вторник, 9 ноември 2010 г.

Историята на Нямащата Мокасини (The story of "The Woman with no Moccasins"




Из "The Lakota Way", превод Калин Иванов


Сред нас (лакота) възрастните са най-добрия пример за това как трябва да живеем живота си. Такъв човек била една старица, наричана Нямащата Мокасини. Тя живяла във времената преди идването на конете. Това е нейната история.

Нямащата Мокасини и нейният мъж, Трите Рога, живели дълго. След шестдесет и седем зими косата ѝ имала цвета на нов сняг,а линиите по лицето ѝ показвали безбройните пътеки, които била извървяла. Тя била известна надлъж и нашир със своите умения в бродирането. Много жени идвали да усвоят нейното знание и въпреки всичко това тя била позната основно като жената на Трите Рога.

Трите Рога бил мъж със силна репутация. Той бил воин. През живота си спечелил много, много бойни отличия. Копието,към което били привързани орловите му пера, било двойно по-дълго от човешки бой. Той имал седемдесет зими зад гърба си, но стоял изправен и висок, а косата му била сребристобяла. В селото всички се обръщали към Трите Рога за съвет и изглеждало сякаш винаги го е имало , и когато той се разболял и легнал на смъртното си легло цялото село не можело да повярва. Много хора отишли да почетат умиращия водач. Когато Трите Рога научил за всичките пристигнали, той помолил най-възрастните сред тях да влязат в шатрата му.


Мъжете и жените, които влезли в жилището на Нямащата Мокасини и Трите Рога видели копието с орлови пера, лъковете и щита от бизонова кожа - ярките символи на славния живот на воин. Трите Рога заговорил с нисък глас , а Нямащата Мокасини седяла до него :

– Приятели и роднини мои - подел той - благодаря ви, че дойдохте. Имах честта да споделям това жилище с жена си почти петдесет зими. Бяхме дарени с чудесен син и дъщеря и много внуци. Нашият народ мина през трудни и през добри времена, нашите врагове се страхуват от нас и ни уважават. Ние сме силен народ, нашите пътеки са добри. Благодарен съм на Великата Тайна, че ме е поставил в този свят като мъж от лакота. Изживях добър живот и съм готов за следващия. Преди да си отида имам да разкажа една история. Ето какво искам да знаете....

Когато бях млад тръгнах на лов на юг. Стигнах до едно село северно от реката Препускащата Вода. Там се провеждаха угощение и танци, заради голяма победа над враговете от юг. Беше добро време - танцувахме до късно през нощта. На следващата сутрин стоях покрай пътеката към реката. Една млада жена ме гледаше - скочих на крака,последвах я до водата и донесох меховете ѝ с вода до селото. На следващата вечер стоях в редица с всички млади мъже, дошли да я ухажват. Нейното име беше Носещата Огън. Бях много изненадан, когато тя ме помоли да дойда отново. Останах в нейното село до есенния лов, по това време тя беше решила, че може би аз ще бъда добър съпруг. Оженихме се на следващата пролет. Скоро след това на отмъстителен поход дойдоха враговете от юг. Те убиха един млад мъж и отвлякоха две млади жени. Боен отряд тръгна по дирите им. Аз също. Преследвахме ги дълбоко в страна, която не познавах и ги настигнахме, когато се върнаха в селото си. Ние се скрихме, наблюдавахме и съставяхме план. Бяхме шестима. През нощта двама от нас щяха да запалят огън източно от селото, двама западно, докато двама щяха да се промъкнат и да изведат младите жени. Бях единият от двамата, които се промъкнаха в селото и бях заловен. Докато се зазори нашият боен отряд беше избягал на север с двете жени.

Както се досещате враговете ни бяха много ядосани. Направиха ме роб. Разхождаха ме гол навред, караха ме да работя, влачех колци като куче, докато дланите и коленете ми се окървавиха. Не ме хранеха, така че трябваше да се бия с кучетата за огризки. През нощта ме връзваха за два забити кола, нямаше начин за бягство. Загубих броя на дните, липсата на храна ме отслаби много. Нощ след нощ дърпах коловете, които ме държаха, но някои ме беше видял и ги забиха още по-дълбоко. Бях обезкуражен. Молех Великата Тайна да ми даде бърза смърт. Не можех да избягам, бях твърде слаб.

Една нощ беше студено и валеше дъжд. Дори кучетата се скриха. Сърцето ми беше свито, защото мислех за младата си жена. Мислех за нея толкова много, че лицето ѝ се появи пред мен...и осъзнах, че е истинско - тя беше там. Тя преряза вървите ми с ножа си, изправи ме на крака и ме изведе от вражеския лагер. Бях слаб, съзнанието ми не беше ясно, но знам, че вървяхме през нощта. На зазоряване стигнахме до скривалище, което тя беше приготвила. Беше скрила храна и оръжия. Скрихме се, ядохме и почивахме. Каза ми, че другите мъже се върнали с новината, че съм бил убит, но не можела да повярва, че наистина съм мъртъв. Приготвила се и тръгнала след като другите ѝ казали къде се намирал вражеският лагер. След дни на криене и наблюдение тя влязла в лагера през онази дъждовна нощ.

Въпреки че следите ни бяха отмити от дъжда, враговете ни знаеха, че трябва да пътуваме на север. Те изпратиха боен отряд - бягството ми беше обида, която не можеха да подминат с лека ръка, така че изпратиха най-добрите си съгледвачи, най-свирепите си воини. Ние прикривахме следите си, но те тичаха, а аз не можех да бягам бързо. Носещата Огън направи добро скривалище в стара мечешка бърлога. Докато съм спял, тя се измъкнала и се върнала вечерта мокра и боса. Хвърлила мокасините си в потока като фалшива следа и се скрила в боброво жилище. Пошегувах се с нея, че трябва да има ново име - Нямащата Мокасини. Напуснахме скривалището и се насочихме на запад, след това на север. Започнах да я наричам Нямащата Мокасини. Това беше достойно име, заради това, което беше извършила. Въпреки че заяквах с всеки ден, пътуването не беше лесно - трябваше да се озъртаме за врагове, да намираме храна и подслон. Нейната тиха смелост беше най-голямата ни сила.

Хората бяха изненадани да ни видят. Те вярвали, че съм убит. Жена ми не искаше да разказвам нашата история и ми позволи да казвам само, че съм избягал от пленничеството. Хората ме почитаха заради това, но заслугата не беше моя.

Помолих ви да дойдете в нашата шатра за да сте свидетели. Време е да върна големия дълг, който имам към жена си. През живота си имах възможност да спечеля почести и да спечеля добро име, и все пак не бих могъл да постигна нищо от това, ако жена ми не беше рискувала живота си. Тя се промъкна съвсем сама във вражеския лагер, както правят само най-смелите ни воини, и въпреки това не я интересуваше дали някой ще узнае за подвига й. Време е всички да научите. Трябва да дам всички тези отличия на този, който наистина ги заслужава. Давам ги на жена си. Желая погребалната ми платформа да съдържа само тялото ми, увито в наметка. Ще напусна този свят беден и без украса. Всичко, което съм се дължи изцяло на тази жена....

Няколко дни по-късно Трите Рога издъхнал в ръцете на своята обичана Нямащата Мокасини. Както пожелал, погребалната му платформа останала неукрасена. Нямащата Мокасини отрязала косите си в знак на траур и дала копието с орлови пера, щита и оръжията на воинското общество на лисиците. Почитта и уважението, които били отдавани на Трите Рога през живота му сега се пренесли върху Нямащата Мокасини. Не минавал ден без да е оставена храна пред шатрата ѝ, а тя я деляла с най-малките и най-старите. През зимата дървата, натрупвани пред жилището ѝ били почти толкова високо, колкото самата шатра. Тях тя също споделяла. Била гостоприемна с всички, които идвали да я посетят. Много от госите й били воини, които идвали, за да ѝ дадат дарове, да споделят храната си с нея, да поседят в присъствието на тази смела жена и да се учат на смирение.

Нямащата Мокасини починала през своята седемдесета зима. На нейното погребално скеле били окачени щита на мъжа ѝ, неговите оръжия и копието от орлови пера. А на земята под скелето били натрупани стотици мокасини.

Няма коментари:

Публикуване на коментар