Скалпирането: жесток военен обичай или религиозен обряд? (Scalping)

* Отрязването на кожата около теменната част на главата на поваления враг (заедно с косата), в качеството на боен трофей отново е свързано с традиционните разбирания на северноамериканските индианци за личната магическа сила, която, според тези виждания, е особено съсредоточена в косата на човека. Впрочем, това разбиране било споделяно от редица древни народи, населявали Стария свят. Отделен въпрос е, че скалпирането в Северна Америка се е разпространило така широко, „благодарение” на колониалната политика на Англия и Франция през XVIII век, когато и двете страни плащали на своите съюзници-индианци за донасянето на вражески скалпове. Факт е, че в този доходен „занаят” се включили и доста бели – и французи, и англичани.

* Независимо че скалпирането се свързва основно с индианците от Америка Херодот е оставил сведения, че древните скити също скалпирали враговете си. На убитите врагове отсичали главите, скалпирали ги, след което съшивали скалповете и ги окачвали на седлото.(Смята се, че този обичай е типичен за юечжите и аланите, вероятно и за прабългарите, съдейки по изображението на война от Наги-Сцент Миклош, със закачени отрязани глави на седлото).

*Скалпирането определено се извършвало и като акт на отмъщение, а самият скалп бил и доказателство за победата над противника, но основната цел на този индиански военен ритуал си оставало отнемането на неприятелската магическа сила. Когато воините се завръщали от победен поход и донасяли скалпове в лагера, те ги давали на онези жени от племето, които били загубили свои близки във война със съответните врагове. Жените изпълнявали редица ритуали над и със скалповете – включително и прословутия Танц на Скалпа - и въобще се държали почтително спрямо военните трофеи, като в поведението им недвусмислено се откриват елементи на траур. Припомняли се загубите на приятели и роднини в неотдавнашни войни, но се целяло и омиротворяването на духовете на убитите врагове. Самите воини също спазвали някои правила, които силно напомнят траурно поведение. Така например, при хидатса воинът, убил и скалпирал враг, боядисвал цялото си лице черно при завръщането си от военния поход, а вече в лагера обличал най-старите си и неукрасени дрехи, не носел никакви знаци за ранга и заслугите си в продължение на определен брой дни и т. н.

*Скалпирането не винаги означавало смърт. Често индианците скалпирали враговете си живи и ги пускали да си вървят опозорени. Някои бели били скалпирани и пускани живи, за да разказват на сънародниците си за жестокостта на “диваците”. Воин, убил враг не винаги отрязвал скалпа му. За много индианци отбелязването на ку (докосването на враг с жезъл) се считал за много по-голям подвиг. Когато някой смел воин убиел враг, той можел да остави самото скалпиране на другарите си. Няколко души можело да отрежат части от скалпа на убития враг или само един да вземе целия скалп, а после да го раздели с останалите. Броят на взетите скалпове имал значение, но истинското мерило на заслугите били качествата на притежателя на скалпа – дали бил голям и силен воин. Първоначално индианците не се интересували от скалпове на белите, а предпочитали силата на племенните си врагове. Някои индианци от Равнините например никога не скалпирали чернокожи, защото косата им напомняла на кожата на бизон. Пима на свой ред никога не взимали скалпове на апачи.

* Някои народи смятали, че няма да се преселят в отвъдното ако са скалпирани, затова винаги били нащрек и пазели скалпа си с цената на живота си.

*Скалпът не винаги се запазвал, понякога бил оставян на бойното поле. Някои го принасяли в чест на слънцето, като го издигали към него с кратка молитва и сетне го оставяли върху бизонска тор. Други го принасяли във вид на жертвоприношение към водата, като го хвърляли в река или поток. Често били окачвани на кол пред типито. Когато запазвали скалпа, най-често го разпъвали на обръч с диаметър около петнайсет сантиметра. Щом изсъхнела, кожата на скалпа се боядисвала в червено или в червено и черно. Обръчите се окачвали на прътове, носени от жените по време на танца на скалпа.Танцът на победата или танцът на скалпа е от малкото, може би дори единственият танц, който се среща сред всички северноамерикански индиански народи.

*Скалповете често служели за украса на щитове, копия, наметала, юзди. Сиуксите пазели скалпа в продължение на година, като през това време вярвали, че духът на скалпирания витаел наоколо. След това скалповете се унищожавали на някои от по-важните празници и духовете били освобождавани. При арикара съществувал обичаят скалповете да се окачват в колибата на лечителя като дар към боговете.

*Оджибуей и уинебаго имали обичая да оставят скалповете на гроба на убит воин. По този начин те му оказвали почит, като доказвали, че за смъртта му е отмъстено. При други алгонкини черепите на враговете били окачвани върху жилищата или забучвани на колове, а одраните им кожи служели за изтривалки.