, още когато те били живи…” (2)

Семейството преживява мъчителни лутания в търсене на място, подходящо за отглеждането на бобри.След продължително издирване попадат на територията на френска Канада. Местното население се отнася доброжелателно към новодошлите и индианците се заселват недалеч от новите си познати. В навечерието на истинската канадска зима, Сивата Сова изгражда край неголямото Брезово езеро новата си хижа.

Свое жилище построяват и бобрите, без да се боят от ловци и капани. Няколко седмици по-късно ловецът забелязва още една боброва колибка, която му вдъхва надежда, че усилията няма да бъдат напразни.

Сивата Сова и Анахарео оприличават питомците си на трудолюбивите ирландци, изградили големите железопътни линии на континента. На шега, те наричат своите горски другари Мак Джинис и Мак Джинти. С тези имена те се появяват по-късно в книгите на природозащитника.

Неусетно към жилището на индианците се приобщават местните обитатели - ондатра, катерици, сойки, малък елен. Въпреки опита си на ловец, Сивата Сова забелязва подробности в поведението на своите гости, на които по-рано не е обръщал внимание. Той все по-често се замисля върху съдбата на природата, горите, езерата и техните обитатели.

В списанията, посветени на животинския свят, напразно търси отговори на въпросите, които го измъчват. Споделя своите недоумения със Анахарео и тя го поощрява да запише наблюденията си. Така започва трупането на листчета хартия, изпъстрени с кратки бележки. На полетата на статии и очерци той отбелязва неточностите в изложението, подсказващи липсата на знания сред някои автори.

Издателите научават името на Сивата Сова през зимата на 1925 година, когато той изпраща първата си публикация в популярно списание. Очеркът от осем хиляди думи е продиктуван от желанието да разкаже обективно за Канада, за нейните преследвани и унищожавани обитатели и за поезията на гората.

Анахарео внимателно следи написването му и добавя забележки към него. Сивата Сова изминава четиридесет мили на ски, за да изпрати творбата си във Великобритания. В пакета, освен изписаните страници,са добавени около 50 фотографии.

Дебютът на новопоявилия се писател е оценен и той заслужено получава хонорар, изпратен с чек. Любезно писмо на редактора го приканва да продължи интересното повествование.

Сивата Сова изплаща дълговете си към търговците и неочаквано си дава сметка, че повече няма да им доставя скъпи кожи. Новите очерци, които изпраща за публикация, предизвикват интереса на природолюбителите.

Въпреки оптимистичното бъдеще, семейството преживява още два печални момента. Единият е избиването на неопитомените бобри от приятел - ловец, който не знае нищо за природозащитата. Другият - раздялата с трудолюбивите Мак Джинис и Мак Джинти, напуснали в зряла възраст своите осиновители. Прощалните им възгласи над Брезовото езеро е последното, което чуват от тях Сивата Сова и Анахерео.

Не след дълго, на един съседен водоем, природозащитниците спасяват бобърче, което по-късно става известно под името Джели Рол - Кралицата на бобрите. Разказите за нея привличат френскоговорящите заселници и те често навестяват странното семейство. За да удовлетвори интересите им, Сивата Сова, подпомогнат от приятели, решава да изнесе първата си лекция за бобрите. Ловецът събира мъжеството си и, въпреки непривичната задача, се изправя пред публиката.

„Аз спрях погледа си на едно добро лице от първия ред и неочаквано открих, че говоря. Хората се споглеждаха, кимаха с глава, изглеждаха заинтересувани. Тогава почувствувах увереност, увлякох се от темата и я развих до край. За миг настъпи пауза и после аплодисменти, гръмки, настойчиви, дълги. Стана един полковник с думи на висока оценка и той - аз с мъка можех да вярвам на ушите си - каза, че това било не лекция, а поема.” (2)

Следващите дни семейството размишлява как да продължи постигнатите успехи. Сивата Сова изнася още няколко лекции, които го правят известен. Ентусиазирана, Анахарео решава да се присъедини към приятели златотърсачи, тъй като в нейния ирокезки род умеят да издирват ценния метал. Индианката вярва, че със спечеленото ще помогне на двамата да се отърват от постоянната нужда.

Сивата Сова предпочита да продължи литературните си занимания. Останал в хижата, където са отглеждали Мак Джинис и Мак Джинти, в компанията на постоянно суетящата се Джели Рол, той изписва купища страници. В онези дни писателят е също така самотен, както Натаниел Бъмпо край бреговете на Онтарио, след раздялата с любимата Мейбъл.

Тревогата за липсващата Анахарео често отвлича мислите му. Но траперът се запознава с местни издания в родната страна и започва да сътрудничи в някои от тях. Не след дълго той става пожизнен член на Канадската горска асоциация и написва цикъл статии, който го правят още по-популярен.Започва подготовката на първата му книга - истории за ловци и за животни, ирокезски предания, разказани от Анахарео и лични спомени за съплеменниците оджибва.

„Една седмица писах неудържимо, а в ушите ми звучаха и нежния смях на жената, и тъничките гласове,които толкова много приличаха на детски. Тук най-сетне разбрах защо тия малки животни ни правеха такова впечатление. Те бяха по навиците си Малки Индианци, символ на расата, жива връзка между нас и средата, живо дихание и проява на неуловимото н е щ о, тоя дух на опустошените земи: горите изсечени, зверовете изтребени, …но ето че остава все пак някакво н е щ о. Това висше животно на гората е въплъщение на дивата Природа, на говорещата Природа, на всичко Първобитно, което е било наш роден дом и жива основа. …Целия си живот съм живял с природата, но никога не съм я чувствал тъй близко, като сега, защото по-рано имах винаги работа само с част от нея, а не с цялото.”

„И през цялото време душата ми бе изпълнена с болезнена тъга по простия добър народ, другарите и учителите от младите ми години, чиито пътища бяха станали мои пътища и чиито богове бяха станали мои богове; народ, който сега умираше от глад търпеливо, спокойно и безнадеждно, в димните жилища, на оголените ограбени пущинаци, които Прогресът им беше определил за живот.” (2)

Писателят попълва настойчиво знанията си по граматика и литература и се грижи за бобъра Джели Рол. Той спасява още един, осакатен от капан, но останал жив, и грижите му се увеличават. Новият член на обществото става известен под името Роухайд.

Книгата „Хора от последната граница” излиза през 1931 година. След публикацията й правителството на Канада възлага на автора опазването на Националния парк в щат Съскачеуан, на брега на езерото Ажауан. И макар че Анахарео се завръща с празни ръце от златните находища, заплатата, която получава бившият трапер, му позволява повече да не ловува и да замени оръжието с фотоапарата.

„Статиите ми - пише Сивата Сова - почнаха да се появяват в разни печатни органи.”
„Аз получих много вестникарски бележки. Повечето рецензенти от пресата, разбирайки може би,че ми липсват познания по техниката на писането, бяха добри и снизходителни, дори ме хвалеха. В някои американски и английски вестници напечатаха съчувствени статии от по няколко колонки. Идваха писма от Германия, Австрия, Лондон и Ню-Йорк. Канадският университет в Онтарио - моята родна провинция - даде одобрението си. Намирах се в повишено настроение на духа, но и в известен страх: бях почнал нещо голямо. Пратих стрела наслуки във въздуха и тя се върна назад,украсена с разкошни пера.”

„Появиха се репортери, които деликатно ни разучаваха изцяло. Ние бяхме поканени на конгрес в Монреал…” „Оттогава почнах да се срещам със защитниците на природата, професионални и действителни. Истинските могат да се познаят безпогрешно…” (2)

Сред общият хор поощрения се чуват и гласове на скептици, съмняващи се в правдивостта на описаните събития и непримирими от факта, че един неграмотен и необразован човек завладява публиката със своите очерци. Делови хора предлагат търговски оферти, с надеждата да спечелят пари от продажбата на ценни кожи.

„Те се смееха с вид на познавачи, когато казвах, че съвсем не се каня да използвам търговски онова, което с време ще се натрупа благодарение на знанията. Имаше и други предложения, но никой не можеше да предостави на бобрите такава охрана, каквато гарантираше Управлението на националните паркове.” (2)

Преди да се преместят с бобрите в новото местожителство, работодателите на Сивата Сова организират заснемането на Джели Рол и Роухайд. Документалният филм „Народът на бобрите” е прожектиран по двата бряга на Атлантическия океан и славата му още повече ободрява Сивата Сова и Анахарео.

Желанието да разкаже за горските обитатели и за своите странствания из Канада завладява Сивата Сова и той работи неуморно дни наред.

През 1935 г. писателят и природозащитник публикува художествената книга „Странници в пустинните гори”. Построена върху автобиографичен материал, тя поставя недвусмислено въпроса за съхраняване природните богатства на планетата. В нея се разказва за продължителните скитания из Канада, за беззащитните горски обитатели и най-сетне за устройването в парка край езерото Ажауан. На финала се споменава още едно радостно събитие.

„Преди година и половина в бързо растящото кралство на Джели се появи нова поданица - роди ни се малка дъщеря. Тя и Джели прекарват хубаво времето си заедно…”

„Макар Джели да е по тежка от дъщеря ни с десет фунта, те са приблизително на един ръст. Те храбро застават в цял ръст една срещу друга и понякога разговарят. Разговорът им се води на език, който, както ми се струва, никой никога още не е чувал.

Малкото момиченце изпада във възторг, когато тая голяма черна кожена играчка… взима от ръцете й ябълката. Бобърката взема подаръка меко, без ония безобразничения, които си позволява спрямо нас, обаче никога не прави това така нежно, както Роухайд, скромният, неуморимият, търпеливият Роухайд.” (2)

Може да предположим със сигурност, че дружбата между дъщеричката Доун - „Зора” на езика на индианците - и Джели подсказва идеята за следващата книга на Сивата Сова „Приключенията на Сейджо и нейните бобри” (3).

Посветена на любовта на децата към трудолюбивите горски същества, повестта разказва за вълнуващите и трогателни изпитания, възникнали неочаквано пред момичето Сейджо и братчето й Шепиен. Получили от своя баща в подарък два малки бобъра, те ги отглеждат с много грижи и внимание. Обстоятелствата принуждават възрастния индианец да даде едното от зверчетата на местен търговец, за да заплати някакъв дълг.

Решени да не допускат раздялата, Сейджо и Шепиен преминават дълъг път от своята скромна хижа до голям град, където издирват зоопарка, в който се намира техния бобър. Страшно приключение - горски пожар, през който в паника се промъкват ужасени животни, сполетява лодката на двете деца.

Въпреки риска, Сейджо и Шепиен преминават опасното място и се сблъскват със света на белите хора. Не всички са настроени доброжелателно, но повечето от срещите им са успешни и им помагат с каквото могат. Удивен от постъпката им, собственикът на зоопарка връща обратно бобъра при неговото братче.

Главните герои на повестта са индианци оджибва. Писателят взима като прототип на бащата на децата приятел, познат от продължителните гребания по реките на Канада. Повествованието започва като племенна легенда, разказваща събитие, достойно за запомняне и завършва с тържеството, организирано от жителите на селището в чест на героичните им съотечественици. Авторът сам илюстрира своите истории, като подчертава с рисунките си натюрела на героите.

След историята за Сейджо Сивата Сова публикува последната си книга „Разкази от запустялата хижа”. Сборникът есета и очерци допълва темата на „Странници в пустинните гори”. Пътеводна нишка е обичта към дивите животни и тревогата за тяхната съдба. Освен за бобрите, авторът добавя очерци за самотен лос, мечките в областта Уаскезие и поредица големи и малки обитатели на гората.

Успоредно с картините, изписани проникновено и достоверно, са добавени истории за коренното население на континента, живеещо в лишения и трудности по обичаите на предците си и мъжествено приемащи изпитанията, които ги сполетяват. Дълбока трагедия се съдържа в легендата за бора, която се опира на древното предсказание, че природата ще загине след прогонването на индианския народ. Кратки щрихи характеризират тягостните моменти при колонизацията на континента.

„Димът от горските и степни пожари закриваше обедното слънце. Огромни територии в страната почти не се отличаваха от кланица, защото безкрайните прерии сега бяха едва проходими заради ужасното зловоние, разпространявано от милионите убити бизони. Хиляди осиротели телета, чиито кожи не удовлетворяваха ловците - спекуланти, умираха от глад.”

„Стадата бизони, които се придвижваха някога по пасбищата, подобно на килим от тела, вече не оживяваха прерията. От тях бяха останали само кости, натрупани в огромни сметища, цели планини от кости; на места костите бяха подредени във високи, обширни купища край железните пътища, за да бъде по-удобно да ги натоварят и отправят за наторяване.” (4)

Очерците „Сбогуване” и „Човекът и природата” обобщават възгледите на Сивата Сова и задълбочават замисъла на книгата. Волно или неволно, текстовете звучат като завещание към поколенията. Под тях с чиста съвест би се подписал и Коунаб, героя на Томпсън Ситън.

„По света има много хора, които ходят като слепи през гората. Те гледат величествените дървета с несравнена красота и пресмятат колко квадратни фута дъски ще се получат от тях или колко долара може да спечелят от бобровата колибка. За такива хора прелестта на Дивата Природа не съществува.”

„Отдавайки дължимото уважение на икономиката, аз все пак съм длъжен да кажа: гората съществува не само за това да бъде използвана в качеството на строителен материал. Необходимо е да се съхранят огромните масиви девствена гора с естетическа цел, патриотична също, както и икономическа, без да говорим за работата по възобновяване на леса.

Необходимо е търговските предприятия да бъдат задължени да засаждат десетина - дванадесет дървета вместо всяко отсечено; по този начин те ще се обезпечат сами със строителен материал. И нека никой не гледа с лакоми очи към оцелелите все още масиви първобитна гора в Канада, защото гората ще бъде унищожена бързо, ако се даде пълна свобода на търговците.”

„Човекът стои на най-високото стъпало на развитието в сравнение с всички живи същества на Земята, но това все още не означава, че Природата му принадлежи, както той надменно си въобразява. Той й принадлежи. Щедрата Природа дарява големи богатства на своите деца и ако човека вземе своя дял, това ще бъде справедливо и честно; но той не бива да ощетява другите същества и да им отнема необходимото, те също искат да живеят.”

„Човекът… Почти винаги … придобива повече от това, което му е нужно, разорява природата, без да мисли за бъдещето, това е най-големия грабител, който съществува на земята.”

„Аз все още съм ловец, но не такъв, какъвто бях по-рано - сега фотокамерата е моето оръжие. Повече не убивам… Някому се харесва да има ловджийска чанта, пълна с дивеч, на друг - да украсява стените на своя ловен дом с кожите на зверовете, въпрос на вкус, но аз ги обичам живи. Нямам намерение да бъда съдия и възпитател на обществото и не претендирам да кажа нещо ново на света. Искам само да помогна, доколкото имам сили, на тези безмълвни същества, сред които премина моя живот. И ако с този труд доставя малко полза и на своя събрат - човека, аз ще се чувствам два пъти повече удовлетворен.” (4)

Въпреки печалните констатации, предизвикани от човешките деяния, Сивата Сова не губи надеждата, че докато книгата му има читатели, хижата на ловеца няма да запустее окончателно.

Творбите на природозащитника са приети с интерес и издателите му предлагат турне във Великобритания и срещи със съмишленици. Пред публиката Сивата Сова се представя облечен в индиански костюм. Едновременно с призивите срещу унищожаването на горите и техните обитатели, той поставя и проблеми, отнасящи се за местното индианско население.

В духа на най-добрите традиции на своя народ, бившият ловец произнася завладяващи беседи, съчетали възгледите на писател и ораторските умения на жителите в онези земи. Индианските общности в Канада оценяват високо усилията му.

Мислите и идеите, поднесени на многобройната публика във Великобритания, звучат сензационно. Известността на Сивата Сова е толкова голяма, че той е поканен в Бъкингамския дворец на среща с младите принцеси, една от които е бъдещата кралица Елизабет.

Темпото, с което канадският природозащитник разпространява призивите си, се оказва напрегнато и подкопава здравето му. Той се разболява от възпаление на белите дробове, което е фатално.

Пламенният певец на горите и нейните обитатели умира на 13 април 1938 г. в своята хижа край езерото Ажауан, провинция Съскачеуан.

Скоро след смъртта му група енергични журналисти поднасят поразителни разкрития пред американската и английска общественост. Припряно публикувани факти уведомяват, че индианския ловец и публицист всъщност е чистокръвен англичанин, роден на 18 септември 1888 г. в гр. Хейстингс, Великобритания.

Името му е Арчибалд Стенсфелд Билейни. Семейството му се разпада поради фалит на фермата им. Баща му се пропива и умира в края на ХІХ в. Роднините се грижат за образованието му в младежка възраст, но нямат възможност да го издържат по-нататък.

Осемнадесетгодишен, Арчибал да минава за Канада, уж за да изучава опита в селското стопанство. Тъй като няма средства, за да закупи билет, той се наема за юнга на кораба. Младежът не се задържа в Торонто, а изчезва в недокоснатите горски територии. Попада при племето оджибва, които го осиновяват и обучават в умението да живее в лишения под открито небе.

Новите му роднини знаят, че той е син от смесен брак. Набързо нахвърляната биография не споменава, че Сивата Сова воюва две години като снайперист по бойните полета на Франция през Първата световна война. Никой не се замисля за тежките му наранявания, получени в рисковани операции, както и за факта, че другарите му по оръжие не се съмняват дори за миг в уменията му на индиански боец.

Новината за измамата на общественото мнение се разпространява светкавично и срива паметта за природозащитника. Творчеството му е обречено на забрава, въпреки че книгите му са издадени на няколко езика.

Между първите, които се застъпват за доброто име на Сивата Сова е полския писател и пътешественик Аркадий Фидлер. В своята книга „Канада, ухаеща на смола”, публикувана непосредствено преди Втората световна война, той разказва с разбиране за живота и делото на забележителния Грей Оул.

Биографичният очерк за наситения му със събития живот е съпроводен с подробно описание на непоследователните разпоредби на канадското правителство, от чиято воля зависи много възстановяването на Народа на бобрите.

В края на тридесетте години на миналия век руския писател Михаил Пришвин преразказва „Странници в пустинните гори” и я публикува под името „Сивата Сова”. Тъй като е далеч от вестникарските разкрития, той се придържа към версията, че авторът е писател от индиански произход. Същото твърдение заявява и Алла Макарова, преводачка на „Приключенията на Сейджо и нейните бобри”.

Паметта за Сивата Сова се възражда поради очебийно възникналите екологични проблеми. Следват нови преиздания на книгите му. Някои от секциите на „Грийн пис” идентифицират своите възгледи с тези на забележителния природозащитник. По инициатива на последователите му в града Принц Алберт, Канада, е открит негов дом - музей.

Популярността на Сивата Сова е подкрепена и от братята Атънбъроу, които с благодарност възкресяват незабравим спомен от младежките години, когато, със затаен дъх, са слушали вдъхновените слова на писателя.

Дейвид неведнъж подчертава, че знаменитите беседи и прожекции на любимия автор го подтикват да се заеме с професията на натуралист, писател и режисьор на документални филми за природата.

През 1999 г. Ричард заснема игрален филм, в който ролята на Сивата Сова е изпълнена успешно от Пиърс Броснън.

Бележки:

1) Грей Аул - Аркади Фидлер, Канада, ухаеща на смола
2) Михаил Пришвин - Сивата Сова, Варна, 1966 г., превод Атанас Далчев
3) Сивата Сова - Приключенията на Сейджо и нейните бобри, С., 1975 г., превод Сидер Флорин
4) Серая Сова - Рассказы опустевшей хижины, М., 1974 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар