сряда, 17 септември 2014 г.

Из "Бизони край Дунава"

 - Всичко си подписал? - не можеше да повярва на очите си Вожда.
- Без изключение. Това е най-доброто решение, което си вземал. Но не знам как ще реагират останалите кланове от племената, когато им го съобщиш. Знаеш, че това ще ти създаде много врагове.
- Знам - сухо отвърна Джо след дълго мълчание.
- Между другото, кога ще им обявиш решението си?
- Скоро.
- Внимавай! - Бък поразмисли малко и продължи: - Страх ме е за теб...
     Настъпи тягостно мълчание. И двамата братя искаха да си говорят, но единственото, което можеха да направят, бе да мълчат с любов... По братски.
- Нека дойда с теб - наруши пръв тишината по-младият,Джо стоеше в ъгъла, стискайки папката с документите в ръка Вперил поглед в земята, той се опитваше да си спомни откога не виждал брат си толкова нормално да говори и да се държи. Може би цяла вечност.
- Не... - махна с ръка Вожда. Няма смисъл да идваш.
Опита се да скрие колко приятно му бе да види Бък отново такъв, какъвто го помнеше:
- От нищо не ме е страх. Но знаеш ли...
- Какво?
- Ти си най-великият брат! - едва успя да прошепне Вожда.
Джо и Бък седяха на масата пред вратата на къщата. Бяха привършили с вечерята и гледаха към прериите, облечени в наметалото на тъмносинята нощ. Подухваше топъл вятър. Някъде се чуваше последната за сезона песен на щурец.

- За какво си мислиш? - попита Вожда, докато отваряше кенче с ледена бира.
   Черния кон изпи бирата на един дъх. Смачка с ръка празната кутийка. Хвърли я върху изсъхналата трева и отвърна:
- Как само обикаляхме по тази необятна страна в онези години, братче.
- И как изведнъж остаряхме... Къде е днес Уудсток? Къде е рокендролът? Къде са протестите срещу системата? Срещу лъжите и лицемерието. Къде е младостта ни?

    Бък замълча. С разтреперани от вълнение ръце бръкна в джоба на омразните си джинси. Извади торбичка с тютюн. Врътна една цигара. Лизна по хартиеното й тяло с език. Чу се щракане на запалка. Жълт пламък освети съсухреното му лице.

-Помниш ли... Там на протестите? Когато окупирахме острова на затвора Алкатраз и го обявихме за индианска територия? – опита се да го разсее за малко Вожда.
-Ами да - замислено каза Бък. - Тя и без това си е такава.
Няма вода, почвата е скалиста, няма нефт, нито злато...
-Островът е изолиран от модерния свят. Нищо нямаше на него. Беше си наша - индианска територия - довърши мисълта му Вожда.
     Отдавна не бяха говорили така. Оттогава.
     Черния кон кимаше одобрително загледан в тъмнината на нощта край тях.
-А ти помниш ли младата хипарка, дето беше доброволка към Червения кръст? - оживи се неочаквано Бък, след като дръпна от цигарата си няколко пъти.
-Е, как бе...
-Лъжехме я, че са ни обгазили полицаите и ходехме да ни слага капки в очите. Само да я видим. Ама... и ти, Джо... – поклати глава Черния кон. - Май доста я харесваше. Ходеше през пет минути до лазарета, да те преглежда. Вожда се усмихна. Като че ли малко се изчерви.

-Я… Дай някоя от историите, които разказваш на приятелите си там край бензиностанцията? - смени темата. Черния кон се потърка по челото. Дръпна от цигарата. Изпусна дим бавно през носа си и каза:
-Истинска или измислена?
-Истинска.
-Ами, добре... Когато от Н АС А се готвели да изпратят човек в космоса, провели няколко тренировки в индианския резерват на племето навахо, между Аризона и Ню Мексико. Един ден стар вожд, докато пасял стадото със сина си, се натъкнал на екипажа астронавти. Старият говорел само езика на навахо, но поискал да узнае какво тези хора правят в прериите и накарал сина си да му превежда. Член от екипажа им обяснил, че тренират за полет до луната.
      Гласът на Черния кон се носеше плавно в мрака. Спуснал косите си, огрян от лунната светлина, той приличаше на древен индиански оракул, останал забравен някъде в миналото, между легендите, раждани във времената, когато светът е бил още млад и невинен.
- Изведнъж, след като разбрал каква е целта на пътуването им, старият вожд се оживил и поискал да прати по астронавтите съобщение до луната. Те нямали нищо против. Записали съобщението. Преди да се разделят обаче, помолили сина му да им преведе казаното. Той категорично отказал. Тогава от НАСА занесли записа на индианците в резервата. Пуснали им го. Те се разсмели. Но отново всичките, до един, отказали да го преведат.Накрая от любопитния екипаж намерили преводач от Вашингтон.
      Съобщението на стария индианец до лунните жители било следното:
       „Внимавайте с тези. Идват да ви откраднат земята!"
       Настъпи мълчание.
      Чуваше се само мързеливото крякане на жабите от съседното блато. И вятър тихо, плавно свалящ листа от телата на срамежливите дървета.
- Това не беше смешно - въздъхна Джо.
- Аз не ти го казах, за да ти е смешно - отвърна тихо брат му.

Отдалечи се мълчаливо в дъното на гаража и изчезна в тъмния ъгъл. Вожда усети, че го чака дълъг и много, много труден път на другия ден. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар