понеделник, 30 януари 2012 г.

Смъртта на Силния глас


Автор: Силвестър Лонг
Превод: Димитър Венков


Вождът Вървящата Душа се оказа прав – дойде краят на дните, когато ловувахме и бяхме свободни. Белите заселници като скакалци ден след ден завладяваха земите ни. Движейки се на север, ние прекосявахме прекрасните родни долини и реки, но вместо да намерим там отдих, както преди, срещахме по бреговете им тълпи от надменни и самоуверени колонисти. Тези хора опустошаваха нашата страна, заграждаха земята с огради от бодлива тел и се хващаха за оръжието, щом ни зърнеха. 
Нашите буйни и поривисти младежи искаха да се бият, те изгаряха от нетърпение да поемат по пътеката на войната и да отмъстят. Старите воини ги сдържаха с труд, тъй като бяха убедени, че нищо вече не може да промени хода на събитията в равнините, а да се търси изход в оръжието, означава да се подложи племето на опасност от пълно изтребление. 

Докато пътувахме, възрастните се събираха всяка вечер край огньовете, обсъждаха войната и мира, свободата и принудителния живот в резервата. Ние, момчетата, се изкачвахме на някой близък хълм и размишлявахме за своята съдба. С настъпването на нощта започваше да се чувства студът, ние сядахме гъсто скупчени един до друг и се топлехме с телата си. 
– Нашите родители ни възпитаваха като воини, учеха ни да бъдем достойни за прадедите си... – разсъждаваха по-големите момчета. – Нима това е било напразно? Нима трябва да станем пленници на белите хора? 
Като се връщахме се от хълма, ние питахме бащите си дали ще има война. 
– Не! – отвръщаха те с ярост. – Ще ядем месото на кравите! 
През есента канадските власти ни определиха резерват на север от река Милк. Трябваше да отидем там и да живеем в него като животни в клетка – беше ни забранено да напускаме строго определените граници на резервата. Гладът ни принуди да приемем тези жестоки условия. През изминалото лято ударихме малко дивеч, защото той бе подплашен от пришълците, а в резервата обещаха да ни снабдят с храна – говеждо месо. 
От опита на други племена родителите ни знаеха какво може да се очаква от живота в резервата, но въпреки това не предполагаха, че принудителното бездействие може да се превърне в такъв кошмар. Предишният живот на свободните индианци се състоеше от дълъг низ увлекателни приключения, постоянни изненади, трудна борба за съществуване, а тук всички тези стимулатори на жизнената енергия внезапно изчезнаха. За дълги години червенокожият бе притиснат от скапващо безцелно съществуване, мъка и убийствена скука. Светът на неговите представи рухна, всичко се преобърна, като че ли обгърнато от зловеща мъгла. 
Настойчиво ни тикаха по “пътя на белия човек”, но това още повече засилваше нашата отчужденост. Белите мисионери бяха щедри на безконечни нравоучения за техния бог, те показваха подчертано отвращение не само към нашата вяра, но и към всички наши традиции и обичаи, които ни бяха така скъпи и неразривно свързани с целия ни живот. Мисионерите ни унижаваха на всяка крачка, а с опитните, заслужили воини, чиято огромна житейска мъдрост познавахме добре, те се отнасяха като с неразбиращи нищо деца. 

Нашият бог, ако го назовем с това близко до европейските понятия име, живееше в прериите и горите, където всяка пътечка ни беше известна. Ние вярвахме, че той е навсякъде около нас, че той е душата на дърветата, животните, езерата, реките и планините. Когато някой от нас искаше да се доближи до Великия Дух, отиваше в прерията или край реката и там се оказваше в непосредствена близост до него. Сега ние започнахме да говорим за новия бог, но никой не можеше да посочи къде точно се намира той. Както ни казаха, новият бог заповядваше да се отплаща с добро на всяко сторено зло. Значеше ли това, че ние бяхме длъжни да обичаме белите завоеватели, които безмилостно ни гонеха от собствените ни земи? Или да им даваме патрони, когато те предателски стрелят по нас иззад телените огради? 
Унижаваха ни по всякакъв начин. Заповядаха ни да отрежем дългите си коси – гордостта на всеки воин. Наредиха ни да се преоблечем в европейски дрехи, в които индианецът изглежда смешно, като плашило. Забраниха ни да си боядисваме лицата. 
Много скоро след началото на живота ни в резервата бе открито училище. В нашите очи то веднага стана символ на властта на белите завоеватели и затова бе посрещнато враждебно не само от родителите, но и от децата. У нас най-силно бе чувството на съпротива. Но някои хора от нашето племе отдавна бяха почнали да разбират, че знанията са необходими. 

Аз бях изключение сред своите връстници – с нетърпение очаквах да ме изпратят на училище. Моето любопитство и желанието да науча повече за далечния и странен свят на белите хора бяха много силни. 
Бях схватлив и в мисионерското училище на нашия резерват ми провървя. Учителката постоянно ме хвалеше. След няколко месеца говорех английски, умеех и горе-долу да чета. Освен четене, писане и аритметика нас, момчетата, ни учеха как да обработваме земята. Мъжете от нашето племе за нищо на света не биха се ровили в земята – това бе женска работа. Когато някой от възрастните воини минаваше край училищната зеленчукова градина и ни сварваше да работим, бяхме готови да потънем в земята от срам. 

След две години агентът на нашия резерват получи нареждане да изпрати в индианското училище в Карлисъл, щата Пенсилвания, две момчета, които да продължат там образованието си. Той спря избора си на мен. Второ момче така и не се намери. 
– Искаш ли да отидеш и да продължиш да учиш? – попита ме агентът в присъствието на родителите ми. 
Да замина за Карлисъл, означаваше да се разделя с тях за няколко години. 
– Искам – отговорих аз, – но заедно с брат ми Силния Глас. 
Това бе невъзможно, дори само заради това, че Силният Глас не искаше да напуска родния край. Брат ми израсна като силен младеж. В нашето племе имаше малцина толкова добри ездачи и изкусни стрелци като него, но учението не го привличаше. 
Аз заминах. Далече от дома, на няколко хиляди километра от родното си племе аз за дълго време загубих връзка с роднините си и ми беше много мъчно за тях. 
През време на моето отсъствие върху племето ни се стоварили нови тежки удари на съдбата. Но едва много, много по-късно аз научих за събитията, трагически герой на които станал моят брат Силният Глас. Вече бях на петнайсет години и успешно бях завършил няколко класа, когато дойде тази вест. 
Кралската конна полиция в Канада арестувала брат ми за това, че застрелял един вол. Животното било собственост на властите, но Силният Глас не знаел това. Той мислел, че волът е от добитъка, даден на нашето семейство за храна. Брат ми бил окован във вериги и отведен в полицейския пост в Дюк Лейк, в днешната провинция Саскачеуан. Началникът на поста капрал Диксън, искайки да внуши повече страх на арестувания, заявил: “Ти ще бъдеш обесен за убийството на този вол”. Душата на младия индианец била обхваната от ужас, но той не загубил присъствие на духа и решил да защитава живота си до последен дъх. 

През нощта затворникът бил прикован към голямо желязно гюлле и бил оставен в стаята на дежурния. Брат ми легнал на пода, увит в одеалото си, и се престорил на заспал. В стаята до полунощ стоял на пост капрал Диксън, а после го сменил помощникът му. Полицаят дремел и изпълнявал дежурството си небрежно. Когато заспал дълбоко, Силният Глас станал, внимателно повдигнал гюллето и тихо се промъкнал до масата. Взел ключовете, безшумно отключил оковите, измъкнал се от стаята – и дим да го няма! 
Почти без почивка той пробягал двадесет километра; добрал се до нашия лагер преди изгрев слънце и влязъл в шатрата на родителите ни. 
Баща ни му дал два коня и карабина с много патрони. Брат ми взел със себе си младата си жена и тръгнал на север. 
След час се появила потерята от полицаи. Канадската конна полиция се отличава преди всичко с упоритост при преследване на жертвите си, които поради някаква причина са смятани за престъпници. Вахмистърът Колбрук и един скаут-метис, служещ в полицията, открили следите на беглеца и се лепнали за тях като пиявици. 
След неколкодневна гонитба преследвачите чули в една дива, безлюдна местност да отеква далечен изстрел. Те пришпорили конете и след няколко минути видели на една поляна индианец, който вдигал от тревата застрелян тетрев. Наблизо млада индианка държала два коня. Колбрук се засмял доволно: “Звярът се хвана в капана!” Силният Глас щял да бъде застрелян преди да стигне до коня си. 
Уверени в себе си, вахмистърът и помощникът му открито излезли на поляната. Силният Глас мигновено преценил положението и останал на мястото си. Той чакал преследвачите, стискайки карабината в ръце. Те приближили на трийсетина крачки. 
– Спрете или ще стрелям! – предупредил ги брат ми. 
– Ще видим, приятелче! – изсмял се вахмистърът и самоуверено подкарал коня си напред. 
– Нито крачка повече! – извикал отново Силният Глас. Полицаите не го послушали. Тогава той светкавично вдигнал карабината и стрелял почти без да се цели. Вахмистърът рухнал от коня с простреляна глава. 
– А теб само ще бележа! – извикал Силният Глас на метиса и преди онзи да успее да обърне коня си, куршумът раздробил лакътя му. – Ако втори път ми се мернеш пред очите, ще умреш! – извикал брат ми след полицейския копой, който офейквал в бесен галоп. 
Силният Глас се славеше като най-добрия стрелец в нашия лагер и имаше магазинна карабина. 

Смъртта на вахмистър Колбрук развълнува умовете из целия Запад. Конната полиция изпадна в ярост и организира масови хайки за младия индианец. Брат ми обаче бе по-хитър от всички полицаи и техните скаути. Въпреки че за главата му беше обявена голяма парична награда, преследването нямаше успех: следите на Силния Глас се загубиха в безкрайните северни гори. 
Баща ни бил арестуван и едва след доста време го освободили. Когато преследването на Силния Глас не дало резултат, домът ни бил взет под тайно наблюдение, като били изпратени платени шпиони. Полицията предполагала, че синовната любов един ден ще доведе брат ми в родния дом. 
Тези сметки се оказали правилни. След двегодишни безплодни търсения конната полиция получила сведение, че беглецът се е появил близо до родния лагер. Това станало, когато брат ми довел при родителите ни своята жена с бебето, което се бе 
родило в горите. 


Като научил това, комендантът на полицията в Дюк Лейк веднага изпратил в лагера на чернокраките двама полицаи и един скаут-метис, наречен Вение. Веднъж, когато претърсвали околната местност, тримата спрели да изпушат по цигара край някакъв храсталак. Конят на Вение тревожно раздувал ноздри и се изправял на задните си крака, така че ездачът с труд го удържал. В храстите се чуло шумолене и тутакси след това от тях прогърмял изстрел. Вение бил ударен в гърдите и щял да падне от седлото, но полицаите му се притекли на помощ и подкрепяйки ранения, избягали в галоп. 
От храстите излезли трима млади индианци – Силният Глас и още двама юноши; те, по индианския обичай, се присъединили към приятеля си, за да не бъде сам в отчаяната си борба и да се сражават заедно с него до смъртта си. По метиса стрелял един от тези младежи, но се прицелил лошо и само го ранил. Силният Глас съобщил в лагера, че метисът, като предател на индианския народ, няма избегне заслуженото възмездие. Вение толкова се стреснал от тази заплаха, че веднага взел семейството си и избягал от Канада в отдалечените части на Аляска. 
След тази схватка Силният Глас се върнал за малко в лагера, да се прости с родителите и жена си. Вече му било омръзнало да скита из пущинаците; той не желаел повече да се крие и решил да се бие с преследвачите си. 
Появата на Силния Глас в резервата предизвикала голяма бъркотия в целия район. През нощта от Принс Албърт, където била окръжната комендатура на Кралската конна полиция, по дирите на брат ми тръгнало отделение от дванадесет полицаи под командването на ротмистър Алън. Гонитбата била успешна. На следващия ден полицаите забелязали в планините Минехин три тъмни точки, движещи се по склона. Отначало преследвачите помислили, че това са антилопи, но когато приближили, разпознали тримата издирвани индианци. Младежите вървели пеш. Настигнати от конниците, те не мислели да бягат, а се приготвили за бой и чакали приближаването на врага. 
Отрядът още бил на сравнително далечно за стрелба разстояние, когато Силният Глас дал два изстрела. Единият куршум раздробил рамото на ротмистъра, а вторият пронизал бедрото на вахмистър Рабън. Останалите полицаи, смаяни и уплашени от точната стрелба, спрели и се заели да превързват ранените. През това време Силният Глас и другарите му отстъпили в близката горичка. 
Командването на отряда било поето от капрал Хокинс. Той обаче не посмял да атакува смелите младежи, а изчаквал подкрепление. След няколко часа пристигнали полицаи от поста в Дюк Лейк и комендатурата в Принс Албърт. Дошли и няколко цивилни търсачи на приключения. 

В шест часа след обяд деветима доброволци начело с капрал Хокинс атакували горичката. Чернокракските младежи били заели позиция в нейния край. Притиснати към земята с точен огън, нападателите не могли да се приближат към индианците. В началото на атаката паднал самият капрал, пронизан смъртоносно в гърдите. Завързала се ожесточена престрелка. Точните изстрели на Силния Глас донесли смъртта на още двама врагове. 
От индианците загинал Топиан, който ни бе далечен роднина. Самият Силен Глас бил ранен в крака, но атаката се провалила и полицаите били принудени да отстъпят. По време на престрелката брат ми успял да убие четирима противници и да рани още четирима. Безсмислената заплаха на капрал Диксън, че ще го обесят, в крайна сметка предизвикала това кръвопролитие. 
Настъпила нощта. Полицаите се опитали да подпалят горичката, но брат ми ги прогонил с изстрели. През нощта пристигнали нови подкрепления. Цялата местност била обкръжена от плътен кордон. Пътят на индианците за отстъпление бил отрязан. Но те и не мислели да отстъпват. 
Същата нощ в град Реджайна, столицата на провинция Саскачеуан, в Главния щаб на конната полиция имало тържествен бал послучай заминаването на делегация за тържествата в чест на юбилея на кралица Виктория в Лондон. В разгара на бала оркестърът прекъснал веселия валс и подел националния химн – “Боже, пази кралицата!” Изумените гости започнали да се споглеждат. Когато химнът свършил, командващият канадските полицейски сили генерал Геримър обявил, че заминаването на делегацията се отлага, тъй като от провинцията са получени тревожни сведения. Генералът заповядал на всички присъстващи на бала офицери да се приготвят за незабавен поход към вътрешността на страната. 
Първият отряд под командването на полковник МакДонъл потеглил още преди полунощ, вземайки със себе си и две скорострелни полеви оръдия. Вторият отряд, воден от полковник Хагън, тръгнал от Принс Албърт на сутринта. Към силите на Кралската конна полиция се присъединили стотици цивилни доброволци, нарамили ловджийските си пушки. От Дюк Лейк били изпратени много хора с кирки и лопати, за да копаят окопи. 
Главното командване на конната полиция заповядало да не се предприемат преки атаки на горичката, за да се избегне, както било казано в заповедта, по-нататъшното кръвопролитие. Младите индианци трябвало да бъдат унищожени с артилерийски огън отдалече. 
Същия ден сутринта от горичката се чул гласът на моя брат. Младият воин се обърнал към обсадителите: 
– Днес ни чака труден ден на нова битка. Нямаме какво да ядем и сме гладни. А вие имате предостатъчно храна – хвърлете ни малко! 
Тези думи са показателни за най-добрите традиции на индианския начин на воюване. Може да се сражаваш яростно и да убиваш враговете си в открит бой лице в лице, но трябва да запазиш към тях човешко отношение. Призивът на брат ми, разбира се, си останал глас в пустиня. Думите му изумили полицаите – те и на сън не можели да допуснат мисълта да проявят към индианците някакво съчувствие или хуманност. 
Една прелитаща врана кацнала на върха на високо дърво в обкръжената гора. Раздал се изстрел и птицата паднала на земята. 
– Ама какъв стрелец! Нито един куршум не пуска напразно! – говорели полицаите помежду си, като все повече у тях се затвърждавала мисълта, че не трябва да рискуват живота си тук. 
В същото време баща ни отново бил арестуван. Нашата предана и милосърдна майка дотичала при обсадената гора, когато синът й започнал своя последен бой. Полицията не я пуснала да приближи гората и тя се изкачила на близкия хълм. Силният Глас можел да я чува оттам. Тя му припомняла героичните дела на нашия баща и на дядо ни Бързата Мечка, призовавала сина си да загине с чест, както подобава на мъж и храбър воин от племето чернокраки. 
Майка ни му викала: 
– Не падай духом, сине! Бий се докрай! 
Полицаите се опитали да я накарат да си отиде, но тя не искала да напусне сина си, докато той все още бил жив. 
През деня идвали все нови и нови подкрепления. Всички отряди били под общото командване на щаба на Кралската конна полиция. Надвечер горичката била обкръжена от повече от хиляда въоръжени мъже. 
Телата на убитите полицаи продължавали да лежат близо до позицията на индианските младежи. Един от обсаждащите доложил на командването, че капрал Хокинс може би е още жив – бил забелязал през бинокъла как той като че ли помръднал ръката си. Лекарят д-р Стюарт веднага изказал готовност да спаси ранения. Това било много опасно. Докторът обаче светкавично се понесъл с един лек кабриолет към Хокинс, метнал тялото в колата и препуснал назад. Нито един изстрел не прозвучал от гората. Силният Глас познавал д-р Стюарт и искал да покаже, че уважава смелата му постъпка. Впрочем самоотвержеността на доктора се оказала напразна. Хокинс отдавна бил мъртъв. 
Късно следобед пристигнала артилерията. В шест часа загърмели първите оръдейни изстрели. След пристрелването към индианците полетели десетки снаряди. Когато огънят бил прекратен, всички били убедени, че от обсадените не е останало нищо. Повече от хиляда души чакали със затаен дъх... И изведнъж от горичката се раздал насмешливият глас на брат ми: 
– Лоша стрелба! Трябва да се научите да се целите по-добре! 

Скоро всичко било обгърнато от мрак. Командването решило да възобнови артилерийския обстрел на следващия ден. Възцарила се тишина. През тази нощ никой от белите не мигнал. Всички бодърствали, всички били обхванати от мрачни мисли. Мнозина разбирали каква жалка роля играят в тази история. Това, че против трима млади индианци били изпратени толкова внушителни въоръжени сили, не само не увенчавало с лаври участниците в обсадата, а ги правело за посмешище. На всичкото отгоре, въпреки поразителното неравенство на силите, индианците все още се държали! 
От полунощ до изгрев слънце моята майка пеела на Силния Глас печалната и страховита песен на смъртта, а от гората й пригласял звучният глас на брат ми. На сутринта той замлъкнал. Това била последната му песен и никой повече не го чул. 
В седем часа оръдията възобновили смъртоносната си работа. Те стреляли в продължение на шест часа! Не дъжд, а истински порой от метал се изсипал върху горичката. По обяд група доброволци, състояща се само от цивилни, се запътила натам да разбере какво е станало. Нима хората, които предпазливо се промъквали към индианската позиция, си мислели, че Силният Глас е безсмъртен, че той все още може да е жив след такава канонада? Предпазливостта им се оказала излишна – брат ми бил мъртъв. Тялото му било пронизано на седем места от шрапнелите. От двамата му другари Топиан бил загинал преди два дни, а другият младеж лежал тежко ранен и в безсъзнание. 
В злощастната горичка се събрали толкова много хора, че било невъзможно да се приближиш до телата. Какво ли чувствали тези “победители” при вида на юношите, най-старият от които бил на деветнадесет, а най-младият само на петнадесет години? Какво им говорели телата на тримата млади индианци, загинали с такова мъжество, за каквото белите можели само да мечтаят?... 
Един полицай се приближил към тялото на брат ми и извършил омерзителна постъпка – стрелял в главата му! 
Цялата тази трагедия направи силно впечатление в Канада и дори в Съединените щати. След няколко седмици аз научих от вестниците за смъртта на брат ми. Това бе последната война на нашето племе, но борбата продължаваше. Аз обаче разбрах, че трябва да я водим по нов начин. Просветата и ограмотяването на нашия народ бяха новите оръжия, с които занапред трябваше да отстояваме своите права.

Няма коментари:

Публикуване на коментар