неделя, 8 юни 2014 г.

Родени да тичат (Born to run)

Източник: Knigolandia.info

За тараумара маратонското бягане е купон. По отношение на диета, начин на живот и борбеност те са кошмар за всеки треньор. Пият така, сякаш Нова година идва всяка седмица. Поглъщат такива количества царевична бира, че една трета от зрелия им живот преминава в пиянство или махмурлук.

Карл Лумхолц казва, че: „…в обичайното си състояние нецивилизованият тараумара е твърде стеснителен и скромен, за да упражни съпружеските си права и привилегии, и че племето се поддържа и разраства предимно благодарение на алхохола.“ Тараумара е трудно да бъдат видени вън от естествените си, добре скрити от външни очи селища в мексиканските планини. Отделни хора са успявали да ги убедят (срещу храна обикновено) да се включат в разни шантави надпревари, за които чух за първи път – свръхдълги бягания, често в планини и при тежък терен, които подлагат смелчаците на далеч по-тежки натоварвания от олимпийските маратонци, – и при които членове на племето са доказали ненадминатите си умения. МакДугъл разказва историята на няколко от звездите в тази област (примерно Скот Юрек и Ан Трейсън), както и колко изненадващи са фактите, свързани с ултрамаратонското бягане:

В книгата са включени и други страхотни истории, като тази на полския войник Емил Затопек, който правел истински чудеса в бягането, за което свидетелстват и златните му медали от олимпиади. Кристофър Макдугъл изследва подробно една много щекотлива област – тази на физическите измерения на бягането, към което вероятно появилите се едва в последните десетилетия маратонки май всъщност не са много пригодени и те са една от основните причини за травми и при професионалисти, и при любители. Според него и учените, които цитира, стъпалото е еволюцирало за тичане босо, при което петата изобщо не участва в този процес, докато маратонките изцяло променят натоварванията и всъщност вредят – МакДугъл посочва, че в последните години най-модни са изследванията в посока как да се създадат обувки, които имитират тичане на бос крак, а много колежански отбори избягват травмите и подобряват постиженията си, като тичат с евтини гуменки, а не със скъпи маратонки.
Интересна е и еволюционната теория, според която нашите прадеди са преследвали, тичайки, своята плячка, преди да развият умения за изработка на оръжия. И ако човекът безспорно е по-бавен от повечето животни, то ние имаме физическо предимство, което ни поставя в по-изгодна позиция:


Д-р Брамбъл казва: „Бягането всъщност е просто скачане от единия крак на другия. Сухожилията нямат отношение към бягането, но са много важни за енергийната ефективност на скачането. Забравете за скоростта. Може би сме родени да бъдем най-великите маратонци на света.“

Гепардите, както и всички бягащи бозайници, си поемат дъх само веднъж на всяка крачка, докато хората отделят топлина основно през потта, тоест имаме „моторите с най-добро охлаждане, пускани някога на пазара на еволюцията“. Така става възможно да се преследва животно, което, колкото и да е бързо, няма нужната издържливост да бяга продължително време. В края на книгата си Кристофър МакДугъл умело вдига градуса на напрежението, като отвежда няколко професионални бегачи на дълго разстояние в планините на Мексико, за да се срещнат и да тичат заедно с тараумара – след много премеждия срещата се осъществява. И остава само да се насладим на най-великото състезание, което светът е пропуснал да види… Силно препоръчвам “Родени да тичат през каньоните на Мексико” и съжалявам, че не съм я прочел по-рано, наистина една от най-интересните нехудожествени книги, на които съм попадал някога, със събрани на едно място и грабващи вниманието истории, и сериозни изследвания и теории.

2 коментара: