Amerindian

ПЪРВИ НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС: "ЧУЙ ПРИКАЗКАТА НА ЗЕМЯТА"

2012-02-15T22:17:00.000-08:00

ПЪРВИ НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС: "ЧУЙ ПРИКАЗКАТА НА ЗЕМЯТА"

Kак хората в различните култури общуват с природата? „Човекът - част от природата”, „Защо/Как човекът общува с природата?”, „Земята – твой приятел”, „Природата е твой приятел”, „Земята иска да ти разкаже приказка”, „Ти си част от приказката за Земята”...

Приятели,
Земята е домът на хората от незапомнени времена и на различните континенти те са общували с растенията, животните, реките, горите, планините, вятъра ….. Те са били и ще бъдат част от нашия живот. Всеки от нас е тичал по зелената поляна и през снежните преспи, и този спомен винаги буди в него топлина и дава свобода за детето в нас. Ние ви каним да разкажете как вие общувате с природата, какво сте научили от нея, начина, по който тя ви се разкрива, приказките, които природата ви разказва. Или може би, това което вие искате да разкажете на природата, споделете го в разказ и Земята ще ви чуе. Бъдете част от приказката на Земята!

Ние организаторите на конкурса сме млади хора, които също като вас пишат и се изявяват в различни сфери на творческия живот. Липсата на подобен конкурс и обичта ни към Земята ни подтикна да създадем един колкото екзотичен, толкова и сериозен проект в сферата на литературното творчество. Имаме амбициите той да бъде провеждан ежегодно и да намери своето достойно място в живота на българските творци. Ще бъдем много радостни, да срещнем отклик сред вас и да получим вашето доверие и желание да експериментирате, разказвайки „Приказките на Земята.”

Електронни списания „Сексология и природа на човека”, Журнал „Екология” и „Компас” Ви канят на първия по рода си литературен конкурс за проза и поезия: „Чуй приказката на Земята”

Наградният фонд на конкурса е:

150 лв - първа награда
100 лв – втора награда
50 лв – трета награда

Разказите/стихотворенията спечелили 1 - 10 място получават Грамота "Story Earth"

Първите 30 произведения ще бъдат публикувани в електронни списания: „Сексология и природа на човека”; Журнал „Екология”; „Компас”

Вашите творби ще бъдат оценявани от жури в състав:

1. Юлияна Светославова Шапкарова: писател, поет, консултант - терапевт, икономист, собственик и администратор на онлайн списания: „Сексология и природа на човека”, Журнал „Екология”, „Компас”

2. Елена Щерева Георгиева: Бакалавър по "Индология", Магистър Преводач-редактор

3. Константин Георгиевич Байрактаров: Магистър на Философските науки, Магистър по Икономическа информатика, собственик и администратор на онлайн списание „Вейкиландия”

4. Димитрина Димитрова: Магистър – филолог "Германистика и Славистика"

Условия и критерии за участие в конкурса:

1. Навършени 18 години
2. Грамотност, оригиналност, креативно мислене
3. Любов към природата и силна връзка с нея
4. Всеки участник има право да участва с до два разказа и/или стихотворения
5. Конкурса не е анонимен
6. Не се приемат вече публикувани разкази и стихотворения, както и такива участвали в други конкурси
7. Не се приемат незавършени произведения
8. Очакваме разказите ви написани на кирилица в обем: минимум 1-5 машинописни страници. Машинописна страница - 33 реда, 60 знака на ред, шрифт Arial, големина на шрифта 14, междуредие 1.5). Формат .doc или .rtf
За обема на стихотворенията няма ограничение с изключение на стила “бял стих” - до 50 реда. (шрифт Arial, големина на шрифта 14). Формат .doc или .rtf
9. При желание на спонсорите да се включат в конкурса, то те с изпращане на свои материали се задължават при спечелване на награда да я преотстъпят на друг участник/разказ/стихотворение по техен избор. Тоест участието на спонсорите в конкурса е символично и не е обвързано със спечелване на награда.
10. Участниците в журито не могат да участват в конкурса, но при желание могат да напишат своя приказка/стихотворение, които ще бъдат прочетени в деня на връчване на наградите - 22.04.2012г.

Изпращайте вашите разкази и стихотворения на адрес:

storyearth@abv.bg

В писмото отбелязвайте надлежно:

- три имена
- електронна поща за обратна връзка
- телефон за обратна връзка

Начало на конкурса: 14.02.2012г.
Край на конкурса: 10.04.2012г.

Наградите ще бъдат връчени на:

22.04.2012г. – Международен ден на Земята

Място за връчване на наградите:

Гр. София

Ул. „Граф Игнатиев” №18; ет.4; 18 часа

Orange center www.orange-bg.com

Рекламните материали и грамоти са изработени с любезното съдействие на: Ема Иванова - художник

Спонсори:

Юлияна Шапкарова

Марияна Кондова

С уважение: Организатори на конкурса: „Чуй приказката на Земята”

Юлияна Шапкарова
Марияна Кондова
Катина Аврамова

Дилма Русеф "гради" Бразилия за сметка на индианците

2012-02-14T09:04:00.008-08:00

Дилма Русеф, президентът на Бразилия - не й трябваше много да си покаже рогата. Пролича си, че е българка, даже генетично трябва да носи нещичко от партия ГЕРБ в себе си, щом подобно на тях е решила да гради Бразилия на принципа на разрухата.

Докато вестниците и телевизията организират дебати за живота и смъртта на разни известни личности, Дилма подписа смъртната присъда на всички индиански общности по поречието на Амазонка, след като одобри изграждането на огромна водноелектрическа централа (трета по големина в света!). По официални данни язовирът ще наводни район от 500 кв. км или над 400 000 хектара гори. Повече от 40 000 индианци ще трябва да намерят друго място за живеене.
Естествената им среда на живот ще бъде унищожена и обезлесена, както и много животински видове ще загинат при строежа.

Въпреки, че близо 200 амазонски индианци в традиционно облекло връчиха в град Бразилия на президентката Дилма Русеф подписка, подкрепена от 500 000 души, с призив към нея да анулира строежа на язовира „Бело Монте“ в Амазония.
"Не искаме „Бело Монте“. Този язовир ще е вреден за населението и горите ни", не спираше да крещи Раони, вожд на племето Каяпо, с боядисано в черно и червено лице, носещ жълти пера на главата и плочка на долната устна.

Въпреки индианските молби, подкрепени от хиляди еколози, от католическата църква и известни личности като режисьора на "Аватар" Джеймс Камерън, които публично се противопоставиха на строежа на язовирната стена на река Хингу в амазонския щат Пара.

Въпреки всички световни усилия да се спре поредната човешка глупост, язовирът на стойност 11 милиарда долара ще бъде построен и ще стане третият по големина в света с 11 000 мегавата след язовира „Трите клисури“ в Китай (18 000 мегавата) и язовира „Итайпу“ на границата на Бразилия с Парагвай (14 000 мегавата).Общо 60 централи са замислени по поречието на река Амазонка, чиито строеж ще застраши екоравновесието в района.

Каквото и да кажем и напишем, долната снимка наистина говори повече от всички думи на света…

Марлон Брандо за индианците

2012-02-11T22:46:00.000-08:00

Дългата коса при индианците

2012-02-07T01:13:00.000-08:00

От Азия през Африка та чак до Америка дългата коса присъства като една от най-важните-характеристики на човека - символ на красота, свобода, изтънченост, сила, могъщество и мъдрост.
В митологията има редица истории, в които двама герои влизат в схватка и са непобедими, докато косите на единия с хитрост не биват отрязани, след което той бива победен. В повечето древни култури дългата коса при мъже и жени е символ на сила и могъщество.
В древна Елада косата била символ и на свобода и аристократичност. Само робите имали къси коси. Всички философи били дълговласи, най-главните богове като Зевс, Аполон и Посейдон също са изобразявани с дълги, буйни коси. Нещо повече самите воини дълго време не се стрижели. Често решели косите си преди да излязат на бойното поле и задължително ги сплитали на опашка. Мнозина отрязвали косите си в предната част на главата и ги оставяли дълги единствено на тила, което било по-практично от гледна точка на поддръжката и безопасността по време на битка, когато дългите коси лесно биха могли да бъдат сграбчени от врага. Впоследствие с идеята да се отличават от варварските народи, които тачели най-много дълагата коса, гърците наложили късия маниер, взаимстван и от римляните.

В много случаи косата е израз на отдаденост, вид жертва и посвещение към дадена цел - такъв е случаят със сикхите, които са едни от най-смелите и доказали се воини в света. Те са длъжни д бъдат "кешадхари" - носещи дълги коси от момента на раждането си в израз на отхвърляне на земните удобства и на отдаденост към бога.

Наскоро в един индиански блог попаднах на една статия за дългите коси и някои изследвания, започнали по време на войната във Виетнам. Ето и кратък преразказ на статията:

Съвременната култура кара хората да вярват, че стилът на косата и прическата са единствено и само въпрос на предпочитание, мода, личен вкус или групова принадлежност. Ако се върнем в годините на виетнамската война обаче ще видим, че зад косата стои и още нещо - спососбността да възприемаме света с по-голяма яснота. Факт, който е бил тенденциозно скрит от погледа на обществеността.

В началото на деветдесетте години, Сали (името е умишлено променено), е била омъжена за лицензиран психолог, който работи в Американска военна медицинска болница. Той е работил с военни ветерани с посттравматично психическо разстройство. Повечето от тях служили във Виетнам.

Сали казва: "Спомням си ясно една вечер, когато съпругът ми се върна в апартамента, стиснал в ръце папки с официално съдържание от някакви изследвания. Вътре бяха стотици страници, посветени на разни проучвания, поръчани от правителството. Той беше в шок от съдържанието им. Това, което прочете в тези документи напълно промени живота му. От този момент нататък консервативният ми съпруг спря да подстригва косата и брадата си. Нещо повече военният медицински център му позволи да поддържа подобен вид и редица други консервативни мъже от персонала последваха примера му. Като прочетох документите, научих и защо."

Както става ясно по времето на войната с Виетнам специален отдел е изпратил свои експерти в американските индиански резервати, където да търсят талантливи скаути, млади мъже, обучени да се движат безшумно през неравен терен. Това са били надарени мъже със завидни способности в сферата на проследяването - умения характерни за традиционно войнствените индиански общества.

Избраните мъже са били подробно прочуени и били вписани като майстори в проследяването и оцеляването.

Мъжете били поканени в армията с обичайните примамливи предложения за добри възнграждения, множество привилегии и почести. Някои от тези индиански скаути приели. Интересното е, че по време на подготовката и изпълнението на задачите с индианците се случвало нещо необичайно. Каквито и таланти и умения да притежавали в резервата, с встъпването си в длъжност те като че мистериозно изчезвали. Не успявали да се представят според очакванията, а в упражненията показвали значително по-лоши резултати.

Видимите несъответствия в резултатите им преди и след встъпване в длъжност накарали правителството да проучи въпроса по-задълбочено.

На въпросите, свързани с влошаването на уменията им, индианците често отговаряли, че с отрязването на косите им, нещо се пречупвало в тях. Те вече не можели да "надушват" врага, както преди. Интуицията им не им говорила. Не можели да разчитат почти недоловимите следи на врага, както умеели пред това. Чувствали се ограбени.

Така институтът за изследвания наел повече индиански скаути. Някои щели да запазят дългите си коси и да бъдат тествани в множество области. Щели да бъдат разпределени по двойки. Един войник с дълга коса, а друг с военна подстрижка и всички щели да преминат през едни и същи тестове и изпитания.

Резултатие били недвусмислени. Войниците с дълги коси предусещали момента на опасност далеч преди самата опасност (дебнещ в храстите враг) да ги застигне и показват много по-добри нива на бдителност. В същите ситуации същите тези войници дали значително по-лоши резултати след като косите им били подстригани. След изследванията на индианските скаути им било позволено да оставят косите си дълги.

Ясно е, че всяко нещо по човешкото тяло е изваяно от природата с определена причина и предназначение. Отенело е хилядолетия, докато се оформи по най-оптималния за условията начин. Науката постоянно намира все повече открития за невероятните "вградени", природни способности на човека и животното да оцеляват. Така наречените инстинкти и дори по-метафизичното понятие като "шесто чувство", с което всеки човек на Земята се е сблъсквал поне веднъж.

Може да се каже, че косата е разширение на нервната система. Някои изследвания твърдят, че косите наистина са като "антени", които предават огромни количества важна информация на мозъчния ствол, лимбичната система и неокортекса.

Косата на хората, включително и окосмяването по лицето при мъжете, е информационна магистрала, предаваща инфорамция до мозъка, както е при животните. Любопитно е и твърдението, че косата излъчва електромагнитна енергия. Това според мнозина се вижда в Кирлиановата фотография, когато човек е сниман веднъж с дълга коса и втори път подстриган.

Възможно е, когато косата се отрязва, получаването и изпращането на трансмисии към и от околната среда да е силно затруднено. Рязането да е един вид кастриране на възможността за по-сензитивно възприемане. Но по-скоро си мисля, че ако има такова нещо, то най-вече важи за тези народи, които имат културно-обособена силна и тясна връзка с косите си. Когато психологическ съзнанието се чувства като ограбено и лишено от нещо свято - нещо, което си определял като дар от бога, като "медицина", като лично и свещено - няма начин травмата да не окаже влияние върху поведението ти.

Най-особената характериситка, мисля си все повече, на обективната реалност е, че тя е изцяло проекция на субективната реалност. Или по-просто казано светът, който виждаме и поведенеито ни в него са отражение на светът, който поддържаме вътре в нас.

Просто свободни!

2012-02-02T22:42:00.000-08:00

Ако вие, белите хора, не бяхте дошли тук, тази страна щеше все още да бъде такава, каквато бе някога. Тя изцяло щеше да съхрани своята първична чистота. Вие я нарекохте дива, но в действителност тя не беше дива, тя беше свободна! Животните не са диви, те са просто свободни! Вие ни възприехте като диваци, нарекохте ни нецивилизовани варвари. Ала ние бяхме просто свободни!

Леон Шенандоа, Онондага, 80-те год.

Смъртта на Силния глас

2012-01-30T01:09:00.000-08:00

Автор: Силвестър Лонг
Превод: Димитър Венков

Вождът Вървящата Душа се оказа прав – дойде краят на дните, когато ловувахме и бяхме свободни. Белите заселници като скакалци ден след ден завладяваха земите ни. Движейки се на север, ние прекосявахме прекрасните родни долини и реки, но вместо да намерим там отдих, както преди, срещахме по бреговете им тълпи от надменни и самоуверени колонисти. Тези хора опустошаваха нашата страна, заграждаха земята с огради от бодлива тел и се хващаха за оръжието, щом ни зърнеха.
Нашите буйни и поривисти младежи искаха да се бият, те изгаряха от нетърпение да поемат по пътеката на войната и да отмъстят. Старите воини ги сдържаха с труд, тъй като бяха убедени, че нищо вече не може да промени хода на събитията в равнините, а да се търси изход в оръжието, означава да се подложи племето на опасност от пълно изтребление.

Докато пътувахме, възрастните се събираха всяка вечер край огньовете, обсъждаха войната и мира, свободата и принудителния живот в резервата. Ние, момчетата, се изкачвахме на някой близък хълм и размишлявахме за своята съдба. С настъпването на нощта започваше да се чувства студът, ние сядахме гъсто скупчени един до друг и се топлехме с телата си.
– Нашите родители ни възпитаваха като воини, учеха ни да бъдем достойни за прадедите си... – разсъждаваха по-големите момчета. – Нима това е било напразно? Нима трябва да станем пленници на белите хора?
Като се връщахме се от хълма, ние питахме бащите си дали ще има война.
– Не! – отвръщаха те с ярост. – Ще ядем месото на кравите!
През есента канадските власти ни определиха резерват на север от река Милк. Трябваше да отидем там и да живеем в него като животни в клетка – беше ни забранено да напускаме строго определените граници на резервата. Гладът ни принуди да приемем тези жестоки условия. През изминалото лято ударихме малко дивеч, защото той бе подплашен от пришълците, а в резервата обещаха да ни снабдят с храна – говеждо месо.
От опита на други племена родителите ни знаеха какво може да се очаква от живота в резервата, но въпреки това не предполагаха, че принудителното бездействие може да се превърне в такъв кошмар. Предишният живот на свободните индианци се състоеше от дълъг низ увлекателни приключения, постоянни изненади, трудна борба за съществуване, а тук всички тези стимулатори на жизнената енергия внезапно изчезнаха. За дълги години червенокожият бе притиснат от скапващо безцелно съществуване, мъка и убийствена скука. Светът на неговите представи рухна, всичко се преобърна, като че ли обгърнато от зловеща мъгла.
Настойчиво ни тикаха по “пътя на белия човек”, но това още повече засилваше нашата отчужденост. Белите мисионери бяха щедри на безконечни нравоучения за техния бог, те показваха подчертано отвращение не само към нашата вяра, но и към всички наши традиции и обичаи, които ни бяха така скъпи и неразривно свързани с целия ни живот. Мисионерите ни унижаваха на всяка крачка, а с опитните, заслужили воини, чиято огромна житейска мъдрост познавахме добре, те се отнасяха като с неразбиращи нищо деца.

Нашият бог, ако го назовем с това близко до европейските понятия име, живееше в прериите и горите, където всяка пътечка ни беше известна. Ние вярвахме, че той е навсякъде около нас, че той е душата на дърветата, животните, езерата, реките и планините. Когато някой от нас искаше да се доближи до Великия Дух, отиваше в прерията или край реката и там се оказваше в непосредствена близост до него. Сега ние започнахме да говорим за новия бог, но никой не можеше да посочи къде точно се намира той. Както ни казаха, новият бог заповядваше да се отплаща с добро на всяко сторено зло. Значеше ли това, че ние бяхме длъжни да обичаме белите завоеватели, които безмилостно ни гонеха от собствените ни земи? Или да им даваме патрони, когато те предателски стрелят по нас иззад телените огради?
Унижаваха ни по всякакъв начин. Заповядаха ни да отрежем дългите си коси – гордостта на всеки воин. Наредиха ни да се преоблечем в европейски дрехи, в които индианецът изглежда смешно, като плашило. Забраниха ни да си боядисваме лицата.
Много скоро след началото на живота ни в резервата бе открито училище. В нашите очи то веднага стана символ на властта на белите завоеватели и затова бе посрещнато враждебно не само от родителите, но и от децата. У нас най-силно бе чувството на съпротива. Но някои хора от нашето племе отдавна бяха почнали да разбират, че знанията са необходими.

Аз бях изключение сред своите връстници – с нетърпение очаквах да ме изпратят на училище. Моето любопитство и желанието да науча повече за далечния и странен свят на белите хора бяха много силни.
Бях схватлив и в мисионерското училище на нашия резерват ми провървя. Учителката постоянно ме хвалеше. След няколко месеца говорех английски, умеех и горе-долу да чета. Освен четене, писане и аритметика нас, момчетата, ни учеха как да обработваме земята. Мъжете от нашето племе за нищо на света не биха се ровили в земята – това бе женска работа. Когато някой от възрастните воини минаваше край училищната зеленчукова градина и ни сварваше да работим, бяхме готови да потънем в земята от срам.
След две години агентът на нашия резерват получи нареждане да изпрати в индианското училище в Карлисъл, щата Пенсилвания, две момчета, които да продължат там образованието си. Той спря избора си на мен. Второ момче така и не се намери.
– Искаш ли да отидеш и да продължиш да учиш? – попита ме агентът в присъствието на родителите ми.
Да замина за Карлисъл, означаваше да се разделя с тях за няколко години.
– Искам – отговорих аз, – но заедно с брат ми Силния Глас.
Това бе невъзможно, дори само заради това, че Силният Глас не искаше да напуска родния край. Брат ми израсна като силен младеж. В нашето племе имаше малцина толкова добри ездачи и изкусни стрелци като него, но учението не го привличаше.
Аз заминах. Далече от дома, на няколко хиляди километра от родното си племе аз за дълго време загубих връзка с роднините си и ми беше много мъчно за тях.
През време на моето отсъствие върху племето ни се стоварили нови тежки удари на съдбата. Но едва много, много по-късно аз научих за събитията, трагически герой на които станал моят брат Силният Глас. Вече бях на петнайсет години и успешно бях завършил няколко класа, когато дойде тази вест.
Кралската конна полиция в Канада арестувала брат ми за това, че застрелял един вол. Животното било собственост на властите, но Силният Глас не знаел това. Той мислел, че волът е от добитъка, даден на нашето семейство за храна. Брат ми бил окован във вериги и отведен в полицейския пост в Дюк Лейк, в днешната провинция Саскачеуан. Началникът на поста капрал Диксън, искайки да внуши повече страх на арестувания, заявил: “Ти ще бъдеш обесен за убийството на този вол”. Душата на младия индианец била обхваната от ужас, но той не загубил присъствие на духа и решил да защитава живота си до последен дъх.

През нощта затворникът бил прикован към голямо желязно гюлле и бил оставен в стаята на дежурния. Брат ми легнал на пода, увит в одеалото си, и се престорил на заспал. В стаята до полунощ стоял на пост капрал Диксън, а после го сменил помощникът му. Полицаят дремел и изпълнявал дежурството си небрежно. Когато заспал дълбоко, Силният Глас станал, внимателно повдигнал гюллето и тихо се промъкнал до масата. Взел ключовете, безшумно отключил оковите, измъкнал се от стаята – и дим да го няма!
Почти без почивка той пробягал двадесет километра; добрал се до нашия лагер преди изгрев слънце и влязъл в шатрата на родителите ни.
Баща ни му дал два коня и карабина с много патрони. Брат ми взел със себе си младата си жена и тръгнал на север.
След час се появила потерята от полицаи. Канадската конна полиция се отличава преди всичко с упоритост при преследване на жертвите си, които поради някаква причина са смятани за престъпници. Вахмистърът Колбрук и един скаут-метис, служещ в полицията, открили следите на беглеца и се лепнали за тях като пиявици.
След неколкодневна гонитба преследвачите чули в една дива, безлюдна местност да отеква далечен изстрел. Те пришпорили конете и след няколко минути видели на една поляна индианец, който вдигал от тревата застрелян тетрев. Наблизо млада индианка държала два коня. Колбрук се засмял доволно: “Звярът се хвана в капана!” Силният Глас щял да бъде застрелян преди да стигне до коня си.
Уверени в себе си, вахмистърът и помощникът му открито излезли на поляната. Силният Глас мигновено преценил положението и останал на мястото си. Той чакал преследвачите, стискайки карабината в ръце. Те приближили на трийсетина крачки.
– Спрете или ще стрелям! – предупредил ги брат ми.
– Ще видим, приятелче! – изсмял се вахмистърът и самоуверено подкарал коня си напред.
– Нито крачка повече! – извикал отново Силният Глас. Полицаите не го послушали. Тогава той светкавично вдигнал карабината и стрелял почти без да се цели. Вахмистърът рухнал от коня с простреляна глава.
– А теб само ще бележа! – извикал Силният Глас на метиса и преди онзи да успее да обърне коня си, куршумът раздробил лакътя му. – Ако втори път ми се мернеш пред очите, ще умреш! – извикал брат ми след полицейския копой, който офейквал в бесен галоп.
Силният Глас се славеше като най-добрия стрелец в нашия лагер и имаше магазинна карабина.

Смъртта на вахмистър Колбрук развълнува умовете из целия Запад. Конната полиция изпадна в ярост и организира масови хайки за младия индианец. Брат ми обаче бе по-хитър от всички полицаи и техните скаути. Въпреки че за главата му беше обявена голяма парична награда, преследването нямаше успех: следите на Силния Глас се загубиха в безкрайните северни гори.
Баща ни бил арестуван и едва след доста време го освободили. Когато преследването на Силния Глас не дало резултат, домът ни бил взет под тайно наблюдение, като били изпратени платени шпиони. Полицията предполагала, че синовната любов един ден ще доведе брат ми в родния дом.
Тези сметки се оказали правилни. След двегодишни безплодни търсения конната полиция получила сведение, че беглецът се е появил близо до родния лагер. Това станало, когато брат ми довел при родителите ни своята жена с бебето, което се бе родило в горите.
Като научил това, комендантът на полицията в Дюк Лейк веднага изпратил в лагера на чернокраките двама полицаи и един скаут-метис, наречен Вение. Веднъж, когато претърсвали околната местност, тримата спрели да изпушат по цигара край някакъв храсталак. Конят на Вение тревожно раздувал ноздри и се изправял на задните си крака, така че ездачът с труд го удържал. В храстите се чуло шумолене и тутакси след това от тях прогърмял изстрел. Вение бил ударен в гърдите и щял да падне от седлото, но полицаите му се притекли на помощ и подкрепяйки ранения, избягали в галоп.
От храстите излезли трима млади индианци – Силният Глас и още двама юноши; те, по индианския обичай, се присъединили към приятеля си, за да не бъде сам в отчаяната си борба и да се сражават заедно с него до смъртта си. По метиса стрелял един от тези младежи, но се прицелил лошо и само го ранил. Силният Глас съобщил в лагера, че метисът, като предател на индианския народ, няма избегне заслуженото възмездие. Вение толкова се стреснал от тази заплаха, че веднага взел семейството си и избягал от Канада в отдалечените части на Аляска.
След тази схватка Силният Глас се върнал за малко в лагера, да се прости с родителите и жена си. Вече му било омръзнало да скита из пущинаците; той не желаел повече да се крие и решил да се бие с преследвачите си.
Появата на Силния Глас в резервата предизвикала голяма бъркотия в целия район. През нощта от Принс Албърт, където била окръжната комендатура на Кралската конна полиция, по дирите на брат ми тръгнало отделение от дванадесет полицаи под командването на ротмистър Алън. Гонитбата била успешна. На следващия ден полицаите забелязали в планините Минехин три тъмни точки, движещи се по склона. Отначало преследвачите помислили, че това са антилопи, но когато приближили, разпознали тримата издирвани индианци. Младежите вървели пеш. Настигнати от конниците, те не мислели да бягат, а се приготвили за бой и чакали приближаването на врага.
Отрядът още бил на сравнително далечно за стрелба разстояние, когато Силният Глас дал два изстрела. Единият куршум раздробил рамото на ротмистъра, а вторият пронизал бедрото на вахмистър Рабън. Останалите полицаи, смаяни и уплашени от точната стрелба, спрели и се заели да превързват ранените. През това време Силният Глас и другарите му отстъпили в близката горичка.
Командването на отряда било поето от капрал Хокинс. Той обаче не посмял да атакува смелите младежи, а изчаквал подкрепление. След няколко часа пристигнали полицаи от поста в Дюк Лейк и комендатурата в Принс Албърт. Дошли и няколко цивилни търсачи на приключения.

В шест часа след обяд деветима доброволци начело с капрал Хокинс атакували горичката. Чернокракските младежи били заели позиция в нейния край. Притиснати към земята с точен огън, нападателите не могли да се приближат към индианците. В началото на атаката паднал самият капрал, пронизан смъртоносно в гърдите. Завързала се ожесточена престрелка. Точните изстрели на Силния Глас донесли смъртта на още двама врагове.
От индианците загинал Топиан, който ни бе далечен роднина. Самият Силен Глас бил ранен в крака, но атаката се провалила и полицаите били принудени да отстъпят. По време на престрелката брат ми успял да убие четирима противници и да рани още четирима. Безсмислената заплаха на капрал Диксън, че ще го обесят, в крайна сметка предизвикала това кръвопролитие.
Настъпила нощта. Полицаите се опитали да подпалят горичката, но брат ми ги прогонил с изстрели. През нощта пристигнали нови подкрепления. Цялата местност била обкръжена от плътен кордон. Пътят на индианците за отстъпление бил отрязан. Но те и не мислели да отстъпват.
Същата нощ в град Реджайна, столицата на провинция Саскачеуан, в Главния щаб на конната полиция имало тържествен бал послучай заминаването на делегация за тържествата в чест на юбилея на кралица Виктория в Лондон. В разгара на бала оркестърът прекъснал веселия валс и подел националния химн – “Боже, пази кралицата!” Изумените гости започнали да се споглеждат. Когато химнът свършил, командващият канадските полицейски сили генерал Геримър обявил, че заминаването на делегацията се отлага, тъй като от провинцията са получени тревожни сведения. Генералът заповядал на всички присъстващи на бала офицери да се приготвят за незабавен поход към вътрешността на страната.
Първият отряд под командването на полковник МакДонъл потеглил още преди полунощ, вземайки със себе си и две скорострелни полеви оръдия. Вторият отряд, воден от полковник Хагън, тръгнал от Принс Албърт на сутринта. Към силите на Кралската конна полиция се присъединили стотици цивилни доброволци, нарамили ловджийските си пушки. От Дюк Лейк били изпратени много хора с кирки и лопати, за да копаят окопи.
Главното командване на конната полиция заповядало да не се предприемат преки атаки на горичката, за да се избегне, както било казано в заповедта, по-нататъшното кръвопролитие. Младите индианци трябвало да бъдат унищожени с артилерийски огън отдалече.
Същия ден сутринта от горичката се чул гласът на моя брат. Младият воин се обърнал към обсадителите:
– Днес ни чака труден ден на нова битка. Нямаме какво да ядем и сме гладни. А вие имате предостатъчно храна – хвърлете ни малко!
Тези думи са показателни за най-добрите традиции на индианския начин на воюване. Може да се сражаваш яростно и да убиваш враговете си в открит бой лице в лице, но трябва да запазиш към тях човешко отношение. Призивът на брат ми, разбира се, си останал глас в пустиня. Думите му изумили полицаите – те и на сън не можели да допуснат мисълта да проявят към индианците някакво съчувствие или хуманност.
Една прелитаща врана кацнала на върха на високо дърво в обкръжената гора. Раздал се изстрел и птицата паднала на земята.
– Ама какъв стрелец! Нито един куршум не пуска напразно! – говорели полицаите помежду си, като все повече у тях се затвърждавала мисълта, че не трябва да рискуват живота си тук.
В същото време баща ни отново бил арестуван. Нашата предана и милосърдна майка дотичала при обсадената гора, когато синът й започнал своя последен бой. Полицията не я пуснала да приближи гората и тя се изкачила на близкия хълм. Силният Глас можел да я чува оттам. Тя му припомняла героичните дела на нашия баща и на дядо ни Бързата Мечка, призовавала сина си да загине с чест, както подобава на мъж и храбър воин от племето чернокраки.
Майка ни му викала:
– Не падай духом, сине! Бий се докрай!
Полицаите се опитали да я накарат да си отиде, но тя не искала да напусне сина си, докато той все още бил жив.
През деня идвали все нови и нови подкрепления. Всички отряди били под общото командване на щаба на Кралската конна полиция. Надвечер горичката била обкръжена от повече от хиляда въоръжени мъже.
Телата на убитите полицаи продължавали да лежат близо до позицията на индианските младежи. Един от обсаждащите доложил на командването, че капрал Хокинс може би е още жив – бил забелязал през бинокъла как той като че ли помръднал ръката си. Лекарят д-р Стюарт веднага изказал готовност да спаси ранения. Това било много опасно. Докторът обаче светкавично се понесъл с един лек кабриолет към Хокинс, метнал тялото в колата и препуснал назад. Нито един изстрел не прозвучал от гората. Силният Глас познавал д-р Стюарт и искал да покаже, че уважава смелата му постъпка. Впрочем самоотвержеността на доктора се оказала напразна. Хокинс отдавна бил мъртъв.
Късно следобед пристигнала артилерията. В шест часа загърмели първите оръдейни изстрели. След пристрелването към индианците полетели десетки снаряди. Когато огънят бил прекратен, всички били убедени, че от обсадените не е останало нищо. Повече от хиляда души чакали със затаен дъх... И изведнъж от горичката се раздал насмешливият глас на брат ми:
– Лоша стрелба! Трябва да се научите да се целите по-добре!

Скоро всичко било обгърнато от мрак. Командването решило да възобнови артилерийския обстрел на следващия ден. Възцарила се тишина. През тази нощ никой от белите не мигнал. Всички бодърствали, всички били обхванати от мрачни мисли. Мнозина разбирали каква жалка роля играят в тази история. Това, че против трима млади индианци били изпратени толкова внушителни въоръжени сили, не само не увенчавало с лаври участниците в обсадата, а ги правело за посмешище. На всичкото отгоре, въпреки поразителното неравенство на силите, индианците все още се държали!
От полунощ до изгрев слънце моята майка пеела на Силния Глас печалната и страховита песен на смъртта, а от гората й пригласял звучният глас на брат ми. На сутринта той замлъкнал. Това била последната му песен и никой повече не го чул.
В седем часа оръдията възобновили смъртоносната си работа. Те стреляли в продължение на шест часа! Не дъжд, а истински порой от метал се изсипал върху горичката. По обяд група доброволци, състояща се само от цивилни, се запътила натам да разбере какво е станало. Нима хората, които предпазливо се промъквали към индианската позиция, си мислели, че Силният Глас е безсмъртен, че той все още може да е жив след такава канонада? Предпазливостта им се оказала излишна – брат ми бил мъртъв. Тялото му било пронизано на седем места от шрапнелите. От двамата му другари Топиан бил загинал преди два дни, а другият младеж лежал тежко ранен и в безсъзнание.
В злощастната горичка се събрали толкова много хора, че било невъзможно да се приближиш до телата. Какво ли чувствали тези “победители” при вида на юношите, най-старият от които бил на деветнадесет, а най-младият само на петнадесет години? Какво им говорели телата на тримата млади индианци, загинали с такова мъжество, за каквото белите можели само да мечтаят?...
Един полицай се приближил към тялото на брат ми и извършил омерзителна постъпка – стрелял в главата му!
Цялата тази трагедия направи силно впечатление в Канада и дори в Съединените щати. След няколко седмици аз научих от вестниците за смъртта на брат ми. Това бе последната война на нашето племе, но борбата продължаваше. Аз обаче разбрах, че трябва да я водим по нов начин. Просветата и ограмотяването на нашия народ бяха новите оръжия, с които занапред трябваше да отстояваме своите права.

Най-възрастният индианец

2012-01-24T07:05:00.000-08:00

Най-възрастният индианец, за когото имаме исторически сведения е ирокезкият военен водач Тах-уон-не-ах, познат на британците като Трошещия веригата. Той бил вожд на сенека, племенник на именития водач Сеяча на Царевица и подобно на други големи ирокезки вождове избрал да се бие на страната на англичаните по време на Американската революция (1777-1783).

Рожденната му дата все още е предмет на дискусии. Сведенията са различни и варират от 1737 г., както е на надгробната му плоча, до 1760 г. Едно е сигурно Трошещият веригата умира през 1859 г. Ако се вземе най-ранната предполагаема дата, а именно 1737, това прави 122 години, което за мнозина изглежда крайно невероятно предвид това, че по официални данни най-възрастният човек, живял някога на Земята е умрял на 115 години(говорим за доказаните случаи, другите са в сферата на метафизичното).

При всички положение за Трошещия веригата се знае, че е бил на пословично висока възраст, когато става военен предводител на своя народ и дори да не е рекордьор за расата си, несъмнено е сред нейните първенци по дълголетие.

Pow wow, Moscow, 2012 Откриване

2012-01-24T06:55:00.000-08:00

Шайенско одеяло (поуни)

2012-01-23T00:36:00.000-08:00

Шайените подобно на другите индианци не разговарят помежду си, когато са далеч от своя лагер. Когато човек напуска селото, за да поседи или постои на върха на някой хълм, това е знак, че иска да остане насаме със себе си, вероятно за да се отдаде на размисъл или за да се помоли. Никой не го заговаря и не се доближава до него.

Живяло някога едно момче от племето поуни, което се отправило на боен поход срещу шайените и което, по някакъв начин, се било сдобило с шайенско одеяло. Момчето се приближило до лагера на шайените, скрило се и зачакало. Когато наближило пладне, то напуснало своето скривалище и се изкачило на върха на един хълм с изглед към селото. То се увило презглава с шайенското одеяло, като оставало само малък процеп за да вижда. Момчето стояло така неподвижно в продължение на час-два и наблюдавало селото.

Мъжете започнали да се завръщат от лова на бизони и конете на някои от тях били натоварени с месо. Един от войните яздел кон, натоварен с месо и водел на повод още един товарен кон и своя боен кон на черни петна. Бойните коне се използват само при лова на бизони или по време на война, след което те биват откарвани до реката за да бъдат внимателно измити и почистени. Когато момчето от племето поуни видяло петнистия кон то веднага разбрало, че това е коня, който би искало да притежава. Ловецът отвел своя кон до шатрата си, разседлал го, подал юздите на жените, а после влязъл вътре.

Тогава момчето поуни решило какво трябва да направи. То се отправило надолу по хълма, влязло в селото и се запътило направо към шатрата, където жените разтоварвали месото от гърба на коня. Момчето се приближило и хванало поводите на петнистия жребец и на един от товарните коне. Жените се отдръпнали като без съмнение помислили, че момчето е роднина, дошъл да отведе бойния кон до реката. Момчето поуни не говорело шайенски, но докато се отдалечавало промърморило едва чуто нещо като “мм-м-м” и се отправило към реката. Веднага щом прехвърлило речния бряг и се скрило от погледите на хората, то се метнало на гърба на петнистия кон, шмугнало се в храсталака и скоро вече било далеч от лагера заедно с двете животни, които успяло да открадне от шайените посред бял ден.

История, записана през 1880г. от Джордж Бърд Гринел.

Превод: Димитър Венков

Как да запалим огън с материали от ИКЕА

2012-01-20T01:58:00.000-08:00

FLAMMA from Helmut on Vimeo.

Тези умения ще са ни особено ценни, като настане Апокалипсисът :)

Земно платно

2012-01-18T05:40:00.000-08:00

Стан Херд, американски фермер, показа невиждани досега произведения. Той създава картини не къде да е другаде, а върху ниви. Идеята дошла на фермера, докато си обработвал нивата и открил, че може да я превърне в произведение на изкуството, до голяма степен вдъхновен от оставеното от американските индианци наследство в Наска.

С времето Стан започнал да използва различни материали, за да подобри творбите си. Освен трева, царевица и цветя, той включил и тухли, дървени пънчета и всякакви подръчни средства.

Кайлъшкият лес - 14.01. -15.01.2012

2012-01-16T23:03:00.000-08:00

Малко снимки от лагера, който си спретнахме на 14-ти и 15-ти януари в Кайлъшкия лес.

О, Митакуйе...

2012-01-11T22:33:00.000-08:00

Mi ta ku ye, (мои роднини)

Беше ми оказана честта да проведа церемония по Освобождаване на Духа, посветена на поголовно изтребените бизони в долините на Йелоустоун.

Преди много поколения нашите роднини, Pte-O-ya-te ( Народа на Бизоните) се появиха от Пещерата на Вятъра в Черните Хълмове, сърцето на Un Ci Maka ( Майка Земя) и проправиха пътеката на нашето съществуване.
От тогава насам те жертват себе си, за да оцеляват човешките същества, при условие че уважаваме даровете им. Те ни научиха как да живеем почтително, чрез примера които ни даваха и чрез напътствята на Бялата Бизонова Жена. Тя ни завеща Свещената Чанунпа( Лула) за да ни напомни за нашите отговорности и ни дари със знанието за свещените ритуали, които са нужни, за да се обучим.

От Народа на Бизоните нашите предци се научиха да се отнасят с преклонение пред Унчи Мака; научиха се на "Начинa на Живот", които
определя какви сме като О-ya-те (Народ), със всички свои свещени познания. Те осъзнаха даровете от Унчи и живяха в съгласие с нейните творения. Поради тази причина ние смятаме бизоните за свещени. Ние живяхме съвместно с тях, докато почти не бяхме заличени от света. Бизоните в тези планини са оцелелите от стария начин на живот. Ние сме духовно задължени към тях и все още се нуждаем от напътствята им, за да ни припомнят как да бъдем в мир и съгласие с Унчи Мака.

Нека се знае, че областта Йелоустоун-районът на последните диви бизони- е свещена земя и е била такава за Първите Народи и за всички, които питаят дълбока почит към Мирозданието.
Народът на Бизоните потвърди този факт- те останаха по тези земи, следвайки своя естествен миграционен ход, борещи се за спокоен живот. Нашите Предци ни дадоха това послание чрез постите, които извършиха по тези земи, тъй като почитаха свещеността в тях. Чрез това разбиране ние поддържаме равновесието на Унчи Мака и пазим тези места в името на бъдещите поколения.

Бизоните, които загубиха живота си в Йелоустоун не умряха според естествения закон, нито душите им бяха почeтени подобаващо. Ето защо ние трябва да се съберем за церемония, в която да почетем тези, които са умрели заради неразбирането на човешките същества и да се помолим на Wakan Tanka ( Великия Дух) да ни прости за неоценените дарове.
Трябва да се помолим заедно с всички, които страдат за Бизоните и са им признателни.
Много от хората, които са дълбоко разтревожени от случващо се с тях, съзнават че това е безмислено клане. Знаем че точно тези стада са последните изначални бизони, които все още следват своя миграционен цикъл, малкото, които са незасегнати. Те са критерии за нашата връзка със света и за нашето благополучие. Моля всички народи да се помолят на 15 ти АПРИЛ по късно пладне за пречистване, заради решенията, които се взимат без да зачитат светостта на живота. В името на изкланите Бизони, които пътуват към света на Духовете. Нека се помолим за излекуването на човешкия дух, за да проумеем взаимосвързаността между всички живи същества на Майката Земя.

В Свещения Обръч на Живота, където няма край и начало!

Can-te Mi-ta-wa I-ta-han (дълбоко от сърцето си)

Призив на вожда Арвъл Гледащия кон, 19-то поколение пазител на Бялата Бизонова Лула за провеждането на паралелни молитвени церемонии в името на онези 1, 302 бизона, които са били избити само през зимата на 2008-а и хилядите още, погубени през изминалите години, откакто последната Церемония по Освобождаване на Духа се провела през 1997.

В чест на Тенър Албърс

2012-01-10T21:30:00.000-08:00

Страхотна песен в чест на починалия през 2011 индиански баскетболист Тенър Албърс

Какво се крие зад едно име, или този, когото наричаха Aпикуни

2012-01-10T03:47:00.000-08:00

Автор: А. В. Ващенко
Превод: Елисавета Манчева

Сред многото неща, които знаем (или не знаем) за живота и дейността на "авантюристичния, невероятен Апикуни", или иначе казано - за Джеймс Уилард Шулц, колкото и да е странно, е липсата на яснота относно значението на името му. С други думи, не ни е известно почти нищо за произхода на индианското му име и не можем да открием истинския му смисъл. Тъй като започва да пише в по-късен етап от кариерата си, Шулц използва въпросното име като някаква отдавна съществуваща даденост и не сама че не си прави труда да обясни какво се крие зад него, но често го изпосва и в различни варианти: Ap-wa-cun-na, Ap-we-cun-ny, Ap-pe-cun-ny и Ap-pe-kun-ny. Дори по-късно, когато се спира на един окончателен вариант, никъде в произведенията му не се уточнява значението на думите, от които се състои името. Докато редактирах руския превод на книгите му, изчетах наново повечето от тях, но така и не открих нещо, което би могло да разреши този проблем.
При все това, благодарение на Уорън Л. Хана - известният биограф на Шулц, разполагаме с едно обяснение - или поне версия, което хвърля светлина върху обстоятелствата, при които Апикуни е получил името си и неговия превод:

"Нека се върнем на въпроса как Апикуни е получил името си, с което, между другото, много се гордеел и какъв е неговия смисъл.
Според написаното от Шулц, то му е било дадено в ранните години, прекарани с племето, от вожда Тичащия Жерав -
прочут воин пикуни, който искал по този начин да засвидетелствува уважението си към смелостта, проявена от Шулц на бойната пътека и приятелските си чувства към белия младеж. В този период Шулц изписвал името си Appekunny и го превеждал като "Бялото Петнисто Наметало" (White Spotted Robe)… По-късно обаче се спрял на нов вариант - Apikuni, и на по-различен превод - "Далечното Бяло Наметало" (Far-Off White Robe)".

Нещата се усложняват допълнително с бележката под линия на същата страница в книгата на Хана, в която той предлага още един вариант на превода: "От това, което Шулц е публикувал сам, става ясно, че повече от 40 години той самият е изписвал индианското си име Appekunny (например в издадената през 1926 г. книга "Предвестници на приключението"). И въпреки че в по-късните години от своя живот Шулц превежда името си като "Далечното Бяло Наметало", има чернокраки, които твърдят, че точното значение е "Краставото/Мръсното Наметало" (Scabby Robe).Такъв е преводът и в чернокракските племенни регистри от 1907-1908 г.".

И така, след толкова изчерпателни доводи, кой от вариантите на името би следвало да приемем за най-правилен и какъв е неговият смисъл? При всяко положение нито един от тях не дава отговор на въпроса защо Шулц получава точно това име. Загадката е пълна, особено ако вземем предвид факта, че в традициите на коренните американци церемонията по даване на име заема много специално място - като смисъл, ритуал, и най-вече като вяра в свещената сила на имената по принцип. Може би никога не ще разберем какво точно е подтикнало вожда Тичащия Жерав да избере това име, но с помоща на задълбочените трудове за живота на чернокраките, направени от авторитети като Дж. Б. Гринел, К. Уислър и други, бихме могли поне да изградим няколко приемливи хипотези.
В действителност от трите съществуващи производни на името Apikuni само това, на което се спира Шулц в по-късния период, би могло да обърка читателя. Моето мнение е, че другите две (Бялото Петнисто Наметало и Краставато/Мръсното Наметало) - на пръв поглед противоположни и подвеждащи по своя смисъл - стават разбираеми след като се допитаме до митовете на чернокраките, разказани от Гринел и много други автори, между които и самия Шулц.

Първата морфема на името "A'pi-" според Гринел е част от името на Върховния бог - Създателя Na'pi (Стареца). Интересното е, че: "…тази дума по принцип означава "старец", но в свободен превод често се среща като "бяло"… Частицата a'pi, - продължава Гринел, - която обозначава цвят,… никога не се използва като самостоятелна част от изречението, а винаги в съчетание с други словесни форми. Чернокракската дума за "бяло" е Ksik-si-num, докато a'pi-, макар също да има значението на бял цвят, в действителност се отнася за нюансите на изгряващото слънце и на зората - не снежнобяло, а бяло, премесено с бледожълто. По тази логика Na'pi може да бъде преведено като "Мъж с цвета на зората" или "Бяло-жълтия мъж". Названието действително е подходящо като обръщение към старите хора, защото много точно описва цвета на косите им".

Разясненията относно втората част от името - "-pikuni", откриваме в легендата за произхода на чернокракския съюз, записана от Шулц. Когато описва същинските пикуни, той превежда термина "Pe-kun-i" като "петниста щавена кожа", имайки предвид наметало от кожа, по което след обработката тук-там са останали твърди недоощавени места или петна6.
Тоест, думата не се отнася до цвета на наметалото, а до неговото качество и идеята е, че кожата е току-що ощавена, а самото наметало е бяло (стига цветът в действителност да е такъв). С други думи, когато се казва "Бяло петнисто наметало", се има предвид просто бяло на цвят наметало.
А що се отнася до привидното противоречие между двата превода - "бяло" и "краставо/мръсно", то отпада след прочита на друга чернокракска митологична приказка, разказана от самия Шулц в "Чернокракски легенди от Националния парк Глесиър". Неговата версия леко се различава и митологичните имена на героите не са споменати. Дж. Б. Гринел разказва същата история в "Сказания от шатрите на чернокраките" доста по-изчерпателно. Тук трябва да споменем, че Шулц е един от основните източници, до които Гринел, както самият той признава, се допитва, докато работи над книгата си.
Преди да продължим с историята обаче, би било удачно да спомена някои от значенията на думата "scabby", дадени в речника "Уебстър", за да разберем смисъла на приказката и да изясним проблема около превода на името. Определенията в речника са следните:
1. "Коричка, която се образува върху възпаление или рана в процеса на оздравяване".
2. "Кожно заболяване като краста при животните и особено при овцете".
3. (ботан.) "Лишей или друга болест по дърветата".
4. (старинен жаргон) "Долен, жалък човек".
Както се оказва в последствие, в историята, преразказана от Гринел, "scabby" може да бъде интерпретирано във всяко едно от упоменатите значения.

Приказката се нарича "Бобровият талисман", а главният герой се казва Api-kunni.
"Живял в лагера беден младеж. Той нямал нито роднини, нито жена, която да обработва кожи и да се грижи за него, затова винаги ходел оскъдно облечен и парцалив".
Този беден младеж бил тайно влюбен в една от трите жени на вожда. По това време съществувала традиция, според която момичетата се включвали в танците, организирани по тържествени поводи, за да почетат своите любими мъже и тя също била поканена да участва. Младата жена се съгласила и въпреки протестите на младежа, го принудила да й даде наметалото си, за да танцува с него.
Гринел продължава: "Когато разбрал, че момичето много иска да отиде на танците, той вързал на главата й една гъша кожа, и й дал лошо ощавеното си наметало, което на места било на петна - твърди и груби като парфлеч". Забележете, че за втори път в тази история иметоApikunni се свързва с думата "петна", която се асоциира с "лошо ощавено наметало".
След това, засрамен, че любимата му е разкрила тайната им, излагайки на показ лошо обработеното му наметало, младежът си го взел обратно и избягал от лагера. Вървял известно време, докато стигнал до едно езеро и както си плачел, заспал върху един бобров бент…
Тук ще направя малко отклонение, за да обясня ролята на бобъра в творбите на Шулц. Освен въведенията към книгата на Гринел, разказите, публикувани в сп. "Гора и поток" и приказката "Произхода на тютюна", поместена в "Чернокракски легенди от Националния парк Глесиър", Шулц написва един роман със заглавие "Белият бобър" (1930 г.), в който очевидно взаимства някои от митологичните герои от историята на Гринел. Имах късмета да открия екземпляр от този роман с автограф на Шулц, който не бе обсъждан до този момент във връзка с името Apikuni. Там имаше следното посвещение:

"На Хари К. Джеймс.
Скъпи Хари,

написах тази история точно по начина,
по който ми бе разказана преди много, много време.

Искрено твой Apikuni

Джеймс Уилард Шулц

Форт Уашаке, Уайоминг
1 май 1946 г.".

А сега нека се върнем към историята на Гринел. В съня си младежът се озовал в дома на бобъра, където се срещнал със самия бобър, който бил чисто бял и голям почти колкото човек. Момчето си помислило: "Това трябва да е вождът на всички бобри. Бял е, защото е много стар".
Белият бобър научил Apikunni на "множество странни неща" (сред подаръците, които получил от митичното животно имало ку-жезъл от трепетлика, за да отбележи първото убиване на враг, бойна песен с магическа сила и малка торбичка със свещени предмети, в която, както се оказало по-късно, било и първото семенце тютюн). По-нататък в приказката се описва как окаяният неудачник се превръща в герой, след като - метафорично казано - използва получените от бобъра дарове и така придобива неговите качества и сила. С помоща на своя приятел Вълчата Опашка младежът отива на първия си боен поход, убива първия враг, взима първия скалп и така въвежда този обичай.
Накрая, когато всички научили за подвизите на Apikunni, вождът на племето според версията на Гринел, казал: "Виждам, че си бил на война и си постигнал повече от който и да е от нас. Затова мисля, че заслужаваш да бъдеш вожд... Заеми моето място и води народа ни…".

Очевидно след прочита на тази история мажем да направим връзката между "мръсното наметало", което след срещата на младежа с бобъра става "бяло наметало"; то принадлежи на един и същи човек, който се казва Apikunni. Кое от тези тълкувания е по-точно от лингвистична гледна точка и кое би било по-подходящо в контекста на написаното от Шулц не е толкова съществено, защото името безспорно носи само и единствено онзи смисъл, който открихме в приказката.
Това, което е важно в случая, е фактът, че докато е размишлявал какво име да даде на Дж. У. Шулц, Тичащият Жерав (или който и да е от чернокракските му приятели) най-вероятно е направил асоциация с легендата за традиционния "културен герой". Изборът му сякаш е сполучлив - Шулц, също като героя от приказката, е момче от далечна непозната земя, бедно и обикновено на вид, но надарено с голяма сила или дарба. Наистина, примерите, които разкриват обичта и уважението на чернокраките към Шулц са твърде много, за да бъдат изброени.

От друга страна знаем, че чернокраките са имали обичая да дават почетни имена, каквито в миналото са носели най-достойните хора. Самият Шулц много често дава за пример Питамакан - девойката-воин, чийто персонаж той използва в някои от романите си. Известно ни е, че някои прерийни племена също са почитали тази традиция, но не само за да покажат уважението си към дадения човек. Те вярвали, че смисълът, който съдържа в себе си името и славните спомени, които то пробужда, ще направят магическата сила на цялото племе по-голяма.

Възможно е да не открием повече факти, които биха изяснили произхода на индианското име на Шулц. Но съжденията, изложени по-горе, обясняват достатъчно добре името на Апикуни Писателя. Освен това то съответства на отношението на индианците към церемонията по даване на име; едно отношение, което се отличава със своята метафоричност и дълбока съдържателност. От сементична гледна точка името на Апикуни показва как думи като "петнист", "мръсен/крастав" и "бял" променят нюанса си в зависимост от контекста и същевременно се установява цялостна връзка помежду им.
Лично аз, като преводач и изследовател на произведенията на Шулц, предпочитам третия вариант - "Бялото Наметало", поради асоциацията му с темата за магическото. А нима някой, който е запознат с живота и творческата дейност на Апикуни, би се усъмнил, че той наистина се е превърнал в "добра магия" за своя народ - и белия, и червенокожия?!

Tribute to native american women

2012-01-08T07:44:00.000-08:00

Music by Ulali
photos by E.Curtis

"Ако хората не уважават нещата...."

2012-01-05T04:49:00.000-08:00

"Ако хората не уважават нещата, които съществуват и не изказват благодарност на Твореца, тогава животът ще бъде разрушен, а човешкото съществуване върху тази Земя ще достигне до своя край. Ето какво рискуваме да се случи днес и всички ние носим отговорност за това. Всяко човешко същество има свещения дълг да бди над здравето на Нашата Майка Земя, защото от нея произтича целият живот. За да осъществим тази задача, ние трябва да победим врага - този, който се намира във всеки един от нас. Трябва да започнем от самите себе си. Трябва да живеем в хармония с природния свят и да осъзнаем, че свръхексплоатацията му ще доведе до нашето самоунищожение. Не можем повече да жертваме добруването на бъдещите поколения, заради моментното търсене на печалба. Трябва да се подчиним на природния закон или да понесем последствията от неговата суровост."

Леон Шенандоа, Онондага, 80-те години

Най-далечният изстрел на Запада

2012-01-05T04:45:00.000-08:00

Изстрелът, който се смята за най-далечното попадение в историята на Запада, е даден три дни след битката при Адоби Уолс (27 юни 1874 г.).

Тогава на върха на скалистия хълм над Ийст Адоби-уолс крийк се събрали ок. 20 конни индианци, между които били Куана Паркър, Каменното Теле, Белия Щит и др.
Ловецът на бизони Били Диксън се прицелил със своя "Шарпс" 50-ти калибър и свалил от коня един от индианците. Воинът не бил убит, а само зашеметен, тъй като тежкия куршум, вече губещ силата си, го съборил на земята. Няколко месеца по-късно геодезката експедиция, провеждаща картографиране в района, измерила, че дължината на изстрела е ок. 1538 ярда (ок. 1448 м.).

Самият Диксън в следващите години винаги скромно твърдял, че се е целил просто в групата воини и попадението му е случайно.

Black wolf

Франсис Пагамагабо - най-добрият снайперист

2012-01-05T04:34:00.000-08:00

Най-награждаваният индианец в канадската военна история и най-ефективният снайперист в Първата световна война е оджибуеят Френсис Пагамагабо (Francis Pegahmagabow 1891-1952). Докато служи като снайперист и армейски разузнавач, той записва в сметката си 378 убити германци и 300 заловени пленници.

Последните думи на Голямата Мечка

2012-01-04T06:04:00.000-08:00

Това е любимата ми част от този така драматичен филм за живота на крийския вожд Голямата Мечка.

Календарът на маите - истерия без мистерия

2012-01-02T07:55:00.000-08:00

Едни от малкото стойностни неща, казани във ефир по темата за календара на маите.

Заканил съм се да пусна един добър материл по въпроса, но не знам кога ще да стане туй.

Малко спомени от лято 2011

2011-12-31T08:02:00.000-08:00

Образованието на белия човек

2011-12-30T02:50:00.000-08:00

"... Вие, които се толкова мъдри, трябва да знаете, че различните народи гледат по различен начин на едни и същи неща. Затова вие ще разберете правилно това, че понякога мнението на белите за образованието се различава от нашето. Ние вече го разбрахме.

Неколцина от нашите младежи получиха възпитание във вашите колежи. Те бяха научени на всичките ви науки; когато обаче се върнаха при нас, те съвсем не умееха да тичат, нямаха понятие за това как да оцелеят в горите, не можеха да издържат на глад и студ. Те не знаеха как да построят колиба, да хванат елен или да убият враг. Те не говореха добре нашия език
Затова те не можеха да бъдат нито ловци, нито воини, нито съветници - те не ставаха за нищо.

Но ние сме ви благодарни за любезното предложение. И макар че се отказваме от него, нашата благодарност не се намалява от това.
Ако джентълмените от Вирджиния решат да изпратят при нас неколцина от синовете си, ние, за да покажем нашата благодарност, ще положим всички усилия за тяхното образование, ще ги учим на всичко, което знаем и ще направим от тях мъже".

Думи на вожда на Онондага Canassategо, произнесени през 1744 г. при сключване на договор между Лигата и англичаните в Ланкастър, Пенсилвания.

"Моето училище е Дългия Дом. Учители ми бяха старейшините. Вашите училища не преподават духовност. Вие се учите как да си намерите работа, да изкарвате пари и да въртите бизнес, но не научавате за мястото на Създателя и за своя път към него. Дори не знаете да отидете на църква, защото има толкова много разновидности, че се чудите коя е правдива. Братът на Създателя ги е разбъркал и размешал...
За какво ви е обучение, когато ще настъпат времена, в които парите няма да са от значение? За каква работа може да става въпрос, когато храната няма да можеш да си я купиш. Тогава хората ще се завръщат към земеделие. Това е, което виждам!"

Леон Шенандоа, Онондага
-------------
Днешният свят изисква от теб да култивираш съвсем други качества и ценности- за да успееш в работата си ( с която се изчерпва и целия смисъл на живота според сегашните разбирания) от теб се иска да си нахален и безочлив, да се вреш навсякъде и във всичко, да си амбициозен до степен вманиаченост, да си егоист и безсърдечен и най-вече ДВУЛИЧНИК.
Ако си добър, значи си мекушав и слаб, ако си прям и честен, често оставаш неразбран, ако не се стремиш към това, към което другите се стремят, значи си неудачник или перко. Днес под мъжество се разбира да не показваш кой и какъв си, а да не разкриваш какъв страхопъзльо и слабак си в действителност. Да си мъж е да си с изкуствено напомпано самочувствие, скриващо куп комплекси и низости. Няма да казвам кои са днешните идеали за мъж и защо такива хора стимулират мъжкото в себе си с луксозни коли и шафранени гащи.

Адски лишени сме от живот, който сам по себе си да ни възпитава правилно, сиреч такива каквито Създателят иска да бъдем. А каквото и да си говорим Природата възпитава.
Нещо повече сега сме адски разглезни и неопитни. Всъщност какви стойностни качества придобиваме, живеейки в града в контакт с днешното общество - качеството адаптивност може би. Гъвкавост и разтегливост като плужек, така че да се промушваш и измъкваш от всяка ситуация. Е, да адаптивини сме, но то това е присъщо и на паразитите и хлебарките и плъховете.

Това за което говори вождът Канастаго и Леон Шенандоа е факт.

Преди време четох проучванията на някой си д-р Лоуранс ( ако се не лъжа). В продължение на години той наблюдавал до какви промени води западната образователна система сред туземните народи.

Какви се получавало?

Преди да започне образователната кампания, хората от туземните общества живеели в разбирателство и мир с ниска, почти нулева степен на престъпност. Всичко се споделяло за общото благо, разпределяли се по равно както бремето от труда, така и плодовете от него. В повечето случаи д-р Лоурънс наблюдавал едно здраво и стабилно общество, водени от своите закони и морални ценности.

След като белите започнели да ограмотяват и превъзпитават местните жители, картинката се изменяла драстично при абсолютно всички племенни общества.
Престъпността стигала нечувани нива. Изучилите се хора изхитрели. Научили се как да манипулират другите, как да изкяруват от тях, като работят по-малко. Разбили се семейните и родови устои. Традициите били осмивани и пренебрегвани от самите тях. Хората станали все по-големи индивидуалисти и егоисти. Нямало общо благо, нямало народ - всеки си правел оглушки, ако нямало лична изгода. Стигало се до разпад на традиционното общество и създаване на ново по модел на заобикалящият ги "бял свят".

Така д-р Лоуранс установил,че европейската образователна система не прави хората по-добри, а по способни да се конкурират с другарчетата си и да ги експлоатират. Доказва, че образованието в този му вид е било създадено с цел превъзпитание и контрол. Или както пише Джон Гатоу в книгата си "Затъпяване - скритата цел на държавното образование": "Училището върши своята работа по перфектен начин, създавайки хора, които са физически, интелектуално и емоционално зависими от корпоративните институции по отношение на доходите, самооценката и стимулите си. Тези хора „се чувстват социално значими в живота единствено благодарение на производството и консумацията на материални блага.”
„Училищните мрежи обсебват 50% от времето на децата, принуждават ги да го споделят единствено с деца на същата възраст, изискват от тях да започват и спират работа при подаване на звуков сигнал, налагат на хората да мислят за едно и също нещо по едно и също време и по един и същи начин, класифицират ги така, сякаш са зеленчуци.”

Ето и още от книгата на Гатоу, чудесно представена от Христо Блажев в блога му Книголандия:

Джон Гатоу е преподавал 30 години на деца от всякакви прослойки – от имигрантите в гетата до „елитни” паралелки в Манхатън. Според него разлика няма – децата навсякъде влизат в училище с неограничени възможности и излизат маркирани, уеднаквени, одобрени за употреба в обществото. Той маркира 7 зловещи неща, на които се учат децата:

1. Объркване. Всичко, което се учи, е извадено от контекст и цели разрушаване на естествените връзки в реалността.

2. Класова принадлежност. Децата са номерирани, подредени, с ясно място и задачи – никое не бива да се изплъзва от тази рамка.

3. Равнодушие. Гатоу обяснява, че смяната на часовете има за цел да научи децата да не се интересуват от нищо задълбочено – вместо това трябва да умеят да се „включват и изключват като с електрически ключ.”

4. Емоционална зависимост. Училището използва богат инструментариум от награди и наказания, за да научат децата да подчинят волята си на предопределената от властта йерархия.

5. Интелектуална зависимост. Добрите ученици чакат учителят да им каже какво да правят. Всички важни решения се взимат от експерт, който знае кое как се прави. Така се формира послушното общество.

6. Условна самооценка. Училището учи децата, че тяхната ооценка трябва да зависи от нечие експертно мнение, а не от личното себеусещане.

7. Няма къде да се скриеш. И накрая децата знаят, че са под непрекъснат надзор, че са постоянно наблюдавани. Няма нито лично пространство, нито лично време. Да се учат овреме.

Standing alone - documentary

2011-12-30T02:45:00.000-08:00

Pete Standing Alone is a Blood Indian who, as a young man, was more at home in the White man's culture than his own. Confronted with the realization that his children knew very little about their origins, he became determined to pass down to them the customs and traditions of his ancestors. This film is the powerful biographical study of a 25-year span in Pete's life, from his early days as an oil-rig roughneck, rodeo rider and cowboy, to the present as an Indian concerned with preserving his tribe's spiritual heritage in the face of an energy-oriented industrial age.

От иглу до конец - един българин сред ескимосите

2011-12-28T02:36:00.001-08:00

източник:capital.bg

Проф. Асен Баликси, българин, роден в Истанбул с името Асен Балакчъ, преоткри България през 1995 г., когато се върна да живее в София. След ескимосите, сред които е живял и за които е направил поредица от 11 филма, професорът по визуална антропология от университета в Монреал не остава равнодушен и към българската "екзотика". В продължение на десетина години той изучава обществото на помаците и ромите и също прави филми за тях. Неотдавна проф. Баликси участва в първото издание на Фестивала на етнографския и антропологичен филм в София

Седмица след фестивала седим в уютния кабинет на ул. "Милин камък" в София, отрупан с книги и причудливи предмети от различни краища на света и първият ми въпрос към него е: защо не се върнахте да живеете в родния си град Истанбул.

"Много лесно обяснимо – понеже не знам турски, лаконичен е проф.Баликси. Живял съм там до 7-8 годишна възраст, после дойдохме в София. Когато бях на 14, в навечерието на 9 септември 1944 г., баща ми каза "и тук ще има клане" и отново се върнахме в Истанбул. На 16 години заминах да уча в Швейцария, където завърших колеж. След това се отправих към Канада. Там работих във фабрики, за да си вадя хляба. После намерих местенце като каталогьор на френски фолклорен материал. В Националния музей. Останах няколко години и след това отидох да уча в Колумбийския университет."

От мозабитите до ескимосите

"Нямах абсолютно нищо общо и въобще нямах намерение да изучавам ескимосите", казва днес проф. Баликси. В Швейцария се записал да подготви дисертация за едно северноафриканско алжирско племе - мозабити. В музея в Отава се запознава с млад французин - Клод Дегоф, по думите му истински ескимолог, завършил школата по ескимоски науки в Копенхаген. С него работят в една стая и се сприятеляват. Дегоф ходи на терен в Канада. Първата година той отива да изследва ескимосите в Балчер, а на втората година се удавя там. "Директорът на музея ми каза: Вие бяхте приятели. Защо не продължите това, което той правеше. За нас ескимосите са важни. Германците направиха филм за моите приключения при ескимосите. В него аз показвам снимка на Клод Дегоф, спомня си проф. Баликси. Аз не знаех нищо за тях. Имах известни познания само от колегата. Той по цял ден учеше ескимоска граматика."

Ескимосите имат силабична писменост, която е създадена от мисионерите с опростени знаци като кръстчета и запетаи. И досега един-двама журналисти се мъчат да пишат на нея. "Един мой приятел писа за своето ескимоско детство, но те обикновено вече са от смесени бракове, по-често живеят на юг и пишат на своята азбука от време на време." С две думи, традицията се губи.

Дивите невинни

Когато през 1960 г. на екран излиза филмът "Бели сенки" (The savage innocents) с Антъни Куин в главната роля, зрителите за пръв път се запознават с живота на ескимосите. Голяма част от представите ни за тях и до днес се градят на този филм. Младият мисионер (Питър О`Тул) плаща с живота си за това, че отказва да приеме поканата на гостоприемния домакин да "се посмее" с жена му. Наистина ли са чак толкова гостоприемни, питам проф. Баликси. "Не е вярно това, не са чак до такава степен гостоприемни, но делят храната си с госта. Те са много общителни, отворени, приказливи." За Баликси се оказва голям проблем това, че те го хранят, а той няма с какво да им се отплати. "Задлъжнях много към тях, но компенсирах, като им давах патрони, неограничено количество тютюн и чай. Там без чай не се живее. Животът е много страшен без чай", казва професорът, който трудно, но все пак се е адаптирал към бита на ескимосите.

"Там, където 1960 г. започнах моите изследвания, където направихме филмите, беше едно много традиционно селище. Понеже те живееха в най-дълбоката част на един фиорд, който беше запушен наоколо от айсберги и кораб не беше влизал във фиорда, те бяха останали напълно изолирани. Затова и направих там филма", обяснява антропологът.

Как се чувства човек в иглу?

"Малко клаустрофобично", отговаря антропологът. Диаметърът е около три метра. Вътре живее цялото семейство. Правят се легла от сняг, върху които се натрупват дебели кожи. Доста студ се събира там. На стената и на тавана са пробити дупки, заради огъня. Следобед към 5-6 часа става по-топличко, приятно. Незнайно защо, но точно тогава става приятно. При този суров живот обаче ескимосите далеч не са сурови хора. Напротив, те са изключително вежливи и солидарни. Лоша дума няма да кажат срещу комшиите. Уважават се.

Проф. Баликси започва да работи сред ескимосите през 1957 г., когато те вече са установили контакти с бели търговци, китоловци, мисионери и са почти покръстени от протестантски и католически мисионери. И след като са приели християнството, известно време са практикували и двете религии.

Изгубеният шаман

Религията е много важна за ескимосите. Имат няколко велики божества. Но най-важното за тях е техният свещеник, шаманът, защото работи постоянно в услуга на обществото. Ако ловците не намират дивеч, племето гладува, шаманът изпада в транс и праща покровител дух да открие големите елени. И като ги открие, праща ловците в тази посока. Ако се разрази буря, три-четири дни и ловците не могат да излязат, той отново изпада в транс, за да изпрати духовете покровители да спрат урагана. Той лекува и болните. Ако баба изгуби игла - той ще я намери.

За ескимосите социалната единица е голямото семейство. Бабата, дядото, братя, сестри с децата си, които имат много силна родствена връзка помежду си. Няколко семейства оформят група, а всяка група си има свой шаман или двама шамани. Няма правило. Шаманът не се избира. Той пътува заедно с тях, но от време на време остава сам. Всеки чувствителен млад човек, който се интересува от тези неща или страда от безсъние, може да се ориентира към шаманството. Той постоянно се допитва до шаманите за духовете, за боговете и наблюдава, дарбата му се проявява, а старият шаман го учи и го посвещава. Вярно ли е това, че когато възрастните вече са в тежест на семейството, то ги изоставя – нещо, което беше показано във филма "Бели сенки"? "Не знам да е традиция, но има такива случаи, казва проф.Баликси. Аз съм описал случай с много възрастен мъж, който вече не може да върви, когато семейството тръгва на път. Вместо да продължава да се мъчи, той предпочита да го изоставят. Обикновено синът дава последните грижи. Ние например пътувахме с един възрастен мъж, който беше 70-годишен, болен, но семейството се грижеше много добре за него. Местеха го на най-топлото място."

Ако всичко преживяно от проф. Баликси не беше съхранено в неговите ленти, то щеше да е безвъзвратно изгубено. Научният интерес към съхраняването на миналото днес продължава неговата дъщеря – Анна Баликси, която е директор на държавния исторически институт на Сиким, старо кралство от ХIII-XIV век, присъединено към Индия през 1976 г.

Най-добрият български антрополог

2011-12-28T02:21:00.000-08:00

Проф. Асен Баликси, по някогашния си турски паспорт - Асен Балъкчъ, произхожда от цариградските българи. Роден е в Истанбул в семейството на търговец на риба (оттам и фамилното му име). Баща му наследил дядо му в бизнеса.

"Баща ми беше роден в Отоманската империя и бе неин типичен представител", казва проф. Баликси. Търговските партньори на Козма Николов били турци, гърци, евреи, арменци, сметките си водел на османо-турски, литературният му език бил гръцкият, а политическите му пристрастия били отдадени на българския национализъм. Семейство Николови/Балъкчъ живеело в Пера, в техния дом освен българи често гостували и гърци, и евреи, но никога турчин. "Частният живот на мюсюлманите и немюсюлманите бе строго разграничен, те съществуваха паралелно и нямаха допирни точки, а турците запазваха дълбокото чувство, че те са господарите", обяснява днес професорът. Роденият от големите промени след Първата световна война кемализъм, от друга страна, се опитва да заличи османското минало и да наложи идеята за единна турска нация. Турските фамилни имена станали задължителни (вместо Николови семейството вече било Балъкчъ), образованието преминало изцяло под контрола на държавата, а турският бил езикът, на който се преподавало. Така, когато в средата на 30-те години дошло време за училище за сестра му и за него, по настояване на майка му родителите на Асен Баликси се преместили в София. Каква била неприятната изненада на майка му обаче, когато в София установила, че по-заможните българи предпочитат да дават децата си в училища с френски, немски и английски език. Планираният като дългосрочно решение софийски живот обаче останал само десетгодишен епизод в семейната биография. Под натиска на новите световни идеологически промени в самото навечерие на деветосептемврийските събития семейството емигрирало от България, улеснено от турските си паспорти, и се върнало в Истанбул. Последствията от българските промени понесъл най-вече най-големият брат, който останал още 10 години в страната.

След войната Баликси следва социални науки в Женева и въпреки отличната си диплома не може да си намери работа. Всеки път, когато работодателите го оценяват, се стига до една пречка - турският паспорт. "По онова време това беше третият свят, спомня си Баликси. Като културална референция България стоеше малко по-високо, но все пак не беше приемана като страна от Западна Европа."

От Балканите и Европа към Канада

Така в началото на 50-те години Асен Баликси заминава за Канада. За разлика от сега, в глобализиращия се свят, в който хората пътуват свободно, тогава eмиграцията е one way ticket и връщане назад няма. По онова време в Канада няма безработица, икономиката се развива добре и хората не се плашат от емигрантите, които може да ги окупират.

Но през 50-те Квебек е много консервативна провинция. Всички училища и болници са под властта на църквата. Истинска религиозна вълна залива страната и сред канадците протестанти, говорещи английски, и сред канадците католици, говорещи френски. Евреите също "фолклоризират" религията си по думите на Баликси.

Едва през 60-те години сексуалната революция преобразява страната, а и света. Построени са новите университети, църквата се отделя от държавата. Пиер Елиот Трюдо прави държавата наистина светска, етническите групи са се умножават и мултикултурната политика става официална. За съжаление тази политика, с която Канада се гордее вече няколко десетилетия, днес започва да се разколебава. Въпреки че държавата се опитва да не допуска дискриминация, тя налага доста строги правила при подбора на нови емигранти, като се предпочитат млади семейства с малки деца, които знаят поне един от езиците, които се говорят в Канада, които имат занаят, приложим в страната, и могат да намерят бързо приложение на професионалните си умения. Пристигането на нова категория емигранти от третия свят, с различни културни навици и практики обаче започва да предизвиква роптания. Знаменателно е онова, което се случва преди около година в канадското градче Ерувил. Общинският съвет в това малко градче в горите приема строги правила, целящи да предотвратят заселването на мюсюлмани в селището. Тъй като приетите от съвета на Ерувил правила влизат в противоречие с мултикултурната политика, случаят става повод за поредица дебати с участието на различни граждани, предавани директно от обществената телевизия в Квебек.

Ако вече сте забелязали особената наблюдателност на проф. Баликси за онова, което свързва и разделя хората, е време да кажем, че той е социален антрополог и професор в университета в Монреал.

Бях фанатизиран етнограф

"В Женева нямаше социална антропология, продължава балканската си биография проф. Баликси. В Женева университетът беше малък, скромен и беден. Трябваше да изляза оттам, за да осъществя мечтата си." Отсяда при българин, който е търговец на месо в Торонто. Намира си работа във фабрика. Научава, че има голяма българска група македонски имигранти - привърженици на ВМРО, както и на различни политически партии в преддеветосептемврийска България. Това е предизвикателство за Баликси: "Тази група представляваше истинска социологическа лаборатория. Започнах да си водя бележки. Повечето работеха в ресторантьорството. Имаше над 1000 ресторанта, които се държаха от българи. Започнах да изучавам живота им и написах монография, която и досега остана единствената за тази група от хора."

Благодарение на тази монография получава работа в Националния музей в Отава. Първоначално участва в каталогизирането на фолклорните материали на френските преселници в Квебек. Злополучен инцидент с негов колега французин, който загива "на терен" при ескимосите, с когото междувременно са станали доста близки, го кара да се преориентира към тази нова за него културна територия - Канадският север.

Разбрах какво означава голям университет

След един сезон при ескимосите Баликси си дава сметка, че не може да напредне в научната си кариера, ако няма докторат. Американски студент от Колумбийския университет, който по това време работи в Канада, го съветва да пише на неговия професор от Колумбийския университет. По това време Баликси още не знае дори добре английски и пише на професора на френски. Вече е женен, с дете. Преместват се в Ню Йорк. Там разбира какво означава да учиш в такъв университет. Той променя светогледа на човек, изкачва го на наистина висока камбанария. Разликата с другите университети е огромна: "Ню Йорк не само е най-големият град на Америка и културният център на света, но и има един голям университет - Колумбийският, има още 30-40 по-малки, но те са университетчета, констатирал проф. Баликси. Той доминира Ню Йорк, а Ню Йорк доминира света - такова чувство изпитва там човек."

Ескимосите, каквито бяха

В Колумбийския университет Баликси продължава и теренните си проучвания сред ескимосите. От 1957 до 1973 г. работи сред тях и публикува различни научни трудове. Започва да снима и серията от документални филми "Ескимосите Нетсилик". "Тогава ескимосите живееха много затворен живот, както са живели хилядолетия техните деди, връща лентата проф. Баликси. Главният ни герой и няколко души край него никога не бяха виждали дърво или къща в живота си. Те мислеха, че са центърът на света, те са хората, другите не са." И обяснява, че както няма човешко общество без религия, така и те имат 4-5 богове, а освен това са и много добри шаманисти. Религията им е основана на табута. Животът им се ръководи от много поведенчески забрани. Например да не се яде тюленово и еленово месо в един и същ ден.

Филмите "Нетсилик" са част от важен педагогически проект в САЩ, който цели да въведе общата антропология в американските училища и да даде възможност на подрастващите сами да достигнат до определени изводи за механизмите на функциониране на човешките общества. Програмата среща голям отпор у консервативно настроените кръгове в американското общество, които обвиняват авторите й в релативизъм и разрушаване на традиционните американски ценности, а финансирането й е спряно след доста шумен дебат в Конгреса.

Преди две години канадският режисьор Чарлз Леърд прави филм за този голям педагогически експеримент. В рамките на този проект проф. Баликси, се срещна отново с ескимосите, след близо 20-годишно отсъствие от Канадския север. "Разбира се, че са се променили - установява той. Старите ескимоси живееха в иглу, сега живеят в обикновени къщи. Запазили са обаче езика си и съзнанието си - много силно е чувството на тяхното "ние", продължават да делят света на "те" и "ние".

Аз съм етнически българин

Въпреки че обикновено е представян като канадски антрополог, случва се да споменат Асен Баликси и като професор от български произход. Неотдавна получил статия, която го цитира като българин. "Много хора смятат, че съм чист американец или най-малкото от скандинавски произход, защото цял живот съм публикувал в американски издания, активно съм участвал в педагогическите дебати в Америка, но най-вече заради това, че съм изучавал ескимосите и индианците. Не могат да повярват, че човек, идващ от Балканите, ще прояви интерес към ескимосите", обяснява той.

Днес проф. Баликси се е установил в София. От средата на 90-те години, когато се е върнал в България, се опитва да помогне за въвеждането на антропологията като научна дисциплина в българските университети. Променил е някои от представите на част от научните среди за хората и техните взаимоотношения, които заедно с политическите събития преосмислят историята. С особен интерес изучава помаците и ромите. Изучава ги още в началото на 90-те години в с. Брезница, Гоцеделчевско.

Но както винаги, да се каже, че проф. Баликси живее в София или където и да било, звучи твърде еднозначно.

"Всяка зима ходя при дъщеря ми, която живее в Хималаите - в малко старо кралство до Непал - Сиким, казва проф. Баликси. Тя работи там в Института за тибетски науки, който е много стар. От 1976 г. кралството се намира в Индия. Това екзотично кътче се намира в тропическа зона на 2 хиляди метра надморска височина. И лятото е хладно - 20 градуса през деня и 7-8 нощем. Омъжена е за местен юрист от същата тибетоидна група, която тя изучава - емигранти от Североизточен Китай от XIV-XV век. Помагам й по малко в работата, направихме два етнографски филма последните години там." Синът на Асен Баликси живее в Канада до Тихия океан. Той реставрира стари къщи на 100-130 години, които за Америка са истински антики - това там се цени, защото е деликатна работа.

Проф. Баликси често се завръща и в родния си Истанбул. "Родителите на майка ми са бежанци - от Тракия, Чирпанско, оттам и фамилията Чирпански, настаняват се до голямото езеро Деркос по време на кърджалийските размирици в търсене на по-голяма сигурност. След Балканската война фамилията по майчина линия се преселва във Варна. Днес селото Дели Юнус, където навремето бил чифликът на дядо ми хаджи Яни и където бил приет главнокомандващият руската армия по време на войната от 1877-1878 г., е под водите на язовира, от който Истанбул се снабдява с питейна вода", обяснява проф. Баликси. Около езерото селата са български. И дядо му, и прадядо му са ловили риба там.

И ако баща му е типичен човек от Османската империя, за себе си Асен Баликси казва: "Аз съм етнически българин. Кръстен съм в българската църква в Истанбул."

източник: www.dnevnik.bg

Ще берем ли ягоди?

2011-12-27T02:05:00.000-08:00

Corbett Sundown, пазител на свещения огън на Шестте Нации

" Знаеш ли, идвате вие белите тук, а не виждате нищо. После пишете материали за това, колко бедни сме били. Е, нека да ти кажа нещо, ние не сме бедни. Ние сме богат народ без нито една монета в джоба.
Казвате, че трябва да изградим заводи и фабрики. Добре, но не ги щем. Как ще садиш картофи и царевица ВЪРХУ БЕТОН? И наричате това прогрес. За мен прогрес е мръсна дума.
Имам предупреждение към вас. Не можете да продължавате да рушите и отравяте всичко. Предсказанията говорят, че ще има предзнаменования за настъпването на края. Няма да можем да пием вода, дърветата ще окапват отгоре и бебета ще умират като кучета. Всичко това вече е налице, само че вие го наричате ВОДОЗАМЪРСЯВАНЕ, КИСЕЛИНЕН ДЪЖД И "ЗАКОНЕН" АБОРТ.
Създателят е гневен. Ще прати могъщ вихър, по-унищожителен от коя да е атомна бомба!Напоследък имаме такива видения и горим тютюн с надеждата, че ще избегнем тази участ. По-добре се вразумете. Току виж Създателя рече да не праща смъртоносен вихър. Иначе всички ние ще "берем ягоди"."

Под "берем ягоди" се има предвид, че ще умрем. Ирокезите вярват, че пътят към Света на духовете е осеян с ягодови храсти...

Влиянието на ирокезите върху демокрацията

2011-12-22T03:01:00.002-08:00

От нордическите сведения знаем, че около година 1000 сл. Хр. Leif Eriksson отплава от Исландия с голям платноход, тогава наричани „кнар” и пуска котва на остров Бафин, когото наименува „Хуллуленд” или „скалиста земя”. Оттам пътешествието му продължава към южните брегове на Лабрадор и накрая достига земите, известни като Винленд заради изобилието от диво растящи лози. Следват още експедиции до Винленд, най-вече в периода 1003-1005 г. сл.Хр. Братът на Лийф, Торвалд, предвожда една от тях и намира смъртта си във Винленд. След него се пробва друг смелчага, Торфин Карлсефни, придружаван от 160 войници. Карлсефни и аверите му били ужасени от вида на туземците и побързали да се отърват от няколко. Туземците отвърнали на удара с удар, а северните хора си обрали партакешите и никога повече не се върнали. Така на практика Винленд изчезнал от архивите. Първият рунд от сблъсъка между континентите бил спечелен от коренните жители на Америка.

Вторият рунд се забавя с пет века и ще предизвика драматични промени не само на американския континент, но и в света.
Съвременният човек често говори за „колонизирането” на Новия свят, но обратното твърдение е не по-малко вярно. Всички ние, европейците, дори без да го съзнаваме сме били сериозно „индианизирани”.
Когато говорим за комунизма или демокрацията, за Френската революция, за създаването на Обединените нации, за стремежа към свобода, равенство и братство и утвърждаването на човешките права, трябва да отдадем дължимото на Новия свят. Може да се каже, че именно Новият свят допринася най-много в оформянето на новия облик на Стария свят.
Средностатистическият европеец от 15-16 ти век се борел за залъка си под ярема на монархии, които били безразлични към нуждите на плебса, готови във всеки един момент да пожертват няколко хиляди души в преследване на своите „важни” религиозни, икономически и политически цели, което се доказва и от зверствата по време на кръстоносните походи, безскрупулните методи на Инквизицията, потискането на „дивите” племена в Ирландия и Шотландия и много други примери. В пълен противовес на това стояла индианската представа за обществена организация.

Томас Джеферсън пише следните думи при съставянето на американската конституция:

„За разлика от нас,които се осланяме на патриархалния и самовластен ред, индианските водачи оказват влиянието си по силата на своя характер и нрав. Индианците следват по свое желание този, за когото имат най-високо мнение в разбиранията му за мъдрост и военно дело. Всеки човек е абсолютно свободен да следва предпочитанията си. Но ако с действията си нарушава правата на друг съплеменник, бива наказван с обществено недоверие, а в по-сериозните случаи дори убиван като омразен враг.”

От първия миг, в който сведенията за живота на туземците заливат Европа, тя изпада в екстатично опиянение. Всъщност това опиянение създава сериозни главоболия за властимащите. За да се справят с вълната на възхищение към „благородния дивак”, наводнила стария континент и вдъхновила писатели като Джон Лок, Жан Жак Русо и Франсис Бейкън европейският елит създава теорията за „дегенерацията”, според която тамошният климат покварявал всичко живо на континента – животни, растения, индианци и разбира се, всеки заселник, положил крак на американска земя. С това обяснявали странното поведение на барони и аристократи, които захвърляли копринените дрехи с флинтифлюшки и дантели, за да наденат кожените ризи и заживеят сред местните племена. Виновен бил климатът. Сякаш във въздуха се носел вирусът на дивостта, който заразявал всичко живо. А тази дивост, сравнима единствено с опияняващото чувство на свобода, само засилила интересът към новите земи. Писатели като Бенджамин Франклин и Томас Джеферсън искрено вярвали, че например ирокезката форма на управление е по-висша от монархическата и не спирали да насърчават колонистите да попиват, колкото се може повече от местната култура.

През 1744г. водачът на ирокезката лига Канастаго се среща с американски заселници в Ланкастър, Пенсилвания. След като изслушва жалванията им относно трудните по своя характер взаимоотношения с короната, той им казва открито, че ако са мъдри, ще създадат съюз със заселниците от съседните райони по подобие на ирокезкия и ще се изправят срещу короната като независима цялост.

През 1774 г. в Бостън заселници, облечени като ирокезки воини, изхвърлят тонове чай в пристанищните води като знак на протест срещу британските данъци и конфискуването на запасите от барут, без който оставали напълно беззащитни.

През 1775 г. около 250 години след първия контакт колонистите се срещат във Филаделфия с ирокезките старейшини и произнасят следната реч:

„Тук сме не само да подновим стария огън на съвета и да заздравим веригата на взаимно приятелство, но и да ви изкажем признателността си за думите, които вашият водач Канастаго изрече пред нас преди 30 години...Братя, нашите деди бяха доволни да чуят словата му. Те попиха надълбоко в сърцата ни. Благодарим на Бог, че сме единни, че сега имаме силна конфедерация, съставена от 12 провинции.”

Същата година американците се опълчват на едноличната британска власт и започва войната за американска независимост.
Така излиза, че първите „съединени американски щати” се появяват до голяма степен благодарение на съвета и примера на коренните народи.

През 1775 г. Джеймс Адайър пише „История на американските индианци”, в която описва по следния начин ирокезката система на управление:

„Цялата им конституция е пропита с идеята за свобода...Съществува пълно равенство между хората в условията на живот, бита и благата, от които се ползват.”

В навечерието на американската революция в Англия излиза бюлетин, който гласи:
„Най-съкровенният устрем на американците е свободата. Очевидно е, че са прихванали тази страст от коренното население.”

Америка се превръща в символ на Свободния свят. Свободен за всеки, който иска да опита късмета си отново, който е преследван от неудачи или бяга от закона. Превръща се в място на неограничени възможности и осъществени мечти и всичко това заради онези първи пориви и политически проблясъци, които някои заселници получили от туземците.

Моделът на управление, засвидетелстван в ирокезката лига, въплъщавал всичко противоположно на европейския модел. Ирокезите отказвали да овластяват един единствен човек именно за да избегнат злоупотреби. Лигата целяла да засили индивидуалните свободи и да ограничи намесата на ръководството в живота на хората. Ирокезите настоявали, че основен приоритет на старейшините, които представлявали управителния орган, било опазването на индивидуалните права, на личността, като в същото време се стремели към обществено благоденствие.
Доброто управление според тях предполагало използването на референдум и взимане на решения с пълно мнозинство, както и зачитане на ролята на жената.

Никои от тези принципи не били част от европейския начин на живот. Но и никой европеец не можел да отрече силата им. Демократичните нации по света дължат не малко на коренните жители на Америка, макар че демокрацията от отдавна не изглежда така, както е била замислена по начало.

Същото може да се каже и за комунистическите държави. През 1851 г. Луис Хенри Морган написва „Лигата на ирокезите” – първият сериозен труд върху не-западна етническа група. Книгата попада в ръцете на Фридрих Енгелс, приближен на Карл Маркс. Положителната визия на лигата вдъхновява още повече идеите на Енгелс, които в някаква степен намират израз в управлението на Ленин. Очевидно е, че ирокезките представи за свобода и мир оказват неизмеримо въздействие върху западния свят.

Dancing with The Longhouse people

2011-12-22T03:01:00.001-08:00

Standing Silent Nation

2011-12-22T02:52:00.000-08:00

Това е документален филм за едно семейство оглала от Пайн Ридж. За борбата им срещу федералните власти, които три поредни години унищожават реколтата им от коноп, макар и конопа да е индустриален сорт и да не съдържа ТНС.Изследвания са доказали, че конопът е най-подходящата земеделска култура за почвено-климатичните условия на резервата. Освен това отглеждането му е високо доходоносно и би предоставило шанс на много семейства да си стъпят на краката и да не са зависими от социалните помощи.

линк за сваляне:
http://www.megaupload.com/?d=ZSE4S0UV

Индиански хумор

2011-12-17T02:20:00.000-08:00

Попитали един стар индианец защо хората се държат странно, когато пият. А той отвърнал: “Защото в алкохола има смес от най-различни животни – от шункхпала (кучето), шунка уичаша (маймуната), кокаханла-блока (петела), кимимила (нощната пеперуда), зинткала (птицата и по-конкретно калвача), татанка (бизона) и мато (мечката), а последните две съставки са от игму (котката) и кокоце (прасето).

Когато човек пие, животните започват да излизат наяве. Едно по едно...

В началото излиза малкото кутре. Пиещият поздравява всеки, усмихва се и се радва точно както кутрето маха опашка и ближе всекиго. После изпива още едно.

Идва ред на маймуната. Пиещият започва да жестикулира, да прави физиономии, маймунджулъци, да се закача, шегува. Изпива още едно.

След което идва петелът. Чувства се толкова добре, че му се иска да пее и подхваща песен. Но след първия ред, забравя продължението, затова подхваща друга, която му идва наум. Забравя я наполовина и зачеква нова. И така чувства се като че е на сцена, но звучи като врякащ петел. После пийва още едно и преминава в следващия стадий.

Идва ред на нощната пеперуда. Не му пречи, че е минало полунощ. Ще будува до сутринта в търсене на още пиячка, още купон и веселба. Обикаля и се оглежда за места, където евентуално са се събрали хора, досущ както нощната пеперуда бива привлечена от лампи и светлини. Пийва още едно.

Започва да чука от врата на врата. Както кълвачът чука като телеграф по дърветата в гората, пияницата обикаля от врата на врата и чука в търсене на компания и пиячка.

Следващият стадий е този на бизона. Започва да се мисли за бизон, за неудържим. Никоя врата не може да го удържи. Блъска се наляво-надясно и се опитва да пробие.

Следва ред на мечката. Вече става опасно. Пияният е като гладна мечка. Ломи и чупи наоколо. Никой не е в безопасност. Мало и голямо се страхува.

Тогава изскача котката. Мъжът е прекарал цялата нощ навън. Подобно на котката, която прекарва нощта в лов или търсене на партньор, и сега по изгрев се прибира уморена в хралупата си.

А накрая идва стадият на прасето. Мъжът, който е доволно пиян вече, ровичка из кухнята за каквито и да е остатъци от вчерашната вечеря. Уморен е, спи му се, но е умрял от глад, затова гледа да се наплюска здравата. След като хапне добре, ще си намери място за спане, дори на най-необичайното място и ще се просне безгрижно и ще грухти и хърка с отворена уста, досущ като прасе.
-----------

Да, дори пред лицето на хроничния, прогресивен масов убиец, алкохолизма, индианецът е открил забавен начин да гледа на този реален проблем. Можете ли да си представите как щеше да живее съвременният коренен американец, подложен на сегрегация, дискриминация и бавна анихилация чрез лъжи, интриги и зависимост от алкохол и дрога, ако не бе запазил силата на своя хумор? Хуморът до днес спасява неговото сърце да не заболее твърде много. Защото този, който няма сили да се усмихне и засмее, е обречен на гибел.

Wounded heart: Pine Ridge & The Sioux

2011-12-17T00:28:00.000-08:00

Бедност,алкохолизъм, домашно насилие, загуба на език и културна идентичност. Нищо не е спестено в този филм на Оливър Тътил. Филмът показва реалната ситуация в Pine Ridge, осмия по големина(но първи по бедност) индиански резерват. Водещ е небезизвестният индиански актьор и активист Ръсел Мийнс.

download:
http://www.megaupload.com/?d=L377VF94

Месец на американското индианско наследство - видео

2011-12-12T02:33:00.000-08:00

Ето и видео от честванет на Месеца на американското индианско наследство, което се проведе на 29-ти ноември тази година в препълнената зала на Американския център, София.

Ето и песните в поредността, която следват във видеото:

1. Morning Prayer Song (SouthWest)
2. Amazing Grace (Native American flute)
3. Lakota Thanksgiving Song
4. Grass Dance Song (Great Plains)
5. Rabbit Dance Song (Iroquois)
6. Rabbit Dance Song (Blackfeet)
7. Lakota Lullaby
8. Abenaki Honoring Song
9. Hand Game
10.Waziyata Memorial Song (Lakota)

Голямата Мечка - великият вожд на крий

2011-12-11T06:39:00.000-08:00

Един тежък филм за историята на Мистахимаскуа (1825-1888) - големият вожд на крии, отказал до последно да приема унизителните условия на канадското правителство, с които неговият народ щял да надене ярема на робството. Голямата Мечка избира по-трудният път - този на свободата, но с цената на немалка жертва - да гледа как безчетните стада бизони се стопяват като пролетен сняг, а съплеменниците му попадат в хищните нокти на глада, който отнема честта и доблестта им и ги принуждава да посегнат на немислими дотогава неща, стигайки дъното на своето падение. Един ден младите воини не издържат и против волята на Голямата Мечка избиват деветима бели от областта Фрог Лейк, вкарвайки цялото племе в безсмислена война, чийто край е предначертан.

линк за сваляне

1 част - http://www.megaupload.com/?d=1WNKZKV0
2 част - http://www.megaupload.com/?d=VSGXVX70

Филмът е по романа "The Temptations of Big Bear" на канадския писател Rudy Henry Wiebe.

Every animal...

2011-12-11T06:38:00.000-08:00

Oh Great Spirit, what's going on!

2011-12-09T00:59:00.000-08:00

Зима

2011-12-07T05:13:00.000-08:00

Пак бурята вие,
пак вятърът снежен
в прозореца бие
сърдит и наежен.

В мечтания унесено
вслушвам се мрачен
на зимната песен
в говора плачен:

ту пъшкат неволи
в тоз шум студени,
ту сироти голи,
ту гърди сломени;

ту воплите тайни
на сила убити,
ту мъки незнайни
на горести скрити.

И сякаш в таз песен,
де горка скръб диша,
тъгата световна
велика въздиша.

Иван Вазов

Сат Ок (Sat Okh)

2011-12-07T05:07:00.000-08:00

download
http://www.megaupload.com/?d=47RKRBBE

Един документален филм за полския писател Сат Ок (1920-2003) - или Станислав Суплатович. Във филма, разбира се, се лансира романтичната, но не дотам вярна история за произхода на Сат Ок, а именно, че майка му била полска революционерка, която избягала в Канада и се омъжила за вожда на Шоуните Високия Орел. В романите си Сат-Ок (Дългото Перо) пише, че се родил там, в горите на северна Канада, и до 18-тата си година живял като свободен индианец. После с майка си дошли до Полша, защото тя копнеела да види родината си, обаче ги заварила войната. Немците нападнали страната, майката загинала, а Сат-Ок бил арестуван и изпратен в концентрационен лагер като човек с „нечиста кръв”. Да, ама той - нали бил млад индиански воин - избягал от плен и успял да се свърже с полските партизани; не след дълго вече бил командир на малък отряд и погаждал на фашистите купища индиански номера. След войната станал моряк, пътувал дори до Канада, но никога повече не успял да намери своите индиански роднини. Затова пък създал в Полша първите индиански общности, а фамилния си дом в едно малко полско градче превърнал в индиански център с музей към него. До кончината си през 2003 Сат-Ок беше и си остава
почетен вожд на всички полски последователи и изследователи на индианските народи.

Такава е неговата вълнуваща история, позната ни от книги като незабравимата "Земята на Солените скали" - неговата автобиография, която по-точно може да се определи като индиански наръчник. У нас тя бе издадена на два пъти през 70-те години и е всъщност първата, и значително по-силна част от историята за индианския му живот; Втората, чието заглавие е „Тайнствените следи” така и не бе преведена на български, но пък читателите могат да се запознаят с нея от руски.

В действителност Сат-Ок няма и капка индианска кръв в
жилите си, но подобно на британеца Арчи Сивата Сова (1888-1938) и той в любовта и отдадеността си към коренните американци успява да заблуди мнозина. Не е никак трудно за човек като него, чийто дух е пропит с мисълта за индианците и духовното му роднинство с тях. Човек, чието сърце принадлежи на народ отвъд океана, на земи различни от родните от мига, в които се е появил на белия свят. Когато обичаш нещо истински, чисто и свято, идва миг, когато то намира цялостен израз в теб и дори тялото ти започва да го излъчва с категоричност. Независимо къде си роден, независимо от географските разстояния, духът е този, които облича човека в истинските му дрехи, той е този, който намира път към мечтите, а за него земните разстояния нямат никакво значение. И най-дългият път е преодолим с едно затваряне на очите.

За силните хора, за онези, които дръзнат да мечтаят, съзнанието е това, което определя битието, за всички останали важи обратното....

ПРЕПУСКАЙ, ИНДИАНЕЦО!

2011-12-04T11:27:00.000-08:00

Борислав Гърдев

Героят на моето детство и юношество Гойко Митич на 13 юни стана на 67 години. Роден в Лесковац и завършил спортно училище в Белград, той има щастието и късмета да се снима като статист в някои от култовите приключенски филми, които американски, италиански и западногермански фирми реализират в някогашна Югославия, за да спестят излишни разходи. Тогава моделът за изнесено снимане с цел икономии се прилага с пълна сила в западната ни съседка.

Гойко участва в популярните хитове “Сред хищници” на Алфред Вьорер и “Поразяващата ръка” и “Винету” на Харолд Райнъл в периода 1963-1965 г. Особено важни за него са продукциите на Райнъл, екранизации на романите на Карл Май, в които той играе в обкръжението на Пиер Брис и Лекс Баркър, търпеливо чакайки мига на своя късмет. Той настъпва през 1964 г., когато в “ДЕФА” чешкият режисьор Йозеф Мах решава да екранизира класическия приключенски роман на Лизелоте Велскопф-Хенрих, като за главната роля на смелия Токай-Ихто избира именно красивия и мускулест сръбски физкултурник. Гойко полага похвални усилия и освен бицепси и изсечено, обветрено лице, вдъхва и щипка психологическа достоверност на своя герой. Разбира се, правилният немски, който той се опитва да говори през цялата си “ДЕФА”-кариера, но винаги за сигурност дублиран, веднага дискредитира амбицията за достоверност, но и така първият опит за източногермански псевдоуестърн жъне огромен успех. Първо в ГДР, а след това и в целия соцлагер.

Днес е ясна концепцията, която господарите на културния живот в някогашната германска соцдържава са следвали. Индианската “ДЕФА” поредица не е и не може да бъде образец на автентично заснет уестърн. Тя е просто инвариант на популярните легенди - при това винаги леко имплицитно идеологически оцветен. Оригиналът можеше да се появи само в САЩ, където е равнозначен на фолклор, на легендарно сказание, на поема за овладяването от пионерите на Дивия запад на необятните пространства в посока към Тихия океан и Мексико, в жестока борба с природните стихии, престъпниците и индианските набези. И където уестърнът е извечната драма моралите за борбата на Доброто със Злото, за утвърждаването на традиционните американски ценности, с които са израснали поколения зрители в целия свят, които дълги години се олицетворяваха от благородните великански фигури на Гари Купър, Хенри Фонда, Джон Уейн, Кърк Дъглас и Грегъри Пек.

В моето детство в нашите кинотеатри американски филми рядко се прожектираха. Още по-малко пък уестърни. И все пак имаше и такива. “Великолепната седморка” на Джон Стърджес го гледахме с 13 години закъснение, през 73-та, като излизането му съвпадна с появата на първите антиуестърни “Синият войник” на Ралф Нелсън и “Малък голям човек” на Артър Пен, както и с негърската апология на Сидни Поатие “Бък и проповедникът”.

Пен бе любимец на тогавашната ни цензура и културна върхушка. С това си обяснявам и изключително бързата поява на наш екран на “По Мисури” - само година след премиерата му в Кан - през 76-а. Все по това време гледахме и “Двубоят” на Харолд Джек Блум с Кърк Дъглас и Джони Кеш. Но интересно - американските филми от този период имаха публика у нас, но тя бе несъпоставима като количество с тази, която гледаше филмите на Гойко Митич. Само живелият в онези блажени години на соца - края на 60-те до средата на 80-те, - когато цената на билета бе максимум 35 стотинки, може да свидетелства какъв огромен успех имаха индианските уестърни на “ДЕФА” и на каква изключителна популярност се радваше нашият герой със сръбска фамилия. Филмите му се прожектираха непрекъснато, като избелелите, одраскани и направо черно-бели копия винаги докарваха младежката аудитория до очаквания екстаз.

За нас той беше идол, пример за подражание, олицетворение на Доброто, вечният смел и благороден индиански вожд, готов да воюва със злото в Америка в името на справедливостта и човешката хармония. Всяка негова премиера се очакваше с огромен интерес. Независимо дали ставаше дума за “Голямата змия” (1967), “Апахи” (1974) или “Кръвни братя” (1975). Знаеше се, че приключенските му ленти са винаги цветни, а в повечето случаи и широкоекранни, че са заснети с много вкус, с усет към детайла и стремеж към историческата правдоподобност, с достатъчно пари и амбиции, като постепенно в късните му проекти се впрегнаха усилията и на повечето соцдържави.

“Следата на Сокола” се реализира в Грузия, “Бели вълци” в Босна, за “Оцеола” помагаха Куба и България, за “Улцана” съдействаха Румъния и СССР, а щом се наложеше да се снима някоя ослепително кросива блондинка веднага на помощ идваше Барбара Брилска (“Следата на Сокола”, “Бели вълци”) или Анекатрин Бюргер (“Текумзе”). Така проектът “Индиански “ДЕФА”-уестърн” постепенно се превърна в свръхзадача за Системата, в своеобразна визитна картичка и мерило за възможностите й да предложи на публиката качествено и смислено зрелище. Отделен въпрос е защо само с “ДЕФА”-уестърните експериментът излезе сравнително сполучлив.

Румънците също опитаха - при това, ангажирайки най-добрия си и касов режисьор Серджиу Николаеску, но независимо от добрите финансови ресурси, осигурени от “Франко - Лондон филм” и наложеното сътрудничество с опитните френски занаятчи Пиер Гаспар Юи и Жан Дервил, екранизациите по Фенимър Купър “Прерията” и “Приключение в Онтарио” се оказаха бледи копия на източногерманските достижения, като в добавка нямаше харизматичен индиански водач. Чингапок на Пиер Масини изобщо не можеше да съперничи като излъчване на Гойко Митич, а и самото отношение към индианците бе повече от двусмислено.

В СССР корифеят на приключенското кино Владимир Вайнщок претърпя две тежки издънки с екранизациите на Майн Рид и Франсис Брет Харт - “Конникът без глава” (1973) и “Въоръжен и много опасен” (1978), а у нас, след недоразумението на Георг Маришка от 1965 г. “Заветът на инката”, двата опита за уестърн по български “Буна” (1975) на Вили Цанков и “Съдията” (1986) на Пламен Масларов демонстрираха само познание на жанровите правила. Първият се оказа прекалено протяжен и умозрителен, а вторият заби с дива първична енергия в една епоха - от началото на 80-те години на 19. век - непозната и непонятна за съвременния рòден зрител.

В Чехословакия и Югославия заложиха на неубедителни пародии - “Лимонаденият Джо” (1964) на Олдржих Липски и “С цървули из Дивия запад” (1967) на Радивое-Лола Джукич, а в Унгария се опитаха да направят свой вариант на уестърн из пустите с “Под краката им свири вятърът” (1975) на Дьорд Сьомаш. Закономерно редовия посетител на киносалоните обърна гръб на тези несъстоятелни усилия. В царството на Гойко Митич му беше много по-уютно. В него всичко беше ясно, добре премислено и конструирано, направено с прецизен вкус от дежурните режисьори Готфрид Колдиц, Конрад Пецолд, Вернер Валрот. Знаеше се, че във всеки техен опус ще има необходимата доза напрежение и социален критицизъм към несправедливото и жестоко американско общество. Че бате Гойко - така му викахме фамилиарно тогава - ще се справи с коварните си врагове - независимо дали ставаше дума за Усойницата Джо - Хеньо Хасе от “Следата на Сокола” (1968) или за злодея Бишъп, изигран неподражаемо от друг голям източногермански актьор Ролф Хопе в “Следата на Сокола” и “Бели вълци”. Че нямаше да се пропусне възможността за разкриване на неизбежния процес на класово разслоение, въпреки че по същество белите като аморфна маса бяха по-скоро олицетворение на Злото, докато индианците като потиснатите жертви винаги оставаха носители на добродетелите, на които се крепеше Системата тогава. Така “ДЕФА”-уестърните възпитаваха неусетно и ненатрапчиво в социалистически дух, развличайки ни. А младежите въздишаха по Гойко Митич и изкупуваха снимките му от стрелбищата и кварталните будки.

В интерес на истината шефовете на “ДЕФА филм” много добре знаеха с какво са се захванали. Те не бяха новатори като Серджо Леоне и техните псевдоуестърни не можеха да се мерят с класиките му “За шепа долари” (1964), “Добрият, лошият и злият” (1966) или “Имало едно време на Запад” (1968). Затова пък умело защитаваха социалистическите добродетели, осигурявайки забава на милионната аудитория в соцлагера, без да допускат куриозни гафове и без да изтърват палмата на първенството. В преследването на целта бе възможно и откровено плагиатство, както направи Дийн Рийд - междувпрочем партньор на Юл Бринер в спагети-уестърна “Сбогом, Сабата” (1971) на Франк Крамер, който, без да се свени, прекрои сюжета на “Синият войник” (1970) и създаде “Кръвни братя” (1975). Прегрешението му мина незабелязано, а от филма, имал навремето триумфален успех, остана знаменитата негова балада, изпълнена с плам и страст, характерни за този неудовлетворен американец, който възпяваше БАМ, снима грамотни приключенски ленти като “Кит и сие” по Джек Лондон на Конрад Пецолд, засити амбициите си да бъде тотален автор на нееднозначно приетите “Певецът” (1979) и “Пей, каубой, пей!” (1982), докато в един момент изчезна от полезрението ни, за да разберем след 1989 г., че е бил умъртвен от агентите на ЩАЗИ и че никога не се е отказвал от американското си гражданство.

Истина е, че “ДЕФА”-уестърните бяха поставени в комфортна медийна и маркетингова среда, без конкуренцията на големите оригинални американски образци. В противен случай не знам как би реагирала публиката през 1969 г. примерно, ако трябваше да избира между “Бели вълци” на Пецолд, “Бътч Касиди и Сънданс Кид” на Джордж Рой Хил, “Имало едно време на Запад” на Серджо Леоне, “Дивата банда” на Сам Пекинпа и “Златото на Маккена” на Джак Ли Томпсън... Такива бяха времената тогава и за да няма пренебрегнати, на принципа на най-малкото зло, гледахме “Двубоят”. Но това не означаваше, че Гойко Митич робуваше на старата слава и не полагаше достойни усилия да обогати и уплътни образите на своите индиански вождове. В някои случаи усилията му увисваха във въздуха - “Оцеола” (1972), от който запомнихме само с каква лекота убиваше изкуствените алигатори, но имаше и похвални достижения, които в никакъв случай не трябва да се пренебрегват или премълчават - “Северино” (1978) на Клаус Доберке и особено “Текумзе” (1971) на Ханс Кратцер, в който се превъплъти с много достойнство и увереност в ролята на смелия индиански генерал, образ, останал сред най-добрите в кариерата му, докато самият филм без никакво колебание смятам за най-добрият “ДЕФА”-уестърн, с който източногерманците достойно могат да се конкурират с най-качествените образци в жанра.

С течение на годините героите на Митич помъдряха, те вече не разчитаха само на юмруците, пистолета и безпогрешно насочената стрела, но и на силата на убеждението, на раждащата се в спора истина - “Северино”. Заедно с това той полагаше (не съвсем ефективни) усилия да се включи в разработването на сценариите на “Апахи” (1973) и “Улцана” (1974), прие предизвикателството да се снима с Дийн Рийд в “Кръвни братя”, да промени имиджа си в “Северино” (1978) и “Следотърсачът” (1983) на Конрад Пецолд, да разшири обхвата на публиката си, играейки в популярни тв сериали като “Архив на смъртта” (1980) и “Безпощадният фронт” (1984) на Руди Курц... Издаде две плочи през 1977 и 1979 г., изненада ни с добрите си вокални данни, участвайки в популярното шоу “Шарено котле” (1980), в което се представи закономерно с песента “Аз съм индианец”. От 1975 г. започна да изучава тайните на режисурата. С жените като цяло се разбираше, но така и не сключи брак и няма свои деца, въпреки че клюкарските издания винаги припомнят връзката му с Ренате Блуме - очарователната му и смела съпруга Леона от “Улцана”...

През 1988 г. се снима в последния си “ДЕФА”-уестърн “Прерийни ловци в Мексико” на Ханс Кньоч, където партньор му беше неговият сънародник и родна звезда Джоко Росич. Надали някой от екипа е знаел, че на следващата година на 9 ноември ще падне Берлинската стена и в нейните руини ще потънат и студио “ДЕФА” и източногерманските псевдоуестърни. (Западногерманските бяха спрени от производство още през 1968 г.) А ситуацията с Гойко се усложни още повече след разпада на бивша Югославия и след като майка му загина от бомбардировките на НАТО през 1999 г. Той не само остана без родина, но и се оказа “свой сред чужди, чужд сред свои”. По моему той избра най-мъдрото решение и остана в новото си отечество - обединена Германия. Продължи да се снима с умерен успех в продукции като “Исках да съм гълъб” (1990) на Моимир Стаменкович, “Изпепелен живот” (1994) на Петер Велц и “Герои като нас” (1999) на Себастиaн Петерсен.

През 1993 г. стана покровител на игрите “Карл Май”, радващи се на изключителна популярност в Германия. Посети и САЩ, където показа своите източногермански филми, възторжено приети от местните индианци, тъй като техните събратя на екрана не изглеждаха кръвожадни диваци, а достойни и смели хора, търсещи своето място под слънцето.

Без да насилва успеха, той отново го споходи 10 години по-късно, когато започна да се снима в поредицата “Карл Май представя” (2002-2006) на Норберт Шулце-младши, в която естествено създаде образа на Винету. Така се стече неговата съдба, поднасяйки му очаквания хепиенд. Започна като епизодик във филми по Карл Май и завърши кариерата си отново в сериал по Май, но вече в главната роля, приемайки щафетата от някогашния си идол Пиер Брис. И се питам с основание - не е ли време и ние да гледаме тези серии по някоя от трите ни национални телевизии?

Ще бъде резонно, особено сега, след възродения интерес към индианските уестърни на Гойко Митич, разпространявани на ДВД от най-популярните седмичници “Уикенд” и “Шоу”, които отново спечелиха почитатели и сред днешното взискателно младо поколение, обръгнало на американски екшъни и готово да прегърне каузата на неговите индиански вождове. Наистина защо да не видим през 2007 г. сериала “Карл Май представя”? В главната роля е старият ни любимец Гойко Митич, целият излят от достолепие и решимост, водещ след себе си съплеменниците си в борба за свобода и справедливост...

Препускай, индианецо!

CANADA'S GENOCIDE (documentary)

2011-12-04T11:12:00.000-08:00

This documentary reveals Canada's darkest secret - the deliberate extermination of indigenous (Native American) peoples and the theft of their land under the guise of religion. This never before told history as seen through the eyes of this former minister (Kevin Annett) who blew the whistle on his own church, after he learned of thousands of murders in its Indian Residential Schools

**Winner: Best International Documentary at the 2006 Los Angeles Independent Film Festival.

**Winner: Best Director for an International Documentary at the 2006 New York International Film Festival.

Ритъмът и врящият котел

2011-12-02T05:27:00.000-08:00

източник:http://www.artspotbg.blogspot.com/2011/11/blog-post_30.html

Отбелязване на Месеца на коренните американци
Американския център към Столична библиотека – площад „Славейков” 4 А
--------------
Музиката на коренните жители на Северна Америка отекна о рафтовете изпълнени с литература – още едно културно богатство, сред което изпъкваха имената на Хемингуей, Дейвид Мамет, книги и списания за изкуство, етнология, политика.

Посланик Уорлик спомена че в миналото са наричали нацията на САЩ – „The melting pot”. Не разбрах как нарицателно се зоват към момента. Това понятие се ражда от смесицата на култури, етноси и разбира се – вътрешни мирогледи, в тази голяма страна.

„Орловият кръг“, неговите членове и изкуство ни понесоха на раменете на Орела - този който може да възпее Amazing Grace (на флейта) и да внуши с мощните напеви - образи от необятната прерия, една извечност сред която коренното населените на материка е изливало и продължава да излива своята благодарност. Както разбрах от споделеното през – не мога да го нарека спектакъл, не мога чистосърдечно и „ритуал“, ала едно споделяне, което се опита да пресъздаде нативния мироглед на далечните географски от нас племена - Лакота, Ирокези, Кроу и др.

Песента се лееше и освен възникващите образи, лично за мен носеше усещане за сила – мъжка, сплотена, но обвързана с Любов към сътвореното, пътя на воина – човека, племето и семейството, в обятията на Магическия свят на Духа или Създателя на Света, както го наричат индианците.

Бяха представени легенди, ритуални песни – за плодородие, ухажване, детски приспивни изпълнени с нежност и лирични на флейта от кедрово дърво, докосващи сърцето и сетивата на любимата - според мита. Всичко което видя препълнената с публика зала, имаше за цел освен превеждане, през този много динамичен и освобождаващ (пречистващ както бе една от песните) процес, да даде и образ върху индианската култура и бит.

Г-н Посланикът – вероятно твърде ангажиран, напусна веднага след като държа откриващото слово, а културното аташе на САЩ у нас, ни посрещаше учтиво на врата с „Добър вечер“, като за съжаление това явно бе единствената реплика на Български която знаеше. Той също изчезна при започване на програмата и магически се появи на нейния финал.

* * *

В заключение, споделям че представянето на обществото „Орлов кръг“, насочено към ученици от гимназията и експерти по индианистика, както и голяма доза поддръжници, ще запечати у мен спомен за творческа наслада от чутото и видяното, заедно с разширено познание относно обичаите на коренните жители на Северна Америка.

Благодаря им и аз от сърце.

Holy Man: The USA vs Douglas White

2011-12-02T05:25:00.000-08:00

Не, благодаря!

2011-11-28T00:20:00.000-08:00

"Пилигримите" (название, което се използва след 1870 г.) не са просто британски заселници. На първо място това са пуритани, при това сепаратисти и както ни припомнят историците, по онова време (16 в.-17 в.) пуританите не се чувстват особено комфортно в британското общество. Оливър Кромуел вече не е начело на Англия и пуританското общество, което проповядва строго и консервативно поведение във всеки аспект на живота, изпада в немилост. Те са потискани и преследвани от закона и затова масово напускат Англия, като голяма част се отправя към Холандия. А оттам поемат към нови континенти с ясното съзнание, че ще отнемат земята на местните жители и ще построят своето „Царство Господне“. Те вярват, че водят война със Сатаната в името на Господ и всеки, който се противопоставя на правилата им се превръща в техен враг.

През 1620 г. започва легендарното плаване на кораба Мейфлауър. На борда на кораба са сто и двама души, мотивирани да придобият с кръв и пот повече религиозна и гражданска свобода в Новия Свят. През ноември корабът акостира в Америка. Някои от тях слизат на брега за запаси, но не са посрещнати с отворени обятия от туземците. Затова се завръщат на кораба и тръгват още по на юг, достигайки нос Код (Cape Cod), който им предлага по-удобен пристан и по-доброжелателно настроени индаинци. Така заселниците започват да строят колибите си на местата, където до неотдавна се издигало селището на Тескуантом, отвлечения от
колонизаторите член на племето Патуксет, станал известен още като Скуанто. Сега се виждали само руини и кости. Епидемията била помела всичко.

На новия континент пилигримите се сблъскват с местния народ на Уампаноаг\Наусет\Саконет – група племена, обитаващи териториите на Роуд Айлънд. Местните индианци повече от 100 години защитавали териториите си, включително и от заселници. От друга страна моралните закони на Уампаноаг повелявали, че на всеки, който е в нужда трябва да се помогне.

Пуританите не след дълго започват да бедстват и да измират от глад. На помощ им идват именно коренните жители, които им носят дивеч, учат ги да отглеждат царевица и да боравят с местните видове растения. През есента на 1621 г. се провежда първия „Ден на Благодарността“, а местните са поканени единствено с цел да се сключи мирно споразумение между двата народа. Масасои, водач на Уампаноаг, също предпочита да спечели съюзник в лицето на новодошлите, защото инак биха го изпреварили неговите съперници от племето Нарангасет.

Приблизително 90 индианци присъстват на пиршеството, което трябвало да трае цели три дни. Повечето историци се единодушни, че местните жители били тези, които осигурили храна за събитието - еленско месо, риба, омари, миди, сливи и боровинки, царевичен хляб, тикви и др. Тук историята леко се различава от популярното мнение. Първо празникът не бил въведен от пуританите (те всъщност взимат идеята от местните благодарствени церемонии по събирането на реколтата, провеждащи се всяка есен) и събитието не е замислено да бъде ежегодно. Пуританите го правят с една единствена цел - оцеляване. Тържеството през 1621 г. отбелязва началото на период, в който заселниците загърбват своята неприязън към индианците в името на оцеляването си. Така да се каже, когато пуританите стъпват на американска земя, първо падат на колене, защото стомахчетата им стържат от глад като пясък по метал, а после, на сит стомах, решават да хванат оръжието и да нападнат своите доскорошни благодетели.

На 26-ти май 1637 г. богобоязливите пуритани атакуват селище на силното племе Пекуот в отсъствието на техните воини, и избиват 600 жени, деца и старци. Друга част взимат в плен и продават в робство.
Интересно е да се спомене, че още на втората години след първия "Ден на благодарността" заселниците се обръщат към Господа със следната "безкористна" молитва: "Благодаря ти Всевишни, че прати на "диваците" едра шарка и прочисти гората, за да може да пребъде нашето общество."

Вторият "Ден на Благодарността" се провежда половин век по-късно. Губернаторският съвет в Чарлзтаун, Масачузетс, обявява 29-ти юни 1676 г. за "Ден за опазването на нашите градове от надвисналата опасност и за благодарност за дадените ни превъзходства над врага”. Главното превъзходство на европейския колонизатор е неговата висока бактериалност, на опустошителното въздействие на болестотворното му тяло. За отрицателно време от картата на Америка изчезват десетки народи без дори успеят да окажат съпротива.

Следващият официален празник на благодарността се провежда след цял век, през октомври 1777 година – той отбеляза американската победа над английската армия в Саратога. Въпреки че този празник е повече военен, всичките 13 колонии имат свои представители в събирането.

„Денят на Благодарността“ в Плимут през 1621 г. е празник на лицемера. Празник на лисицата, надянала маската на милозливостта и благодарността, готова да преглътне временно ненавистта си към местните, за да издебне най-подходящия момент за атака. За американците този празник е средство за създаването на онези митовe, които крепят националното самосъзнание. Истинското раждане на една нация е моментът, когато шепа отбрани люде заявяват, че тя съществува и се захващат да го докажат. С тази мисъл федералното правителство в лицето на президента Линкълн прави „Деня на Благодарността“ официален празник през 1898 г.. Но чак на 26 декември 1941 г. е избран денят, на който ще се празнува този така важен за американската култура празник. Тогава за „Ден на Благодарността“ се определя четвъртия четвъртък на месец ноември.

Повечето американски индианци осъждат отбелязването на празника, с който всяка година белият човек съвсем нагло плюе в лицето им... И не е ли иронично, че точно месец ноември е избран за месец на Американското Индианско Наследство.

Как трябва да се празнува "Деня на Благодарността"

2011-11-26T01:02:00.001-08:00

The Canary Effect - Документален филм

2011-11-23T01:23:00.000-08:00

The grim legacy of America's treatment of its native peoples is explored in detail in this documentary. Filmmakers Robin Davey and Yellow Thunder Woman take the perspective that if one is to define "genocide" as the a deliberate effort by a government to exterminate a people, then the United States is clearly guilty of the crime given their actions against America's indigenous population over the past 300 years. Davey and Thunder Woman back up their argument with footage detailing the economic marginalization of American Indians, the consistent violation of legal agreements reached with native tribes, the mismanagement and consistent neglect of Indian reservations, the brutalization of Native Americans as they were segregated onto flinty soil and forced to live under substandard conditions, and the refusal of the mass media to report stories of suicide and Columbine-style school shootings among reservation youth. The Canary Effect was screened in competition at the 2006 Tribeca Film Festival.

Покана

2011-11-21T05:34:00.000-08:00

Българско общество по индианистика „Орловият кръг” има удоволствието да Ви покани на Вечер на културното наследство на американските индианци, която се провежда за трета поредна година под патронажа на Посолството на САЩ в България. В програмата са включени вокални и инструментални изпълнения на традиционна и съвременна индианска музика, етиологични легенди, кратко запознаване с мястото на благодарността в индианските представи и традиции и с историята на един от големите национални празници на САЩ – Денят на благодарността и др.

29 ноември 2011 г. · 18:30 - 20:00
Място
American Corner (в сградата на Столична библиотека)
Гр. София 1000, пл. "Славейков" 4А

http://www.facebook.com/#!/event.php?ei ... 9959941082

Hunters of the lost world

2011-11-21T05:26:00.000-08:00

http://www.megaupload.com/?d=DNH48RFD

http://www.megaupload.com/?d=5GGC1WYT

http://www.megaupload.com/?d=2QL8BTMM

http://www.megaupload.com/?d=38A9S5L9

Hunters Of The Lost World: Sharp Teeth Nomads
Hayden joins the nomadic Baka of Cameroon, a tribe who chisel their teeth to help them eat their prey. Deep in the forest, he struggles to keep up as they use machetes, spears and poison crossbow darts to hunt wildlife.

Hunters Of The Lost World: Kill To Survive
On the South Pacific island of Tanna, the Namal people seek ritual power from a volcano before they hunt flying foxes, eels and wild pigs.

Hunters Of The Lost World: Death Blow
The Jahai are an ancient tribe who range over an area larger than London, hunting monkeys with blowpipes and porcupines with spears. Hayden tries not to compromise the stealth that is essential if they are to catch their prey and feed their families.

Hunters Of The Lost World: Kalahari Killers
In the Kalahari Desert, Hayden's dream comes true; his chance to follow the San Bushmen. Together they deal with charging elephants, scorching heat and have to dodge a leopard that wants the same prey as the tribe.

Kanehsatake - 270 Years of Resistance

2011-11-21T03:52:00.000-08:00

On a July day in 1990, a confrontation propelled Native issues in Kanehsatake and the village of Oka, Quebec, into the international spotlight. Director Alanis Obomsawin spent 78 nerve-wracking days and nights filming the armed stand-off between the Mohawks, the Quebec police and the Canadian army. This powerful documentary takes you right into the action of an age-old Aboriginal struggle. The result is a portrait of the people behind the barricades.

Last of the medicine men

2011-11-21T02:58:00.000-08:00

In this mysterious and dramatic series, Benedict Allen investigates the world of the witch doctor, shaman and faith healer.

Often described by the press as ‘The Real Life Indiana Jones’, Benedict will trek into deserts, jungles and mountains to discover who these strange compelling characters are, exploring the power each ‘Healer’ holds over his people.

http://www.megaupload.com/?d=QQBI89M4 - s1e01 - Haiti - Part1
http://www.megaupload.com/?d=0OV3UHF5 - s1e02 - Haiti - Part2

http://www.megaupload.com/?d=EFYBO8J6 - s1e03 - Siberut - Part1
http://www.megaupload.com/?d=1OJWA022 - s1e04 - Siberut - Part2

http://www.megaupload.com/?d=432KQ55X - s1e05 - Mexico - Part1
http://www.megaupload.com/?d=Y44QJTEQ - s1e06 - Mexico - Part2

http://www.megaupload.com/?d=GUNZOM58 - s1e07 -Tuva - Part1
http://www.megaupload.com/?d=UHTRZXWI - s1e08 - Tuva - Part2

Headshrinkers of the Amazon - документален филм

2011-11-21T02:45:00.000-08:00

Eдинственият съществуващ запис на смаляване на отрязана човешка глава до големината на грейпфрут,обичай трaдиционен за индианците шуар.Уникалните кадри за заснети от Едмундо Биаловски в началото на шейсетте,но са останали малко известни.Водещ на филма е Piers Gibbens, който отива до Еквадор, за да проучи дали заснетия от Биаловски материал е автентичен.

download:

http://www.megaupload.com/?d=REWLI7FD

It's time to remember a friend

2011-11-17T02:19:00.000-08:00

Малко Reenactment

2011-11-12T04:29:00.000-08:00

Руски ирокези - показно

2011-11-07T12:11:00.001-08:00

04.11.1792 г. - най - тежкото поражение в историята на САЩ

2011-11-04T04:14:00.000-07:00

Вождът Малката Костенурка

Баща на Малката Костенурка бил тогавашния вожд на маямите, а майка му - осиновена от маями индианка от племето махикан. Заради неговата смелост и способност бързо и правилно да преценява ситуациите и да взема подходящи решения, бил издигнат във вожд още на млади години. Името Малката Костенурка дава известна измамна представа за него. Той е описван като висок, представителен, с достойно държание. Наричан е Малката Костенурка, за да се отличава от по-големия си брат, който бил известен просто като Костенурката.

На 13.09.1791 г. по заповед на американското правителство генерал Хармър се отправил от форт Вашингтон в посока към индианските села на маями. Последвалите конфликти( 1790 -1795) влезли в историята като "Войната срещу северозападните индианци" (Северозапад от р.Охайо) или "Войната на Малката Костенурка". Войската на Хармър се състояла от 320 армейски войници и приблизително 1200 доброволци. Целта на кампанията била "сигурността" на западната граница. Какво трябвало да се разбира под сигурност, щяло скоро да стане съвсем ясно. Хората на генерал Хармър подпалили селата, своевременно напуснати от индианците, и унищожили полетата с царевица.
След свършената работа Хармър издигнал лагер. Когато били открити подозрителни индиански следи, полковник Хардин започнал преследване с 180 души войници и опълченици и попаднал в клопка, поставена от Малката Костенурка. От войниците на Хардин не оживял почти никой. Впоследствие по собствено желание Хармър и Хардин били изправени пред военен съд и оправдани.
Въодушевени от успехите над американската армия, индианците продължили нападенията си над граничните селища. Американското правителство разрешило въвеждането на закон за засилване на армията. Артър Сен Клер, губернаторът на северозападните територии, измъчен от подагра и грижи, събрал полк с нови войници и през 1792 г. поел от форт Вашингтон с войска над 2000 души. На 03.11 Сен Клер издигнал своя военен лагер на около 15 мили от селата на маямите. Междувременно силата на войската му била намаляла с неколкостотин души, които дезертирали.

На сутринта на 04.11. индианската войска на Малката Костенурка атакувала - от запад племената Уендот и Лени ленапе, от изток Сенека. Американската полиция изпаднала в паника и потърсила изход в бягство. "Героите" хвърляли не само оръжието и снаряжението си, но изоставяли от страх и ранените. Гореща борба се водила за защитаваните от войниците оръдия, скоро обаче и те попаднали в ръцете на индианците. Общият брой на убитите бил над 600 души (на други места 900), сред които 59 офицери. Дивият бяг към отдалечения на 30 мили форт Джеферсън продължил от предиобед до залез слънце. При бягството си остатъкът от американската армия преминал разстояние, за което при настъпателно движение били необходими 14 дни. Индианците, които се сдобили с богат плячка от оръжия и запаси, преследвали бегълците още 4 мили. Съединените индиански племена нанесли на САЩ най-позорното поражение в цялата история на Северна Америка.

За жалост Малката Костенурка се проявил като недотам достоен вожд на маямите в последвалите битката събития. След загубата му от генерал Уейн през 1975 г., която окончателно сложила край на неговата война срещу американците, той паднал духом и започнал да пропагандира идеята за сътрудничество с белия човек:
"Ако не научим изкуствата на белия човек, народът на червените мъже е загубен, дните му са преброини", казвал той.
Поради тесните си контакти с американците той бързо загубил престижа си сред индианците. Подписал още множество договори с тях, уж в името на мира и разбирателството с коренните народи. Застаряващ, сломен и угрижен, той със завист наблюдавал възхода на вожда Текумсе, от народа на Шоуни. В своята ревност той стигнал дотам, че да шпионира Текумсе и да доносничи на американския генерал.

Това безхарактерно поведение на тежко болния от подагра вожд поставя образа на един от най-способните индиански водачи в недотам приятна за мнозина светлина. Симпатиите му в английско-американсакта война през 1812 г. били на страната на американците, срещу които преди години се бе борил с цялата си енергия. На 14 юли същата година той умрял от подагра при посещението си във форт Уейн. Бил погребан от американците с големи военни почести. На гроба му застанали войници от онази армия, над която преди точно 20 години празнувал славна победа.

The romance of a vanishing race - редки кадри от 1900

2011-11-04T04:03:00.000-07:00

The Romance of a Vanishing Race includes three historic motion pictures of American Indians and their life-style in the early 1900s. Featuring Tribal Chiefs who participated in the Last Great Indian Council and several who fought at the Battle of the Little Big Horn. Originally produced on 35mm film, this priceless footage, recently discovered within the lost treasures of the National Archives is re-mastered to include an original music score and soundtrack to further preserve the Native American history and culture.

Download:

http://www.megaupload.com/?d=ZERVJCIL

Apache song of the mountain spirits

2011-11-04T03:19:00.000-07:00

In the east, a black cloud stands upright.
There, his home is made of black clouds.
The Great Black Mountain Spirit in the east,
he is happy over me.
My songs have been created.
He sings the ceremony into my mouth.
My songs have been created.
The cross made of turquoise,
the tips of his horns are covered
with yellow pollen.
Now we can see in all directions,
drive evil and sickness away.
My songs will go out into the world.

Gahé song. Song of the mountain spirits, recorded by Jules Henry in 1930.

Време и Безвремие в светогледа на америндците

2011-10-20T00:17:00.000-07:00

автор: Артър Върслуис
превод: Индиянков

За да видим Америка като духовна земя, трябва да се сбогуваме със съвременната представа за времето. В съвременния свят историята е възвеличавана, искаме да сложим дата на всяко събитие и нелепо вярваме – когато природата и религиозните традиции загиват пред очите ни – че еволюираме в посока към някакво идеалистично историческо състояние, което сме убедени, че е прогрес, а не разруха. От гледна точка на първичния мироглед на коренните американци (америндци) това идеализиране на историята е абсурдно. И в действителност ако искаме да навлезем в духовния пейзаж на Америка, трябва да загърбим представата за линейно време и да възприемем цикличното, обновяващо се време като отражение на вечността.

В същността си съвременният възглед за времето е позитивистки, сведен изцяло до историческото. Тази мания с датирането, с линейното измеримо време си противоречи с разбирането, заложено в световните религиозни традиции. Често се споменава, че азиатските религиозни традиции са напълно незаинтересовани от историческите дати и това безразличие към историчността дразни западните изследователи. Но от гледна точка на религията появата на Шакямуни Буда или Нагарджуна не е историческо събитие, а духовно откровение. Това, с което са обсебени съвременните учени – дати и цифри - е чисто и просто отражение на една матафизична или духовна реалност и само тя има значение според традиционния възглед.

Западното вкопчване в историцизма е резултат от прогресивната съвременна слепота спрямо духовната реалност, която от своя страна води началото си от рационализма ( който стои в основата на науката) и не на последно място колонизирането на Америка. От друга страна можем да кажем, че европейското колонизиране на Америка е материален израз на дълбоко проникналата духовна слепота на европееца. Емблематичен момент за тази слепота е именно експедицията на Коронадо в сърцето на Америка: той пристига в Кивира, духовен център за индианците и от гледна точка на местните – земен рай, но продължава да търси „седемте златни града” и дори не забелязва удивителната красота, сред която е заобиколена войската му. Това, което търси е плячка и нищо повече. Ограничен до нивото на историческата реалност, той не видял, нито би разбрал духовното значение на това, което го заобикаляло в Новия свят. Тази слепота в центъра на съвременния светоглед съпътства белия човек при всички събития на континента.

Съвременният историцизъм от части произлиза от секуларизацията на християнския истороцентрзъм. През средновековеието християнството поддържа едновременно циклична и линейна представа за времето – от една страна вярва в идеята за „края на дните” и второто пришествие, а от друга в идеята на цикличността, изразена в четирите госпела със съответните им символи и астрологични или сезонни съответствия. Но понастоящем християнството, силно излиняло като духовна цялост, се фрагментира, което предпоставя светския подход към историята.

В противовес на този възглед се явяват америндските традиции, които гледат на света през призмата на цикличното и метафизичното. За тях безвремевото духовно откровение е в центъра на битието на земята. То е метафизичният център на съществуването. Ритмичните цикли на природата отразяват този метафизичен център. В сезоните и астрономичните модели на природата виждаме космологично отражение на техния метафизичен или духовен произход. Природните цикли следват безкраен, хармоничен ред, за чието поддържане хората заемат важно място и който съществува, така че индивидите да могат да прозрат в тези модели своя метафизичен произход и предназначение. Природата ни насочва към божественото.
Затова в америндската, както и в будистката традиция на Махаяна и Ваджраяна времето и пространството се схващат като архетипни, трансцендентни същности. И при америндци, и при будисти посоките – запад, север, изток, юг – са разглеждани в една въображаема, архетипна реалност като трансцендетни Сили или Същества, каквито се явяват четирите посоки, горе, долу и центъра. Всяка от тези сили, стоящи зад посоките се асоциира със специфичен цвят, елемент или символ, които взети заедно представляват реализацията от човешка гледна точка на трансцеденталната реалност.

Когато пространствеността се възприема в нейната архетипна същност, темпоралността съответно губи смисъл, тя се превръща в илюзорна проява на вечното божествено. В своята същност видимата реализация на символиката на посоките е вход към архетипната реалност, в която времето, в смисъла на историческа, линейна права, не съществува. Това не означава, че в архетипната реалност няма време, а по-скоро, че неговата същност е коренно различна от тази, която познаваме във физическия свят.
Това чувство на безвремие се усеща осезаемо в света на виденията. Често тези, които са спохождани от видения се губят в пространствено-времевия поток и имат усещането, че са били с дни, дори седмица или повече в света на своето видение, което често не съвпада с представата за време в обикновената реалност. Безвремието се преживява и по време на племенните ритуали. Има пряка връзка между виденията и ритуалите, тъй като ритуалите отразяват виденията, дадени на общността.

Ритуалите са изиграване на физическо ниво на свещени видения, духовни реалности, едно затвърждаване на човешкия и природен божествен произход. Племенният ритуал – построяване на олтар или жилище, провеждане на танц, отваряне на свещен вързоп – е начин да се въведе в нашия физически свят нещо от архетипния или небесен свят. Ритуалът не е вечен в смисъла, че никога не се променя, но е вечен в смисъла, че е променящо се отражение в нашия тленен свят на една нетленна, трансцедентална реалност.

Друг аспект на безвремието виждаме в цикличната природа на ритуалите. Както сезоните се редуват, както слънцето и луната изгряват и залязват или звездите се появяват и изчезват от нощното небе, така и ритуалите се повтарят, подсилвайки природните цикли, без които животът е немислим. В ритуала хората заемат своята важна роля на посредници в мирозданието, като помагат архетипното да се проявява на материално ниво и духа на бизона да се въплъщава в още хиляди бизони, а природните ритми да продължават своя вечен ход.

С други думи ритуалът пресътворява и затвърждава цикличната природа на космоса. В ритуала, ние хората, намираме своето място във времевите цикли като цяло. Парадоксално, но това, което виждаме като промяна, например смяната на сезоните, е в същото време потвърждаване на безвремието, на вечността, тъй като ритмичните цикли представляват променящи се модели на непроменящото се. Тоест природата вечно се променя и в същото време нищо не се променя. Това е мистерията на живота.
Тази цикличност не се свежда само до смяната на сезоните, а се простира отвъд едногодишния цикъл на слънцето, тъй като и америндците, и хиндуистите например говорят за по-дълги цикли на времето, които са също толкова естествени, колкото сезоните. В хиндуизма, будизма, както и в гръко-римските, юдео-християнски и ислямски традиции намираме сведения за наличието на четири епохи, често символизирани от металите злато, сребро, бронз и желязо, друг път с четирите крака на свещената крава-прамайка или с питагоровите тетракти. Винаги се започва с райската златна епоха и се свършва с желязната, белязана от бедствия, страдания и разруха. Понастоящем живеем в Желязната епоха, Кали Юга (от санскрит „епоха на раздора”). А тези четириделни цикли, макар и доста дълги от гледна точка на съвременните исторически представи влизат в състава на още по-дълги цикли.
Подобно нещо виждаме при хопи. Според тях съществуват четири свята, първият, от който се нарича Токпела и представлява неограниченото пространство. Цветът му е жълт и металът, свързан с него е златото. Обитателите му живеели блаженно, докато част от тях не се поддали на злите сили – алчността, завистта, себичността. Така принудили Твореца да подбере достойните, който щял да спаси, и да погуби останалите. Оцелелите населили втория свят, Токпа, символизиран от среброто. (вижте легедата тук) И в този свят хората се изкушили, пренебрегнали божествените завети отново светът бил разрушен, а шепа избраници се скрили в утробата на земята, в мравуняк, докато лед сковал света. Хората населили и третия свят, Кускурза, символизиран от медта и били щастливи за известно време. В края на цикъла обаче отново загърбили божественото, злоупотребили с магическите сили, и зажаднели за власт, така че дошъл и техния край. Възмездието дошло под формата на пречистващо наводнение. За да оцелеят, почтените хора намерили спасение върху стъблото на тръстика, с която плавайки, достигнали най-високите върхове. (не можем да не се сетим за мита за Ной) Накрая Жената-паяк ги отвела в четвъртия свят,Тулагачи, чийто символ е смес от различни сплави.

Трябва да се отбележат няколко неща по този мит за появата на човека, характерен за много племена от югозападния край на Северна Америка. Първо трябва да подчертаем, че появата от подземния свят не е племенна препратка към идеята за еволюция. В племенните представи човечеството не еволюира. Не прогресира от по-нисшо състояние към по-висше, а напротив според мита хората са родени в първичен райски свят и човечеството леко по леко се покварява. Самозабравилите се умират, докато достойните ги чака живот и в следващия свят. А той винаги е красив, дори по-прекрасен от предишния, но не се задържа такъв за дълго. Това, което тук можем да наречем „метаистория” е спирала, насочена надолу, като всяко завъртане ни връща към относително същото положение в кръга, само че с едно ниво надолу. Всеки от четирите свята представлява времеви цикъл в рамките на по-голям цикъл, към който принадлежим и във всеки от тях упадъчната цивилизация е погубена от пречистваща стихия – потоп, настъпване на ледена епоха, масово опожарение. Сега живеем в дъното на дъното на световното колело. В края сме на единичен цикъл и на по-обхватния четириделен цикъл. Според мнозина това предвещава и по-сериозна катастрофа.

Америндският светоглед разглежда времето като серия от спирали и цикли. Цикличността е времеви израз на вечността и животът в рамките на колелото обезсмисля понятието за прогрес. Съвременните хора се опитват да оправдаят материалните си придобивки, като се осланят на идеята за „еволюция” и „прогрес”. Вярват, че там в края на линейната права ни чакат решенията на всички наши проблеми. Обратно на това коренните народи живеят във вечността и само излизането на колелото, отклоняването от естествения му ход и съответно загубата на равновесие са считани за истинска беда.

Да си представим за момент как американският индианец възприемал света преди идването на белия човек. Новите поколения идвали и си отивали, както тревата и листата израствали и увяхвали. Индианецът изучавал езика и свещените пътища на предците си, живял живота си в съгласие със сезоните и ритуалите, които ги съпътствали. Не се стремял към придобиването на нови технологии, защото той работел с изначалните технологии – на огъня, камъка, водата и растенията. Не ламтял за власт и пари, защото личните качества го правели богат и уважаван.Нито посягал към земята, за да я експлоатира, защото тя била жив организъм и всички твари, които се движели по нейната гръд били считани за отделни индивиди, личности, субекти, споделящи един и същи свят, подчинени на едни същи закони. Да умреш в един такъв вечно променящ се свят, в който всичко постоянно променя формата си, но продължава да живее не било голяма трагедия. Както сезоните се сменят, слънцето и звездите изгряват и угасват, така и хората идват и си отиват. Спиралата се върти ли върти. За индианеца, който вижда, че в природата всичко е вечно променящо се, временно, раждащо и умиращо, смъртта е нещо естествено. Тялото за него е просто наметка, която носиш, докато се изхаби. Хората са духове, дошли за кратка разходка на земята. В природата всичко прелива от една форма в друга и нищо не се губи. Така става и с хората. Както водата се превръща в лед и се изпарява, така и ние в момента на смъртта сменяме формата си. Нищо чудно че този човек се смее пред лицето на смъртта и не се страхува да отнеме чужд живот. Нищо чудно, че е готов да жертва най-ценните си коне или дори роднини, за да се отплати на боговете. Смъртта е просто гмуркане във водите на космическия океан. Този, който вижда духа, вижда и смъртта като нещо естествено.
После идва белият човек със своята присъща слепота към свещеното. Идва с представите си, че светът е сътворен, специално за да е в полза на човек, който заема по-висока позиция в космоса. С представа си, че можеш да притежаваш Земята, че може да търгуваш с нея, тъй като за средновековния европеец тя не притежава дух. С представата си за добро и зло , както и за линейна права, по която човек трябва да върви, за да прогресира. За един народ, живял в рай, във вечния кръговрат на земята, новите идеи били унищожителни. Те се оказали далеч по-голямо препятствие пред тях от всички останали мъчения, на които били подложени.

Съвременната цивилизация няма шанс да се върне към вечния кръговрат на мирозданието, към свещената спирала, където животът е постоянен празник – честване, преклонение и преповтаряне на живота на боговете в зората на създаването на света. Но някои неща са вечни. Сезоните продължават да се редуват, звездите да изгряват на нощната твърд. Духовната реалност не е изчезнала. Мястото на човека не е загубено. Просто е затъмнено. Макар човечеството да върви с рогата напред към своята гибел, всеки от нас по отделно все още има време да смени посоката и да тръгне по древните пътеки. Въпреки, че е хванат в капана на времето, в период на падение, на свършека на една епоха и началото на друга, той все още може да навлезе в свещеното, във вечните води и да плува свободно. Циклите продължават своя ход независимо дали съзнаваме или не.

Битката при Уашита, 27- ми ноември 1868г.

2011-10-13T07:23:00.000-07:00

от Umai Maia

На 23-ти ноември 1868 г. Къстър и 7-ми кавалерийски полк напуснали Кемп Съплай и навлезли в индианска територия. Предишния ден започнало да вали сняг и на сутринта имало 30-сантиметрови преспи. След 4 дни войниците достигнали долината на Уашита. Точно след полунощ на 27-ми ноември те заели позиция близо до индиански лагер.

Филип Шеридън, със своето мото "за всяко престъпление има наказание", изпратил Къстър да заеме позиции и да накаже шайените за техните нападения по реките Салайн и Соломон в Канзас. За първи път в историята на кавалерията седми полк щял да поеме на наказателна мисия срещу индианците през зимата, когато бил най-уязвим. От армията знаели, че през зимата племената от южните прерии си правели лагер близо до голяма река. Така имали достъп до течаща вода и дърва. Били събрали храна за дългите зимни месеци ,за да не се налага да ловуват много, защото понитата им не се справяли добре по снега.

Нападението

Малко преди изгрев слънце на 27-ми ноември 1868 г. 800 души атакували лагера на южните щайени при река Уашита, днешна северозападна Оклахома. Лагерът на Черния котел се състоял от 51 типита, с около 200 до 300 жители. Намирал се вляво от главния лагер на шайените. (И други племена, например кайова, арапахо, команчи, или апачи, се били установили покрай Уашита. Заемали общо 25 км по течението на реката. В лагерите живеели около 4000 до 6000 индианци.)

Къстър разделил полка на четири батальона. Тактиката му била да обгради шайените и да използва ефекта на изненадата. По план майор Елиът трябвало да нападне от север, капитан Уилиам Томпсън от юг, капитан Едуард Майерс от запад и самият Къстър - от северозапад.

Заповедта на Къстър била да се щурмува лагера. Всички индианци, които се съпротивлявали, следвало да бъдат убити. По възможност децата и жените трябвало да бъдат пощадени.

Веднага щом Къстър дал заповед за нападение, се чул изстрел. Лаещите кучета в лагера събудили шайен, който станал, излязъл и тръгнал към брега. Там, между дърветата видял да се спотайва войник и дал предупредителен изстрел във въздуха. Седми кавалерийски полк бил разкрит и вече нямало време за губене.

Къстър наредил на музикантите да свирят 'Гари Оуен', тяхната бойна песен, докато започва нападението. Острият студ обаче попречил на инструментите да свирят. Началото на атаката било известено с рогове.

Шайените бил изненадани, те спели, един от тях стрелял няколко пъти, за да даде сигнал на другите. След първоначалния шок много от жителите на лагера опитали да избягат в западна посока, а други опитали надолу по течението. Хората тичали и се опитвали да се докопат до някой кон, за да избягат от лагера. Но от всички посоки ги посрещала стрелба от оръжията на врага.

С Къстър били общо 40 точни стрелци. Това били хора, специално подбрани да служат в седма кавалерия, които владеели до съвършенство стрелбата. Точно преди нападението те се били разположили сред храсти и дървета покрай реката на северния бряг. Стрелците чакали мишените им да се появят и не се колебаели да стрелят веднага по бягащия враг, без значение дали е дете, жена или воин.

Четиринайсетгодишно момиче - Движещата се отзад, разказало след битката, че тя избягала с леля си, Царевично стъбло. Тя си спомня, че куршумите на войниците свистели покрай нея, докато се опитвала да се измъкне. Tичали на юг, докато достигнали терен с висока трева в полите на планинско възвишение. Скрили се в тревата. Не смеели да мръднат от страх да не бъдат открити и убити.

Бягството на Свраката

В глъчката, вдигната от нападащите войници, младият Свраката успял в своя безразсъден опит да избяга от лагера. Той видял как Черния котел и жена му,Medicine Woman Later, били застреляни и паднали от конете си, и после били убити в опит да прекосят реката пеша. Свраката бързал на юг с баща си, Големият, и още един шайен (Бутаща мечка). Свраката бил прострелян в крака и се отделил от баща си, не можел да върви бързо с него. Въпреки че изпитвал силна болка, Свраката стигнал накуцвайки до два високи хълма, разположени на юг. Бил съвсем близо, когато го настигнал войник на кон. Свраката го застрелял с пистолета си. Той и Бутаща мечка се качили на коня и избягали от опасното място. По-късно същия следобед, когато войниците напуснали района, момчето и баща му се срещнали отново.

След битката при Уашита Свраката напуснал южната прерия и заживял в Монтата със северните шайени. Осем години по-късно той участвал в битката при Литъл Бигхорн, където Къстър и много от офицерите от Уашита били убити в боя. Няколко месеца след тази битка Свраката и семейството му се върнали в племето си на юг.

Бен Кларк, разузнавач, докладвал на Къстър, че войниците стрелят по бягащите жени и деца. За да не се случи клане като при Санд Крийк, Къстър наредил да се спре огъня и да се арестуват жените и децата. 53 жени и деца били задържани като военнопленници в изоставения лагер.

Със себе си Къстър водел 12 индианци от племето осейдж като разузнавачи и водачи в прерията. Те били омразни врагове на шайените и те открили лагера им, чули шум и надушили пушек много преди войниците. В нападението не участвали, защото се страхували, че войниците ще ги застрелят, мислейки ги за шайени. Вместо това те чакали на северния бряг на реката, а после влезли на коне в превзетия лагер, за да вземат скалпове и да помогнат в пленяването на жените и децата.

След битката

Вождовете Черния котел и Малката скала, заедно с още 100 мъже, жени и деца, лежали мъртви. Шайените, които успели да избягат, отишли при роднини от други шайенски групи. Кавалерията загубила 19 войници и 2-ма офицери. Къстър запалил лагера, преди да го напусне. Със себе си взел 45 жени и деца. До пролетта на 1869 те били държани в арест във форт Хейс в Канзас.

Забележително е как именно Черния котел, който защитавал идеята за мир с белите, бил погубен от американската армия. Няколко дни преди битката, той се бил върнал от среща с генерал Уилям Хейзън от форт Коб. Там той преговарял за мира и защитата на своето племе, но получил отказ. Когато се върнал в зимния си бивак край Уашита, много от жителите, както и жената на Черния котел, искали да се преместят още на юг по реката, към по-големия шайенски лагер и към кайова. Но Черния котел не ги послушал, отказал да повярва, че Шеридан ще заповяда нападение над тях без първо да направи опит за мирни преговори.

My highlights for 2011

2011-10-10T00:47:00.000-07:00

The Rhodope Mountains, Glastonbury UK, Strandja mountain, Beglika, Sinemoretz, Karandila....

Красная сила - филм за руското индианистко движение

2011-10-06T02:33:00.000-07:00

Един късичък, но приятен филм за руското индианистко движение.
В значителна част от 14-минутния киноразказ се виждат наши приятели на Орловия кръг - Тимофей, Рисян, Вълка, Глеб Борисов...

Красная сила / Red Power
Год выпуска: 2010
Страна: Россия
Жанр: Документальный
Продолжительность: 14 мин
Режиссер: Андрей Ветер

Чернокракска свещена торба

2011-10-04T05:38:00.000-07:00

Торбата принадлежи на член на северните пиегани от народа на Чернокраките и датира от 1860 г. Предназначена е за съхранение на огледалце с дървена рамка. Огледалцата придобиват особено сакрално значение при коренните народи след първата им поява на континента като привнесени от европейците търговски стоки. Торбата е направена от кожа на койот и е украсена с мъниста. Изображението на "раздвоената" фигура символизира връзката между стопанин-дух покровител.

"Народът на маските" от поредицата "Коренни американци"

2011-09-28T23:03:00.000-07:00

Книгата "Народът на маските" е част от историческата поредица "Коренни американци" на семейство Гиър (Майкъл и Катлийн). Не бих казал, че тази книга е едно от силните им произведения. И все пак смятам, че като автори на приключенска литература пишат страшно увлекателно, със замах и сила на перото, които те приковават към стола и те правят свой заложник до последната страница.

Действието се развива в североизточна Северна Америка около година 1000 сл.Хр. и се фокусира върху клана на Земния Гръмовержец – ловци и събирачи, които редовно местят лагера си в търсене на препитание. В тяхното селище Пейнт рок се ражда момче с размерите на джудже, което е дълбоко почитано заради магическите му сили. Наричат го момчето „Тътен”. На девет години то продължава да изглежда като четиригодишно, ала всички се съветват с него преди да вземат важно решение. Скачащият язовец, водач на съседния клан, враждуващ от години с клана на Земния Гръмовержец вярва, че селището му ще стане непобедимо, ако притежава момчето-талисман. Решава да поведе боен отряд и да го отвлече. Оттам насетне започва одисеята на момчето Тътен, което минава през хиляди перипетии, подпомагано от своите свръхсили и от смелото 12-годишно момиче Урен, което се сприятелява с него и го спасява от сигурна смърт. Двамата бягат през сняг, мъгли и бури, крият се в кухи дънери и се хранят с жалки остатъци храна, за да се изплъзнат от преследващите ги воини на Скачащия Язовец.
Историята наистина е увлекателна, заплетена и държи под напрежение. Като цяло книгата се чете на един дъх. Но същата тази история би могла да се отнася за всяко племе по света. По всичко личи обаче, че не такъв е бил стремежът на авторите, които в предговора заявяват, че историята им е вдъхновена от културата на ирокезите и се опитва да представи именно техния бит.

Изглежда авторите не са се потрудили много по отношение на историческата достоверност и културните особености на ирокезите, при все че отзад е поместена богата библиография. Ето някой основни забележки, които бих откроил, но които в крайна сметка не влияят на плавния, динамичен и богат сюжет:

* Първо, археологическите данни показват, че ирокезите и в 1000 година, и в 1600 г, когато влизат в контакт с белите съчетават ловен със земеделски начин на живот.

* Имената на клановете и на героите са доста нехарактерни. Малката Урен, Скачащият Язовец, Сребърното врабче, Прашната Луна, Земният Гръмвержец – много измислена работа. По-правдоподобно биха звучали имена като "Този, който се извисява с дърветата" ; "Докарания от далеч" ; "Изпускащия вързопа" ; "Бягащия" ; "Този, който ги буди" ; "Дългото небе" и прочие, а имената на клановете от векове носят животински имена като "Клана на мечката" ; "Клана на вълка, "Клана на бекасина".

*Диалозите между героите понякога ми се струват куци. Личи си, че са писани от бели хора от XXI век. Няма проникване в индианския мироглед и изказ. Двамата автори, който са семейство, сякаш предават своите виждания и разговори, особено в отношенията между екс-съпрузите Сребърното врабче и Прашната Луна.

Има неествествени възклицания като „О,Блажени Предци” или „Пресвета Небесна жено, спаси ни”

*Характерите на героите са някак еднопластови. Бързо изграждат в читателя определена нагласа и модел на поведение, който следват от начало до край.

*Няма я характерната за ирокезите практика за осиновяване на децата и преминаването им в чужд клан. Повечето воини са се водили именно с такава цел. За сметка на това са решили да покажат страна, която почти отсъства в архивите – убийството на деца.

* Направиха ми впечатление и още две, да ги наречем, несъответствия. Това са пълното господство на жените и диктаторското поведение на военния вожд. Ирокезите не са точно матриархално общество и според мнозина изследователи никога не са били, макар да показват определени матриархални черти. Жените винаги са имали важна роля заради земеделската традиция, в която женските умения са високо ценени, но не са разполагали с ръководни функции. Думата на жената е била решаваща само в организацията на дома, тоест на битово ниво. В книгата селищата са оглавявани от жени, които отговарят дори за военните решения. Колкото до водачите, в историческото минало (за предисторическото можем само да гадаем) всеки воин е имал свободата да избира и следва този, на когото имал доверие. Водач на боен поход можел да стане всеки уважаван воин. Ако се нуждаел от хора, организирал пиршество, на което се поднасяли мотивите за сбиране на отряд и се поднасяла кучешка глава. Който отхапел от нея, заявявал, че ще следва своя водач, както кучето следва стопанина си. В книгата обаче Скачащият язовец е отявлен диктатор, всички воини го презират, но продължават да го слушат. Неговите зверства нямат край, но никой не се решава да му се опълчи. В действителност такъв човек би свършил бързо с разбит череп, освен ако хората не се плашели от магическите му способности. В книгата не става ясно кое кара съплеменниците му да траят такъв изверг.

* Едно селище се състои от няколко клана, а в книгата излиза, че клановете са като отделни враждуващи народи. Отделните племена, макар и родствено свързани, безспорно са враждували. По-рядко обаче са враждували клановете. Сещам се единствено за периода около появата на Миротвореца ( Виж тук), който горе-долу съвпада с X-XI в. и може би авторите са избрали точно тия години за декор на повествованието си, макар нищо да не ни препраща към прочутата легенда.

* Може би умишлено са избрали мрачен период в историята на ирокезите, каквито определено е имало и преди идването на белите. Затова и събитията са черни, насилствени, атмосферата тягостна,а персонажите като цяло мрачни и тъжни. Не е от онези периоди, в които ти се ще да си живял. Според мен са избрали подобен далечен предисторически период, за които знанията са твърде оскъдни, за да дадат повече простор на въображението си. И наистина трудно е да се каже къде започва истината и къде свършва измислицата просто защото няма други исторически сведения освен оскъдните археологически данни.

Не бих казал, че тази книга е една от силните книги на Майкъл и Катрин Гиър от поредицата "Коренни американци". И все пак смятам, че като автори на приключенска литература пишат страшно увлекателно, със замах и сила на перото, които те приковават към стола и те правят истински заложник на словото им.

America's native prisoners of war - Aaron Huey

2011-09-28T22:53:00.000-07:00

Aaron Huey's effort to photograph poverty in America led him to the Pine Ridge Indian Reservation, where the struggle of the native Lakota people -- appalling, and largely ignored -- compelled him to refocus. Five years of work later, his haunting photos intertwine with a shocking history lesson in this bold, courageous talk from TEDxDU.

Спорът за сърцето...

2011-09-24T05:19:00.000-07:00

Пътят на всеки човек му е показан в неговото собствено сърце.
Там той може да види всички истини за живота и за духовете.

(шайени)

"Лукаво е човешкото сърце повече от всичко и съвсем е покварено; кой ще го узнае?"

Стар завет, книга на пророка Иеремия (17:9)

Stolen women, captured hearts

2011-09-24T05:11:00.000-07:00

Kansas, 1868. A wagon train is attacked by a band of Lakota Sioux led by the young and athletic warrior Tokalah. The attractive, red haired Anna Brewster-Morgan and her friend Sarah White are on this wagon train too. When Tokalah noticed a terrified Anna with a Bible, he thinks this is an omen. Despite killing the other passengers of the wagon train, only Anna and Sarah may continue their voyage. The next day Anna and Sarah are kidnapped by Tokalah. Local cavalry captain Farnsworth immediately starts a search for both young women. At first terrified of her captors, the unhappily married Anna eventually falls in love with the noble, honorable Tokalah. After a year's captivity, Sarah is returned to her own people. Anna now must choose between her new life with Tokalah and her previous existence as the wife of farmer Daniel Morgan.

download:

http://www.bgshare.com/447370/Stolen Women-Captured Hearts-Eng.avi

Пламен Ганчев и индианците

2011-09-23T06:06:00.000-07:00

Пламен Ганчев е един прекрасен човек, когото имам честта да познавам. Ето тук една стара статия от вестник "Демокрация", посветена на него и срещите му с индианци.

"Историята започва през 1986 с един плакат за екскурзия в Китай. Студентът по право Пламен Ганчев, воден от прагматични цели – да излезе зад „желязната завеса“, решава да се включи в група, изучаваща есперанто. Разбрал, че този език ще му помогне да пътешества, той заляга усилено над него. И така в лятото на 1986 се сбъдва мечтата му, прекосява за първи път в живота си нашата граница на път за Китай. Поводът е Световен есперантски конгрес, на който са поканени и наши есперантисти. Пребиваването в тази страна го кара да се замисли кой е, защо е на този свят, какво ще прави оттук нататък. По-късно Пламен Ганчев си спомня, че точно тогава решава, че е човек, роден за целия свят, и ще му бъде тясно и некомфортно да продължи със старото си битуване. Пекин, китайците. Изтокът го привличат с древноизточните култури и философии.

Трябва да минат 12 години,
за да разбере, че в живота
няма нищо случайно.

Завърнал се в родината, той продължава усилена кореспонденция с приятели, които е срещнал в Китай. Дразни го фактът, че много книги, изпратени му от Холандия, Австралия, Канада, не пристигат. Такава беше политиката, с усмивка си спомня сега Ганчев. Това го амбицира и той решава да се прехвърли арабска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Идеята му е да учи в Кувейт. Разбира се, тази мечта си остава неосъществена, но пък животът му поднася сюрприз, пътува отново за Холандия. Поканен е на 33-ия световен есперантски конгрес. Ден преди да замине за Ротердам, се запознава с холандец, дошъл на екскурзия у нас. Отново случайността му помага. Тази среща предопределя по-нататъшния живот на Ганчев. Когато конгресът завършва и Пламен трябва да се завърне в България, той решава да емигрира. Първият човек, който му помага, е случайно срещнатият холандец в България – Ерик. Той го приютява и окуражава 11 месеца. Ако не бяха моите приятели, нямаше да успея - спомня си Ганчев. В трудния момент го подкрепят много от познатите му по целия свят. Жан Пабтис, приятел от ЮНЕСКО, му праща 5 хил. долара. Приятели от Канада му събират 100 хил. долара и гарантират за него. Така след голямо чакане от близо година в Холандия Пламен лети за Канада. Там е одобрен за емигрант. 8 месеца изучава английски в частно училище, след това се записва в колеж в Северен Ванкувър.
Започва нова страница от живота му.

Неговите първи дни в Канада съвпадат с голямата криза, която преживяват индианците от племето мохок. Кметството навлиза с булдозери в техните свещени земи, за да си разшири игрището за голф. Индианците се барикадират, мачкат коли, ранен е полицай. Всички медии в Канада отразяват сблъсъците между местното население и вече включилата се в конфликта армия. Близо до колежа, в който Ганчев учи, се намира индианско селище. Той е увлечен от техния бит, култура, начин на мислене. Запознанството с всеки един от резервата му носи вълнуващо преживяване. Той смята, че общуването с тези хора изостря неговите сетива. Страданието им, проблемите им го карат да се замисли върху много въпроси. Накрая решава – ще изучава бита, културата на този древен народ и с каквото може ще им помага. Освен това се записва да учи екология, политология, социология. Изборът не е случаен - така ще бъде теоретично по-подготвен, за да им е от полза. Допадат му публикациите на адвоката проф. Брус Кларк, който е защитник на правата на индианците. Лично се запознава с него, ходи в съда и слуша неговите пледоарии. Покрай индианците промених начина си на мислене, по-късно ще признае Ганчев. Започва да се интересува от неща, които в миналото изобщо не са го вълнували.
Запознава се лично и с тогавашния министър-председател на Канада Джо Кларк.
участва в групи за защита на човешките права и чистотата на природата. Кандидатира се за борда на управлението във Ванкувърския университет, където следва. В този борд участват освен ректорът, заместник-ректорът, представители на правителството и още двама студенти, които се избират пряко от 20-те хиляди учещи във висшето учебно заведение. Пламен е избран. Двете години в борда на управлението също му помагат активно да участва във всички акции за защита на местното население. 3 лета живее сред индианците. Записва магистърска степен на тема „Индианските орални култури, съпоставени с писмената западноевропейска култура“. Индианските общества са в процес на дълбоки промени, предизвикани от нахлуването на цивилизацията – казва Ганчев. Шаманите са тези, които ревностно пазят традициите. Около 500 индиански народа живеят в Северна Америка. Битът, културата и езикът им са различни.
Но всички те имат една обща черта –
връзката и преклонението
пред духовното
Според Пламен Ганчев хората, имали шанса да присъстват на техни ритуали, преживяват вътрешен катарзис – стават по-добри, изведнъж променят ценностната си система. Отварят им се очите за красивото, което започват да търсят навсякъде. Шаманът е и лечител-просветител. Той може да се бори с болести, пред които и най-съвременната медицина е безсилна. На въпроса как се става шаман Ганчев отговори, че има специални знаци, които подсказват на индианеца да разбере, че е определен. Такива са съновиденията, виденията, предсказанията на околните, природни знаци… Много тежко е да бъдеш шаман, смята нашенецът, защото трябва да отдадеш целия си живот в помощ на останалите. Ученикът приема знанията от своя учител. При тях имало такова поверие, че когато ученикът е готов, учителят ще дойде. Тоест не е нужно да търсиш своя водач, почувстваш ли се готов за познанията, съдбата ще ти изпрати учителя. В шаманството няма канони. Не е и задължително човекът, определен за тази висша служба, да е индианец. В областта на духовното хората – било то бели, черни, червени, жълти, нямат разлика. Нали светлината е една, казват старите индианци. В речника си те не ползват думата религия. Тяхната вяра е подчинена само на една цел – всички действия във физическия свят трябва да са свързани с преклонение пред духовното. Индианците нямат и черкви, но имат свещени места, на които се извършват и ритуалите. За тях камъкът, огънят, водата и въздухът са четирите основни градивни елемента на света. Те ги възприемат като живи. Според традициите им всеки човек си има свои духовни помагачи, но за разлика от нашите разбирания за ангели хранители техните помощници могат да бъдат в образа на птици, животни, предмети. Всички те вярват в Големия дух.
Отделянето на духа от тялото
и пътуването през хиляди километри
не е проблем за шаманите
Последните не обичат да демонстрират дарбите си за задоволяване на любопитството. Те вярват, че способностите им са дадени, за да ги ползват само за благородни цели. Връзките с отвъдния свят от тях се смятат за нещо съвсем естествено. Пламен Ганчев се познавал с шамана Търкалящата се гръмотевица. Неговата дарба била да привлича гръмотевици и дъжд, когато пожелае. Този човек е „довеждал“ дъжд дори и в пустинята. Освен това бил известен с лечебните си билки. Успял да излекува болни дори и от рак. Добрия удар също лекува тежки болести. Ако ти се отдаде случай да присъстваш на индиански ритуал, не трябва да забравяш тютюна, напомня Ганчев. Той е свещен за тях. Неговият дим прави връзката с отвъдното, мисълта пък според тях е първата и най-силна форма на творение. Шамани, които се поддават на изкушение и злоупотребяват със силите на знанието, рискуват живота си, смятат индианците. Ганчев познава и семейства шамани от Южна Дакота. Такива са например Една и Ърл–Бързия ястреб са съпруг и съпруга, шамани. Шаманството не е привилегия на мъжа, шаман може да бъде и жена.
Ден Евехема е на 113 години,
шаман от племето Хопи,
щата Аризона
Той е последният пазител на предсказанията на техния народ. Тези предсказания са пазени стотици години и предавани от поколение на поколение. Те трябва да станат обществено достояние само когато определени условия се изпълнят. Тоест когато човечеството достигне до съдбоносни моменти от своето развитие. И този ден е дошъл, смята старият шаман. Историята на хопите е едно предупреждение, че човечеството е навлязло в много критичен период и в момента е на кръстопът. Можем да изберем пътя на хармонията или пътя на пълното самоунищожение. Това зависи от нас самите, смятат индианците. За тях темата за извънземните не е някакво тайнство и сензация. Те ги приемат като даденост, същества, които от хилядолетия са ни посещавали и ще ни посещават.
Ние не сме сами на планетата
и не трябва да сме мегаломани
Повечето от предсказанията на хопите са нарисувани върху скалите по свещените им места. Такъв е и камъкът на предсказанието в щата Аризона. Поверието е, че там Бог сам е писал. Техният основен принцип в живота е – да се борят за красотата във всичките є прояви. Пламен Ганчев смята, че и ние ако бяхме възпитани да уважаваме духовното, може би никога не бихме стигнали тази криза. Но не е късно… И сега можем да се научим…
Като за край Пламен Ганчев пожела да цитира думите на Куция елен, записани в книгата „Куция елен – търсачът на видения“. „Само човешките същества са дошли до там, че да не знаят защо съществуват. Те не използват способностите си, а също са забравили свещеното знание на техните тела, техните светоусещания, техните съновидения. Те не използват знанието, което духът е сложил във всеки един от тях, те даже не се досещат за това и така те се препъват сляпо по пътя за никъде…“
Но все още можем да се събудим, нали!"

Автор: Долорес ВИТАНОВА

Източник: http://www.eunet.bg/bgnews/show_story.html?issue=220476128&media=1523776&class=220357152&story=220479680

Buffie Sainte Marie - Soldier Blue

2011-09-23T06:02:00.000-07:00

Download:

http://newalbumreleases.net/15907/buffy-sainte-marie-soldier-blue-2010/

http://www.filesonic.com/file/1114190564/www.NewAlbumReleases.net_Buffy%20Sainte-Marie%20-%20Soldier%20Blue%20%282010%29.rar

Tracklist:
01 – Universal Soldier
02 – The Circle Game
03 – Now that the Buffalo’s Gone
04 – Little Wheel Spin and Spin
05 – Soldier Blue
06 – I’m Gonna Be a Country Girl Again
07 – Mister Can’t You See
08 – Cod’ine
09 – God is Alive, Magic is Afoot
10 – He’s an Indian Cowboy in the Rodeo
11 – Helpless
12 – Native North American Child
13 – My Country ‘Tis of Thy People You’re Dying
14 – (He Played Real Good) For Free
15 – The Vampire

Всичко идва от Уакан Танка

2011-09-22T00:46:00.000-07:00

От Уакан Танка, Великата Тайна, идва всяка Сила. От Уакан Танка шаманът получава мъдрост и уменията да лекува, както и да прави амулети. Ние знаем, че всички лековити растения са дадени от Уакан Танка – затова те са свещени. По същата причина и бизоните са свещени – защото и те са дар от Уакан Танка. Великата Тайна е осигурила хората с храна, облекло, дала им е всичко, за да живеят добре. На човешките същества е дадено и познанието как да използват тези дарове – как да намират свещените лечебни растения, как да ловуват бизони, как да постигнат мъдростта. Всичко идва от Уакан Танка, всичко.

(сиукси)

Mystery Files: Sitting Bull

2011-09-22T00:38:00.000-07:00

Mystery Files returns to blow the dust off the case reports of some of the most famous and iconic characters from around the world.
From the enigmatic Lawrence of Arabia, to the legends surrounding Chief Sitting Bull, Marco Polo and Queen Elizabeth I, the true stories behind their fame or notoriety have inspired, intrigued and confounded us all.
Unearthing new evidence and exploring fresh theories with 21st century forensics, the quest of each episode is to finally separate fact from fiction.

Military analysis and new oral history attempt to clear the name of the great American Indian chief, who many blame for an 1876 massacre.

линк за сваляне:

http://www.megaupload.com/?d=M067TZFP

Native nations - Standing together for civil rights

2011-09-22T00:26:00.000-07:00

Native Nations, hosted by Peter Coyote, chronicles the American Indians' struggle for civil rights, and the creation of the National Indian Lutheran Board to raise funds and awareness for that struggle. From the controversy surrounding the 1862 trial when 38 Dakota Sioux were executed in the largest single-day mass hanging in United States history, to the confrontation of the 1960s when many Indian tribes joined together to speak out with a unified voice, Native Nations tells the story of standing together for sovereignty, justice and civil rights.

линк за сваляне

http://www.megaupload.com/?d=QYKN82LV