Както знаем, книгите на Карл Май, четени от милиони по света и филмите по неговите романи, реализирани през 60-те определено популяризират “индианската тема”, но същевременно създават и една обобщена, стереотипна и невярна представа за различните индиански народи и техните традиции: в крайна сметка не всички индианци живеят в конусовидни шатри, наречени “вигвами”, не всички вярват във „Великия дух Маниту” , носят „корони” от орлови пера, яздат коне и ловят бизони или ползват лодки (кану) от дървесна кора и т.н.; списъкът на тези заблуди е твърде дълъг. Но макар тези книги и филми (включително “червените уестърни от 70-те с участието на Гойко Митич, в които индианците са изцяло положителни герои) да не се отличават с историческа достоверност или културна автентичност, остава си фактът, че успяват да възпитат в поколения читатели и зрители от Стария континент добро отношение, уважение и дори обич към коренните американци. Самите индаинци почти нямат роля в изграждането на стереотипите за тях. В по-голямата си част от историята те са просто пасивни наблюдатели на вариращите етикети, с които ги обсипват в Европа, като отношението към тях се лашка ту между идеята за “гнусния варварин”, ту към тази за “благорадния дивак”.
А интересът на европейците към Новия свят и местното население съвсем не е съвременен феномен. От първия миг, в който сведенията за живота на туземците заливат Европа, тя изпада в екстатично опиянение. Всъщност това опиянение създава сериозни главоболия за властимащите. “Те населяват онзи златен свят, за който пишат древните и живеят в него скромно и невинно без отгоре им да се налагат закони” казва духовникът Пиетро Мартире Д' Ангхиера през XVI-ти век. За да се справят с вълната на възхищение към „благородния дивак”, наводнила стария континент и вдъхновила писатели като Джон Лок, Жан Жак Русо и Франсис Бейкън, европейският елит създава теорията за „дегенерацията”, според която тамошният климат покварявал всичко живо на континента – животни, растения, индианци и разбира се, всеки заселник, положил крак на американска земя. С това обяснявали странното поведение на барони и аристократи, които захвърляли копринените дрехи с флинтифлюшки и дантели, за да наденат кожените ризи и заживеят сред местните племена. Виновен бил климатът. Сякаш във въздуха се носел вирусът на дивостта, който заразявал всичко живо. А тази дивост, сравнима единствено с опияняващото чувство на първичната свобода, само засилила интереса към новите земи. Писатели като Бенджамин Франклин и Томас Джеферсън искрено вярвали, че например ирокезката форма на управление е по-висша от монархическата и не спирали да насърчават колонистите да попиват, колкото се може повече от местната култура. При съставянето на американската конституция Томас Джеферсън пише следните думи:
„За разлика от нас, които се осланяме на патриархалния и самовластен ред, индианските водачи оказват влиянието си по силата на своя характер и нрав. Индианците следват по свое желание този, за когото имат най-високо мнение в разбиранията му за мъдрост и военно дело. Всеки човек е абсолютно свободен да следва предпочитанията си. Но ако с действията си нарушава правата на друг съплеменник, бива наказван с обществено недоверие, а в по-сериозните случаи дори убиван като омразен враг.”
Още през XVII и XVIII-и век представители на различни американски коренни народности посещават европейски държави. През първата половина на XIX в. американският художник и етнолог Джордж Катлин гостува във Франция и Англия, придружен от голяма група индианци от няколко племена. Те представят на европейската публика песни, танци и други прояви на традиционната си култура. В края на същия и началото на следващия век Уилям Ф. Коди, известен под псевдонима Бъфало Бил, гастролира с огромен успех в редица европейски страни със своето „Шоу на Дивия Запад”, в което участват и множество коренни американци.
Самата Чехия има дълги традиции по отношение на връзките си с коренните жители на Америка. През XVIII-век моравската църква започва да проповядват Божието слово сред местните в Пенсилвания, Кънектикът и Ню Йорк, но за разлика от другите мисионерски мисии тя подхождат с много повече толерантност и разбиране. Не само че пречи на колонистите да мамят местните и да крадят земите им, но и не държи индианците да захвърлят дрехите, бита и обичаите си, за да бъдат покръстени в новата религия. Нещо повече самите моравски братя се превръщат в крепители на индианската култура. Не случайно в катедралата Сейнт Витъс в Прага могат да се видят портрет на индианец и маска, приличаща на тези, които народът на делауерите са използвали в своите ритуали. Век преди това бохемският изследовател-пътешественик Аугустин Херман картографира съвсем точно регионите на заливите Чисапийк и Делауер, в замяна на което получава огрома плантация, която кръщава “Бохемия”. Или пък вождът Сагауестон, който е пленен от британците и пратен да се бие в Бохемия по време на 30-годишната война в Централна Европа.
България също има своите индиански сподвижници, обединили се под името “Орловия кръг”. Тя е една от най-младите организации от този вид в Европа ( за сравнение най-старото индианско дружество в Унгария е създадено още през 1936 г). Неслучайно тя се учредява през 1990 г. с настъпването на демократичните промени, които обхващат Източна Европа и които дават нови възможности за получаване на информация и комуникация с други индиански клубове и дружества. Първо е осъществен контакт с Русия, Украйна и Германия, а по-късно и с организации от Словакия, Чехия, Белгия, Великобритания, Швеция, Полша, Унгария и др. Идва ред и на контактите с представители на северноамерикански индиански народи, както ис американски и канадски историци, етнолози, писатели, художници и други изследователи на индианската история и коренните американски традиции, някои от които успяват да посетят България.
Страници
▼
вторник, 30 октомври 2012 г.
неделя, 14 октомври 2012 г.
четвъртък, 11 октомври 2012 г.
Торбичка от пикочен мехур
Новата ми торбичка за билки от свински пикучен мехур |
Всички знаем, че индианецът, а и всеки народ живеещ близо до природата, чийто живот зависи пряко от нейното благоденствие и крехък баланс, се е ръководил от принципa: „Взимай само толкова, колкото ти е нужно“. Индианецът използвал богатствата най-пестеливо и рационално, като се стремял да нанесе минимален ущърб. Разбира се, с идването на белия човек оцеляването на племената станало напълно зависимо от търговията с европейците и спазването на подобни принципи се оказало невъзможно. Доказателство за промяната в обществото им е т.нар. Боброви войни.
Индианците от горите започват да разменят боброви и други ценни кожи срещу пушки, железни инструменти, одеяла и стъклени мъниста.
понеделник, 8 октомври 2012 г.
Ще гласува ли Винету за Обама?
Проблемите с етническите малцинства по време на избори не са запазена марка само на ромските гета и смесените райони в България. Оказва се, че в Съединените щати демократичните практики обхващат далеч не всички слоеве от многоликото население на страната на неограничените възможности.
За мнозина вероятно ще е изненада откритието, че коренното население на Северна Америка - индианците, на практика е изключено от политическия живот. Показателен пример в подкрепа на тази констатация е, че на изборите за президент на САЩ през 2008 участват едва 1 процент червенокожи избиратели, напомня руското интернет издание „Военное обозрение".